Невинният

Глава 29

Лорън Мюз излиза от магистралата и спира на паркинга пред „Хауърд Джонсън“. Някаква кола е паркирана на втора линия точно пред входа на хотела.

Същата кола, лексус, видя пред сградата на НЕД преди по-малко от час.

Тук няма място за съвпадения.

Тя приближава колата до входа и докосва пистолета на пояса си. Значката е вече в дланта й. Отзад подрънкват белезниците. Лорън бърза към лексуса. Вътре няма никой. Ключовете стърчат от контакта. Вратата е отключена.

Лорън я отваря.

Това дали е законно? Може и да е. Ключовете ясно се виждат в контакта. Колата е отключена. Тя е дошла да помага. Всичко това прави нещата доста законни, не е ли така?

Придърпва ръкави над китките си, за да направи нещо като ръкавици, та да не остави следи от пръсти. Отваря жабката и се мъчи да разгледа различните хартии там. Не й отнема особено дълго време. Колата е служебна и принадлежи на НЕД. Но от една фактура се вижда, че покупката е направена от името на някоя си Сингъл Шейкър.

Лорън е чувала това име. Момчетата в службата я обсъждат с малко прекалена жар. Разправят, че имала тяло, заради каквото върху екрана изписват от ПРД36 до ЗНП37.

Но какво отношение може да има тя към Хънтър?

Лорън прибира ключовете от лексуса в джоба си — защо да оставя на госпожица Шейкър възможност да се измъкне, без да са си побъбрили преди това? Влиза в хотела и се отправя към рецепцията. Мъжът там диша неравномерно.

— Пак ли сте тук? — пита той.

— Какво значи „пак“?

Това надали е в синхрон с най-правилната тактика на разпита, но за начало не е зле.

— Другите ченгета си тръгнаха преди час заедно с линейката.

— Кои други ченгета?

— Вие не сте ли от тях?

Тя приближава плътно.

— Как се казваш?

— Ърни.

— Ърни, що не ми кажеш какво точно е станало тук?

— Ми вече казах на другите.

— Сега кажи на мене.

Ърни въздъхва театрално.

— Ми добре. Значи, стана така: най-напред тук влита оня тип.

— Кога? — прекъсна го Лорън.

— Кое кога?

— В колко часа стана това?

— Де да знам. Може би преди два часа. Не са ли ви казали?

— Карай нататък.

— Та тоя тип влиза в асансьора. Качва се. След няколко минути цъфва онова огромно маце и тича подире му. — Мъжът се закашля в длан. — И аз, нали разбирате, виквам подире й, питам дали мога да помогна с нещо. Нали затова ми се плаща в края на краищата.

— А попита ли мъжа дали не можеш да си му от полза?

— Кого? Не.

— Ама нея си я питал — Лорън показва кавички с пръст, — „огромното маце“.

— Чакайте малко. Тя не е чак огромна. Висока е. Не искам да останете с впечатление, че е дебела или нещо подобно. Би било неправилна представа. Не е такава. Изобщо не е дебела. Тъкмо напротив. Прилича на мадама от ония, амазонските филми, нали ги знаете?

— Знам бе, Ърни. Мисля, че ми е ясна картинката. — Много напомня за Сингъл Шейкър. — И ти питаш значи госпожица Амазонка дали не можеш да й помогнеш с нещо.

— Точно така. Но това момиче, това високо момиче, ми завира едно дуло в мутрата — пистолет! — и ми казва да извикам ченгетата.

Тук мъжът млъква, зачакал Лорън да зяпне от изненада.

— И така правиш.

— Ми к’во друго? Ми тя ми тикна пищов в носа! Можете ли си представи такова нещо?!

— Ще се опитам, Ърни. Какво стана по-нататък?

— Значи тя е в асансьора. Държи пищова насочен към мене, докато се затваря вратата. И аз извиквам полицията. Както ми каза тя. Двама от нюаркските вечеряли наблизо. Пристигнаха за нула време. Казах им, че се е качила на петия етаж и те я последваха.

— Спомена нещо за линейка…

— Сигур те са я викнали.

— Кои те? Полицаите ли?

— Ъ-хъ. Поне така си помислих. Ама може да е била и жената от стаята.

— От коя стая?

— Ми аз не съм ходил горе. Не съм видял лично. — Очите на Ърни се превръщат в две тесни цепки. — Сега ви разправям неща от втора ръка. Не е ли редно да ме питате само за работи, дето съм чул и видял аз самият?

— Това да не ти е съдебна зала? — сопва се Лорън. — Какво е ставало горе?

— Де да знам. Пребили някого.

— Кого?

— Току-що казах: не знам.

— Мъж, жена, черен, бял?

— А, сега разбирам какво ме питате. Но все пак не ми е ясно. Защо питате мене? Защо не…?

— Кажи ми, Ърни. Нямам време да звъня насам-натам.

— Няма защо да звъните насам-натам. Достатъчно е да се обадите по радиото на двамата от Нюарк, дето пристигнаха първи…

Гласът на Лорън става стоманен.

— Ърни…

— Добре де, добре. Не се стягайте. Мъж значи. Бял. Бих казал към средата на трийсетте. Изкараха го на носилка.

— Какво се е случило с него?

— Ми някой го е пребил според мене.

— И всичко това се случва на петия етаж?

— Така ми се струва, да.

— Но ти спомена някаква жена в стаята. Че е възможно тя да е повикала линейката.

— Ъ-хъ. Тъй рекох.

Той гордо се усмихва. На Лорън също й се приисква да му завре дулото на пистолета в муцуната.

— Една жена ли бе горе, Ърни?

— Кое? А, две.

— Едната е същата, високата, дето те е заплашила с пистолет, така ли?

— Да.

— Ами другата?

Ърни поглежда най-напред наляво, а сетне надясно. После се привежда напред и шепне:

— Мисля, че май беше на оня тип жена му.

— На пребития ли?

— Ъ-хъ.

— Защо мислиш така?

Ърни продължава да шепне:

— Защото тя се качи при него. В линейката.

— А защо шепнеш?

— Да не чуе някой.

Лорън също зашепва:

— Кой, Ърни? Кой може да чуе?

— Де да знам. Оная, втората жена — съпругата — тя бе тук от два дни. А съпругът не беше. — Ърни се привежда над плота. Лорън долавя дъх от развалени зъби. — Мъжът пристига ненадейно, започва сбиване… — Той млъква и вдига вежди така, сякаш всичко останало е ясно от само себе си.

— А какво става с амазонката?

— Тая, дето ме заплаши с пистолета ли?

— Да, Ърни — казва Лорън с нарастващо нетърпение в гласа. — Тая, дето те е заплашила с пистолет.

— Ченгетата прибраха и нея. С белезници и въобще както си му е редът.

— А другата, дето я мислиш за съпруга. Дето била тук от два дни. Тя как се казва?

Ърни клати глава.

— Не знам, съжалявам.

— Не се ли е регистрирала?

Погледът на Ърни светва.

— Как да не се е! Разбира се, че е регистрирана! Копирали сме кредитната карта и всичко останало си е наред.

— Великолепно. — Лорън потърква хребета на носа си с палец и показалец. — Ами, виж какво, Ърни, що не вземеш да го провериш това име, а?

— Веднага, да, мога да го направя, един момент. Да видим. — Той се обръща към компютъра и започва да чука по клавишите. — Мисля, че бе настанена в 522… момент… ето я.

Той завърта монитора, за да може Лорън да погледне дисплея.

Настанената в стая номер 522 се казва Оливия Хънтър. Лорън остава загледана в екрана известно време.

Ърни посочва името.

— Казва се Оливия Хънтър.

— Да, и сама виждам. В коя болница отидоха?

— Май споменаха „Бет Израил“.

Лорън му връчва визитката си.

— Обади се, ако се сетиш още нещо.

— Непременно.

Лорън се устремява към болницата.