Невинният

Глава 52

Мат напуска самолета и бързо излиза от сградата на летището.

Никой не го спира. През тялото му преминава радостна тръпка — успя. Стигна до Рино и даже разполага с време в запас.

Качва се в едно такси.

— 488 Сентър Лейн Драйв.

Карат в мълчание. Спират пред адреса. Мат гледа през прозореца към заведението. Плаща, слиза от колата и влиза в сградата.

Подходящо, казва си той.

Не очаква 488 Сентър Лейн Драйв да се окаже стриптийз бар, но и не е особено изненадан от това обстоятелство.

Оливия пропуска някои неща в цялата работа. Той разбира защо. Иска да открие детето си. Тази мисъл я заслепява донякъде. Не съумява да съзре онова, което за него е очевидно: тук става дума за нещо повече от осиновяване или изнудване за пари.

Всичко е свързано със снимките от видеотелефона.

Ако зад гърба ти има семейство с фатално болна дъщеря, няма да тръгнеш да будиш ревност у нечий съпруг. Ако си долнопробен мошеник в ден на голям удар, няма да седнеш да рушиш нечий брак.

Значи става дума за нещо по-значително. Мат не знае какво точно, обаче не се съмнява, че е някаква гадост — гадост, която оправдава действията на оня, дето дърпа конците и дето ги е извикал на подобно място.

Влиза вътре и сяда на маса в единия ъгъл. Оглежда се с надеждата да съзре Оливия. Няма я. Три момичета се поклащат бавно на подиума. Опитва да си представи собствената си жена — онази, която кара всеки срещнат да се чувства благословен от вида й, изправена на това място. Странно, обаче това не се оказва непосилна задача. Вместо да го обърка напълно, споделената от Оливия истина вкарва известен ред в неговото съзнание. Сега си обяснява неистовия стремеж към неща, които повечето хора намират за банални, страстното желание да има дете, семейство и къща в предградие. Тя жадува за неща, които за нас са едновременно мечта и реалност.

Какъв живот. Живот, който се опитват двамата заедно да съградят. Тя има право: струва си да се биеш за него.

Пристига сервитьорка и Мат поръчва кафе. Има нужда от кофеин. Тя го донася. Кафето се оказва изненадващо добро. Той отпива от него, наблюдава момичетата и се опитва да подреди поне част от пъзела. Но не става.

Изправя се и пита за телефонен автомат. Биячът, масивен мъжага с надупчено от едра шарка лице, му сочи с дебел палец. Мат винаги носи със себе си фонокарта — друг научен в затвора трик. Всъщност една такава карта може да бъде проследена. Може да се разбере откъде е купена и дори кой я е купил. Евентуално. Добър пример в това отношение е проследеният телефонен разговор след бомбения атентат в Оклахома през 1995 година. Но за това отива време. Може да се използва като доказателство, но на Мат не му е до това. Клетъчният телефон е изключен. Ако го държиш включен, има начин да открият местонахождението ти. Проследяването на мобилен телефон, дори когато не се използва, е възможно и се извършва рутинно. Въвежда 800 за услугата, после кода на картата и накрая частния номер на Средкриз.

— Айк Кайър.

— Аз съм.

— Не казвай нищо, което не искаш да бъде чуто от трето лице.

— Ти говори тогава, Айк.

— Оливия е добре.

— Задържана ли е?

— Не, измъкна им се.

Това е приятно за ухото.

— И?

— Дръж така. — Подава слушалката някому.

— Здрасти, Мат.

Сингъл.

— Казах това-онова на онази твоя приятелка от следствието. Надявам се да не ми се сърдиш, защото ме бяха притиснали здравата.

— Не се коси.

— Но нищо от споделеното не може да ти навреди. Бъди спокоен.

— Не се притеснявай.

Мат гледа по посока на входа. Сингъл му разправя нещо — нещо за Дароу и Тали, но внезапен шум в ушите не му позволява да я чуе.

Мат почти изпуска слушалката при вида на новия посетител.

В „Надървеният бобър“ току-що е влязла Лорън Мюз.

Тя тиква значката в лицето на бияча при вратата.

— Търся една от танцьорките ви. Кими Дейл.

Дебелакът се блещи безмълвно.

— Чухте ли ме?

— Да.

— Е?

— Е, картата ви е от Ню Джърси.

— Това не ме прави по-малко инспектор.

Дебелият клати глава.

— Извън юрисдикцията си сте.

— Бе ти да не си адвокат?

Мъжът я посочва с пръст.

— Добре го каза. А сега — чао.

— Казах: търся Кими Дейл.

— Аз пък казах, че нямаш никакви права в този окръг.

— Искаш ли да дойда с някого от местните?

Онзи свива рамене.

— Стига да се разкараш оттук, сладурано, прави каквото знаеш.

— Мога да причиня доста неприятности.

— Това тук… — Мъжът сочи надупченото си лице. — Това се казва неприятност.

Телефонът на Лорън звъни. Тя прави стъпка надясно. Музиката реве. Допира телефона до едното си ухо и пъха пръст в другото. Присвива очи, сякаш от това връзката ще стане по-добра.

— Ало…

— Искам да се споразумеем.

Мат Хънтър.

— Слушам.

— Предавам се на тебе и единствено на тебе. После отиваме някъде и чакаме да мине един след полунощ.

— Защо точно един?

— Сериозно ли мислиш, че съм убил Дароу и Тали?

— Със сигурност мисля, че те издирват за разпит.

— Не това питам. Питам дали ме смяташ за убиец.

Тя смръщва вежди.

— Не, Мат. Не мисля, че имаш нещо общо с когото и да било от двамата. Но мисля, че жена ти има. Знам истинското й име. Знам, че от дълго време бяга и се укрива. Мисля, че по някакъв начин Макс Дароу е разбрал, че е жива. Мисля, че са започнали да я преследват, а ти, засега неизвестно по какъв начин, си се наврял между шамарите.

— Оливия е невинна.

— В това — отвръща Лорън — не съм напълно убедена.

— Предложението ми остава в сила. Предавам се на тебе. Отиваме някъде и обсъждаме нещата, но не по-рано от един след полунощ.

— Къде другаде да отидем, като даже не ми знаеш координатите в момента?

— Напротив, знам ги съвсем точно.

— Откъде?

Щрак. Дяволите да го вземат — затвори. Понечва да се обади за проследяване на разговора, когато някой я потупва по рамото. Обръща се и ето ти го него, сякаш изникнал от нищото.

— Е — обажда се Мат, — разумно ли бе да ти се доверя?