Невинният

Глава 28

— Тали? Вътре ли си? Искам да поговорим.

Сингъл Шейкър настръхва, когато чува думите на Мат по телефона. Качеството на звука не е кой знае какво, но върши работа.

— Моля те, Тали, отвори. Искам само да разменим две думи. Това е цялата работа.

Отговорът не се чува ясно. Нищо не може да се разбере. Сингъл прави опит да се концентрира още повече. Колата й е паркирана на втора линия пред вратата на хотела. Късно е. Няма кой да й се пречка.

Обмисля възможността да нахлуе вътре. Това й се струва правилен подход. Защото Мат е чак на петия етаж. Ако нещо стане, ще й трябва доста време да стигне дотам. Но пък Мат изглеждаше непреклонен. Убеден е, че е най-добре да се изправи пред тоя Чарлс Тали самичък. Ако я забележат преди разговора си, това само ще влоши нещата.

Но след като чува този приглушен глас, тя може със сигурност да приеме, че Мат не е вече във фоайето. Всъщност тя никого не забелязва там от своя наблюдателен пункт.

Решава да влезе.

Способността да проследява незабелязано остава извън списъка от достойнства на Сингъл Шейкър. Просто самата тя бие прекалено много на очи. Никога не е била мажоретка или танцьорка, или каквото и да било от този род, независимо от всичките приказки, които са й много добре известни. Отдавна се е отказала от опитите да изглежда незабележима. Сингъл се развива в ранна възраст. На дванайсет може да мине за осемнайсетгодишна. Момчетата умират за нея, момичетата я ненавиждат. В течение на всичките й години на просвещение това си остава неизменно правило.

Тя не се впечатлява особено нито от първото, нито от второто. Онова, от което се впечатлява, са погледите на по-възрастните мъже, дори роднини, дори такива, които обича и на които се доверява. Не, нищо такова не се е случвало. Но тя в най-ранна възраст научава до каква степен сластта и влечението могат да изродят едно съзнание. Този феномен твърде рядко се свързва с красивото у човека.

Сингъл се готви да влезе във фоайето, когато по телефона чува странен звук.

Какво е това, по дяволите?

Стъклените врати се плъзват встрани. Чува се тих звън. Сингъл притиска телефона към ухото. Нищо. Ни помен от звук. Никакви реплики.

Това не е на добро.

Внезапен хрущящ звук я стресва. Сингъл ускорява ход, затичва се към асансьорите.

Типът от рецепцията се надига от място, прави опит да глътне корема си и се усмихва.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя натиска бутона.

— Госпожице…

Досадният нощен администратор.

Слушалката е замлъкнала отново. Космите по врата й настръхват. Трябва да рискува. Сингъл приближава апарата до устните си.

— Мат!

Нищо.

Да пукна дано, не съм включила микрофона! Съвсем забрави за това.

Нов странен звук. Нещо като стенание. Само че позадавен и приглушен.

Къде се губи проклетият асансьор?

И къде, дяволите да го вземат, се е скрил бутонът mute?

Вторият въпрос пръв намира своя отговор. Бутонът се намира в долния десен ъгъл. Палецът й се щура несигурно, преди да стигне до него. Малката иконка, изобразяваща зачеркнат накръст говорител, изчезва от дисплея. Тя вдига апарата към устата си.

— Мат! — крясва Сингъл. — Какво става, Мат?

Нов измъчен звук. Сетне един глас — не на Мат — се обажда:

— Кой си ти, бе…?

Иззад гърба си чува гласа на нощния:

— Нещо лошо ли се е случило, госпожице?

Сингъл не сваля пръст от бутона за повикване на асансьора. Хайде… хайде!

А в слушалката виква отново:

— Мат, обади се!

Щрак. Сега настъпва тишина. Абсолютна тишина. Сърцето й бие до пръсване.

Какво да стори?

— Госпожице, наистина се налага да ви запитам…

Вратата на асансьора се отваря. Тя скача вътре. Нощният протяга ръка и не позволява на вратата да се затвори. Оръжието на Сингъл се намира в кобура под мишницата й. Налага се да го извади.

— Пусни вратата — нарежда тя на дебелака.

Той се подчинява и дръпва ръка, сякаш не е негова.

— Извикай полиция — обажда се отново Сингъл. — Кажи, че имаш спешен случай на петия етаж.

Вратата се затваря. Тя натиска бутона. Мат може и да не се зарадва на това, че вика полиция, но сега тя вече е на ход. Кабината простенва и тръгва нагоре. Сингъл има усещането, че с всеки сантиметър нагоре тя прави по два надолу.

Пистолетът е в дясната й ръка. Отдръпнала показалец от спусъка, тя последователно натиска с него бутона за петия етаж. Сякаш това помага с нещо. Сякаш раздрънканата кабина може да прояви разбиране и да ускори своя ход.

Телефонът е в лявата ръка. Бързо набира номера на Мат.

Няма сигнал, направо се включва гласовата поща: „В момента не съм на разположение…“.

Сингъл псува и натиска бутона за изключване. Застава точно срещу цепката, между двете крила, та да излезе още докато не са се отворили напълно. Кабината бипва на всеки етаж — сигнализация за слепи гости — и спира най-накрая със звън.

Тя заема подобна на спринтьор стартова позиция.

Когато крилата започват да се отдръпват встрани, Сингъл им помага с две ръце и се измъква навън.

Вече е в коридора.

Не вижда никого, обаче долавя тропот от стъпки в противоположната посока.

— Стой!

Който и да е бягащият, не се подчинява на заповедта. Тя също не спира. Сингъл спринтира по коридора. Пистолетът е в ръката й, но няма начин да го използва по предназначение.

Колко време? Колко време е изтекло, откак загуби контакт с Мат?

Сингъл чува отварянето на тежка врата по-нататък по коридора. Сто на сто е вратата към евакуационната шахта. Към аварийното стълбище.

Сингъл брои стаите. Когато стига 511, ясно забелязва, че вратата на 515 зее широко отворена.

Сингъл се поколебава какво да стори — да провери стаята, или догони избягалия от нея — но това трае само част от секундата.

Тя тича с пистолет в ръка, заобикаля ъгъла.

Мат е проснат по гръб със затворени очи. Не помръдва. Но не това е смайващото в цялата картина.

Смайващо е присъствието на другия.

Сингъл за малко не изпуска пистолета.

За миг остава като вкаменена, вторачила невярващ поглед пред себе си. Сетне влиза в стаята. Мат продължава да лежи напълно неподвижен. Под главата му се събира локвичка кръв.

Погледът на Сингъл остава прикован върху другия човек в тази стая.

Който е коленичил до проснатия Мат. Лицето му е цяло в сълзи. Очите — зачервени. Сингъл я познава на мига.

— Оливия…