Невинният

Глава 40

Колата на Ланс Банър е паркирана срещу дома на Марша.

— Познаваш ли го? — пита Оливия.

— Да. Съученици сме. Сега е местно ченге.

— Сигурно идва да те разпита за сбиването?

Мат не отговаря. Има логика в това, казва си той. След арестуването на Сингъл е нормално да съставят подробен доклад. А може да са споменали неговото име по радиостанцията като свидетел или пострадал, а Ланс да е чул. Може също така да следва политиката си на тормоз.

Какъвто и да е случаят, няма от какво да се опасява. Ако потропа на вратата, ще се наложи да го отпрати. Това е негово право. Не могат да арестуват пострадал заради това, че не е подал своевременно оплакване.

— Мат…

Той се обръща към Оливия.

— Каза, че не те са те открили, а ти тях.

— Така е.

— Не разбирам…

— Това е най-трудната част.

Той си мисли, надява се, че тя се шегува. Опитва се да разсъждава, да систематизира или чисто и просто да блокира съзнанието.

— Аз съм изрекла много лъжи — обажда се тя. — Но тази, последната, е най-страшна.

Мат стои прав до прозореца.

— Превърнах се в Оливия Мъри. Вече знаеш това. Кандис Потър умря за мене. Само че… съществува една част от нея, от която в никакъв случай не мога да се откажа.

Млъква.

— Коя е тя? — пита тихо Мат.

— На петнайсет забременях.

Той затваря очи.

— Толкова се уплаших, че го скривах, докато стана прекалено късно. Изтекоха ми водите и мащехата ме заведе на доктор. Накараха ме да подпиша куп документи. Платени бяха пари. Не знам колко, не видях — докторът ме упои. Родила съм. Когато идвам на себе си… — Гласът й секва. Тя сякаш се отърсва от цялата история, и добавя: — Даже не знам момче ли е или момиче.

Мат не отделя поглед от колата на Ланс. Усеща сякаш нещо го пробожда в сърцето.

— Ами бащата?

— Измете се в секундата, когато научи за бременността. Съкруши ме. Загина след няколко години при автомобилна катастрофа.

— И ти не знаеш какво е станало с това дете?

— Нямам ни най-малка представа. В много отношения така бе по-добре за мене. Дори да исках да сторя нещо, нямаше как. С оглед на цялото ми положение. Но това не означава, че не ми пука. Или че не ме интересува съдбата й.

Настъпва миг тягостно мълчание. Мат обръща лице към жена си.

— Каза „съдбата й“.

Оливия не отговаря.

— От колко време знаеш, че е момиче?

— От няколко дни.

— Как разбра?

Оливия измъква втори лист хартия.

— Известно ли ти е нещо относно организациите за подпомагане на осиновени?

— Не.

— Това са структури, които помагат на осиновени деца да откриват своите биологически родители и обратно. Аз непрекъснато се интересувам от подобни проучвания. Макар никога да не съм разчитала на положителен резултат. Кандис Потър е мъртва. Дори да прояви интерес към нея биологическата й дъщеря, щом научи това обстоятелство, ще забрави цялата история. Освен всичко друго не мога и да изляза наяве. Заради споразумението с Ема. Моето дете би имало само неприятности, ако все пак успее да ме открие.

— Но ти не спираш да се интересуваш.

— Нито за секунда.

— Колко често?

— Има ли значение, Мат?

— Май не.

— Значи не разбираш защо го правя?

— Напротив, разбирам — отвръща той, макар да не е убеден в правдивостта на думите си. — Но какво се случи?

Оливия му подава хартията.

— Намерих тази обява.

Хартията е намачкана. Явно е разгръщана и сгъвана много пъти. Датата е отпреди четири седмици. Обявата е следната:

Мат чете и препрочита текста.

— Трябваше да направя нещо — проговаря Оливия.

Той кимва безмълвно.

— Изпратих имейл до родителите. Първоначално се представих като стара приятелка на Кандис Потър, но те не пожелаха да ми дадат никаква информация. Не знаех какво да сторя. Свързах се отново и заявих, че съм кръвен роднина. И тогава всичко тръгна накриво.

— Защо? Какво стана?

— Не знам… Родителите започнаха нещо да шикалкавят. Уговорихме лична среща. Определихме време и място.

— В Нюарк ли?

— Да. Даже ми резервираха стая. Трябваше да се регистрирам и да чакам обаждането им. Така и сторих. Най-накрая звъни някакъв мъж и ми казва да отида в стая номер 508. Когато се явявам там, онзи иска да провери съдържанието на чантата ми. Сигурно тогава е взел телефона. Сетне ме кара да се преоблека в банята, да си сложа друга рокля и перука. Не разбирах защо става всичко това, но той обясни, че ще ходим другаде и не искал някой случайно да разпознае било мене, било него. Толкова бях шашната, че даже не чувах какво ми говори. Той също си сложи перука. Черна. Когато излизах от банята, каза да седна на кревата. Тръгна към мене, точно както си видял на клипа. Когато ме доближи, каза, че знае коя съм. Ако искам да спася живота на дъщеря си, трябва да преведа пари в сметката му.

— Направи ли го?

— Да.

— Колко?

— Петдесет хиляди долара.

Той кимва, като се мъчи да изглежда спокоен. Всичките им пари.

— И после?

— Каза ми, че ще иска още. Още петдесет хиляди. Отговорих, че нямам толкова. Започва разправия. Накрая му заявих, че ще получи парите, след като видя дъщеря си.

Мат гледа встрани.

— Какво има? — пита го тя.

— Не се ли усъмни в този момент?

— В какво?

— Че става дума за някаква измама.

— Разбира се — отвръща Оливия. — Чела съм за онези мошеници, които лъжат, че се занимават с издирване на безследно изчезнали военнослужещи във Виетнам. Доят пари от близките, за да продължават уж търсенето. А близките, поради огромното си желание да открият синове, внуци или племенници, плащат, та се късат, без през ум да им мине, че става дума за шашма.

— Тогава?

— Кандис Потър е мъртва. Кому е притрябвало да търси пари от покойница?

— Може би някой се е досетил, че си жива.

— По кой начин?

— Де да знам. Може Ема Лемей да се е изпуснала някъде.

— Да кажем, че е така. И какво от това? Никой не знае нищо, Мат. Единствената жива душа, с която споделих, бе приятелката ми Кими във Вегас, но дори тя не разполага с подробна информация — рождена дата, града в Айдахо, името на оня доктор. Дори аз не го помнех, преди да го видя отпечатано. Единствените хора, които биха могли да знаят всичко това, са дъщеря ми и нейните осиновители. И дори това да е някакъв вид мошеническа операция — това с перуката и всичко останало — аз нямам друг избор, освен да им играя по свирката. По някакъв начин тук е замесена моята дъщеря. Нима не разбираш, Мат?

— Разбирам го — отвръща той. Разбира още, че логиката й малко понакуцва, но не е сега моментът да се обсъжда това. — И какво става нататък?

— Настоявах да видя дъщеря си. Той насрочи среща. Там трябва да занеса остатъка от парите.

— Кога?

— Утре в полунощ.

— Къде.

— В Рино.

— Невада?

— Да.

Отново Невада.

— Известен ли ти е мъж на име Макс Дароу?

Тя мълчи.

— Оливия?

— Той е мъжът с черната перука. Оня, с когото се срещнах. Знам го още от онова време. От Вегас. Постоянно висеше в бара.

Мат не знае какво да мисли по този въпрос.

— Къде в Рино?

— Адресът е 488 Сентър Лейн Драйв. Имам самолетен билет. Дароу каза да не споделям с никого. Ако не се явя… не знам, Мат. Казаха, че ще й сторят нещо лошо. — Очите й отново овлажняват. — Нямам представа какво става. Не знам дали е болна, или са я отвлекли, или дали — и това си мисля — самата тя не е замесена по някакъв начин. Но е жива, истинска, и аз трябва да отида при нея.

Мат се мъчи да осмисли всичко научено, обаче му е трудно. Звъни мобилният телефон. Той понечва инстинктивно да го включи, но в същия миг се сеща нещо. По това време най-вероятно е Сингъл. Може би е изпаднала в беда и търси помощ. Поглежда дисплея. Обажда се непознат абонат. Може би номерът е на полицейския участък.

— Ало…

— Мат?

Той смръщва вежди. Гласът е сякаш на Средкриз.

— Ти ли си, Айк?

— Мат, току-що разговарях със Сингъл.

— Какво?

— На път съм към окръжната прокуратура — казва онзи. — Искат да я разпитат.

— Тя ли се обади?

— Да, но ми се струва, че по-скоро е искала да говори с тебе.

— Какви ги приказваш?

— Иска да те предупреди.

— За какво?

— Записал съм си го. Дръж така. Значи… Първо, питал си я за някой си Макс Дароу. Убит е. Намерили са го застрелян в Нюарк.

Мат поглежда Оливия.

Тя пита:

— Какво има?

Средкриз продължава:

— Но има и по-лошо: Чарлс Тали е също мъртъв. Намерили са трупа му в хотел „Хауърд Джонсън“. Намерили също окървавен бронзов бокс. В момента провеждат ДНК-анализ. А в рамките на час ще разполагат със снимките от твоя мобилен телефон.

Мат мълчи.

— Разбираш ли какво ти приказвам, Мат?

Той разбира много добре. Бързо са се справили. Сега разсъждават така: Мат, осъждан вече за убийство при побой, получава по телефона тези унизителни снимки. Жена му очевидно се чука с Чарлс Тали. Мат наема частен детектив, за да открие местонахождението им. Тази нощ се втурва в хотела. Сбива се с Тали. Имат поне един свидетел — онзи от рецепцията. Може да разполагат и с наблюдателни камери. Налице са веществени доказателства. Следи от собствената му ДНК са по цялото тяло на убития.

В схемата на обвинението ще има пропуски. Мат ще покаже прозореца с дъждовни капки, ще изтъкне засушаването. Не знае кога е загинал Тали, но ако извади малко късмет, може да се окаже, че е станало по времето, когато той е бил в болницата. Може да си осигури алиби посредством показанията на таксиметровия шофьор или Оливия.

Това ще ги пообърка.

— Мат…

— Какво?

— Полицията сигурно те търси вече.

Той поглежда през прозореца. Патрулна кола спира до тази на Ланс.

— Май ме намериха.

— Искаш ли да им кажа, че се предаваш доброволно?

Да се предаде доброволно. Да повярва на властите, че ще изяснят всичко. Както изисква законът.

Както стана миналия път.

Веднъж стомна за водица…

А и да предположим, че се ориентират правилно. Тогава какво? Ще се разчуе навред за миналото на Оливия. Да оставим настрана обстоятелството, че Мат се е заклел — заклел се е! — никога повече да не попада в затвора. Оливия наистина е извършила престъпление. Най-малкото е помогнала за прикриване на доказателства — заровила е труп. Да не говорим за това, че Макс Дароу — също убит — я е изнудвал по-рано. Как ви се вижда всичко това?

— Айк…

— Казвай.

— Ако подушат този разговор, можеш да загазиш за съучастие.

— Няма начин, Мат. Аз съм ти адвокат. Съобщавам фактите и ти препоръчвам да се предадеш. А как ще постъпиш в действителност… е, това е извън моята власт. Мога единствено да остана поразен и възмутен до дъното на душата си. Нали така?

Така е. Поглежда пак през прозореца. Пристига втора патрулка. Представя си, че е отново в затвора. Вижда отражението на Стив Макграт върху стъклото. Той му намига. Мат усеща нещо да стяга гърдите му.

— Благодаря ти, Айк.

— Късмет, мой човек.

Средкриз затваря. Мат се извръща към Оливия.

— Какво става? — пита тя.

— Трябва да се измъкнем оттук.