Огненият човек

XДрама в гората

Бедното момче беше готово да изпадне в отчаяние, когато му хрумна мисълта, че Алваро няма да се предаде в ръцете на диваците без съпротива. Щом е така, на острова трябваше да има следи от борба; но там всичко се намираше в същото положение, в каквото го беше оставил. Нито храсталакът, нито тревата бяха смачкани. По всяка вероятност, обезпокоен от отсъствието на другаря си, Алваро е напуснал острова, надявайки по някакъв начин да си проправи път през лагуната. За такъв първокласен плувец като него, това не беше невъзможно.

Успокоен донякъде, Гарсия обиколи целия остров и като стигна до мястото, където бяха намерили костенурката, получи потвърждение на предположението си. На брега имаше много тръстика, която беше наскоро отсечена. „Сигурно Алваро е решил да си построи малък сал от този материал — помисли си той — и е успял с него да отиде на онова островче, където свети огънят. Това трябва да се провери!“

Гарсия се върна при сала и отново се озова в средата на езерото. Въпреки страшната умора, той гребеше с всички сили и след четвърт час стигна до другия остров, на брега, на който действително видя един малък сал, направен от тръстика и листа.

Като измина няколко крачки, видя между дърветата един човек, който беше седнал до догарящия огън, замислен или заспал.

— Сеньор Алваро! — извика Гарсия с разтреперан от радост глас.

Като чу този зов, дремещият португалец вдигна глава, но изглежда не можа да съобрази какво става. Но когато Гарсия се приближи до него, той скочи на крака и с радостен вик го прегърна.

— А, мое мило момче! — извика той. — Откъде дойде? Какъв страх ми причини! Поврага!… Можеш да се похвалиш, че ме накара да потреперя!

— Помислихте, че съм умрял, нали?

— И дори изяден!… Знаеш ли, че чух изстрелите ти? Индианци ли те нападнаха?

— Нищо подобно. Защитавах се от най-свирепите диви свине, които ме обсадиха, покачен на едно дърво.

— Надявам се, че ми носиш поне една. Умирам от глад и жажда.

— Не успях. Но донесох костенурката и мисля, че нейното месо няма да е по-лошо от свинското.

— Ти си предвидливо момче, Гарсия.

— Освен това, донесох и плодове.

— Нямам нужда от тях. На този остров намерих от същите круши, с които първия ден утолихме глада си. Този път те уталожиха и жаждата ми.

— Но защо напуснахте острова?

— За да дойда по-бързо при теб. Нима не чу изстрелите ми?

— Не, сеньор.

— Стрелях поне десет пъти, но тъй като ти не ми отговори, реших да преплувам лагуната със сал, направен от тръстика. И може би щях да успея, ако не ми попречиха кайманите, които ме заставиха по-скоро да се скрия на този остров. Моят сал беше построен само от тръстика и листа… Можеш да си представиш колко лошо се крепях на него и как краката ми бяха постоянно във водата.

— Видях сала ви на брега — каза Гарсия.

— Е, доста побъбрихме, сега да помислим за вечерята.

Алваро хвърли сухи клонки в огъня, който беше започнал да гасне и отиде, заедно с Гарсия на онова място, където той беше оставил сала си и костенурката, която беше дълбоко заспала.

С голям труд я повдигнаха, отсякоха с един удар главата и, а после я сложиха на огъня.

— Бедното животно! — извика Гарсия. Каква черна неблагодарност от наша страна.

— Гладният стомах не разсъждава, приятелю — възрази Алваро, като с наслада вдъхваше миризмата на печеното месо.

— А ето ги и моите тикви — каза Гарсия, като сложи на земята огромните плодове.

— Мислиш, че това са тикви, така ли?… Това са плодовете на хлебното дърво, приятелю! Те ще ни заменят сухарите, от които сме лишени. Аз вече съм ги опитвал и трябва да те уверя, че печени са много вкусни.

— Така ли? — учуди се Гарсия. — Значи тук има дървета, на които расте хляб? Щастлива страна, където човек може да мине и без хляба от фурните!

Алваро обели кората и като разряза меката среда на плода на големи парчета, сложи ги върху разпалените въглени.

Костенурката вече добре се беше изпекла и Алваро, като махна корубата и, покани другаря си да опита от месото и.

— Наядох се — каза той, като му подаде и един къс от опечения плод на хлебното дърво. — С тази костенурка могат да се наядат няколко души. Уверявам те, че отдавна не сме вечеряли така… Как намираш плодовете? Нали могат да заместят сухарите?

— Напълно.

Като се заситиха, те легнаха на земята и без да ги е грижа нито за кайманите, нито за водните змии, заспаха дълбоко. И двамата не бяха вече в състояние да се борят със съня и спаха почти непрекъснато цели дванадесет часа. Нощта премина съвсем спокойно и когато се събудиха, слънцето вече се беше издигнало високо в небето.

Като се убедиха, че никъде по повърхността на лагуната не се вижда пирога на диваци, те сложиха в сала остатъка от месото на костенурката и отплуваха към предишния остров, където Алваро беше скрил двете буренца с барут, които не се реши да вземе на малкия сал. И двамата жадуваха час по скоро да се върнат в гората, където поне бяха уверени, че ще намерят вода и храна. Освен това, искаше им се по-скоро да се завърнат при залива, с надеждата, че някой кораб ще се отбие там, за да избегне силния вятър или за да изследва този великолепен басейн — един от най-обширните в Южна Америка.

За два часа те преплуваха лагуната и най-после излязоха на същото място, където беше слязъл Гарсия с костенурката.

— Сега да отидем при хлебното дърво и да си наберем плодове — каза Алваро, като взеха всичко, каквото имаха.

— А ако дивите свине са още там? — попита Гарсия.

— Какво от това? Сега сме двама и можем да влезем в бой с тях.

Навлязоха в гората и скоро намериха хлебното дърво. Пекарите ги нямаше. На мястото бяха останали само три скелета, съвсем очистени от месото. Дивите зверове бяха шетали наоколо.

— Какво да се прави? — каза Алваро. — Ще бъдем принудени да се задоволим с месото на костенурката.

Те набраха около дузина от плодовете на хлебното дърво, пък и повече не биха могли да носят, тъй като и без това бяха много натоварени и като си поотпочинаха, отидоха да търсят някакво поточе, за да се напият с вода и след това да се върнат на брега на залива.

— Мисля, че утре ще стигнем там — каза Алваро, който искаше да ободри младия си другар. Гората ставаше все по-гъста и затрудняваше вървежа им. Освен това трудно можеше да се спазва посоката, защото гъсталакът закриваше слънцето. Долу царуваше пълна тъмнина; беше необикновено задушно и трудно се дишаше. Сред този растителен хаос и непроницаема завеса от грамадни листа, не се усещаше и най-малкия полъх на вятъра. С всяка измината крачка, ставаше все по-трудно да се върви и след тричасово ходене, капнали от умора, пътешествениците се спряха, когато внезапно се озоваха на брега на един голям поток, широк повече от двадесет метра.

— Да починем — каза Гарсия. — Не съм в състояние да продължа.

— И аз не съм по-добре — отговори Алваро. — Но най-напред да се напием с вода.

Той слезе на брега и вече се готвеше да разтвори водните растения, на брега на потока, когато внезапно Гарсия го хвана за ръката.

— Вижте това дърво!

— Маймуна — каза той, като вдигна глава.

— Да, но другото животно… не е маймуна.

Алваро предпазливо разгърна растенията и погледна там, където сочеше Гарсия.

На двадесет крачки от него, над потока се простираше голям клон, върху който седеше една чернобрада маймуна с две дълги пера на главата, прилични на рога. Това беше самка, защото в ръцете си държеше малкото, което въпреки майчиното галене, отчаяно пищеше. А по стеблото на дървото, което беше наведено над водата, предпазливо и безшумно се катереше животно, вида на което накара сърцето на Алваро да се разтупти, защото му се стори, че това е тигър или нещо подобно.

Това беше ягуар, който по сила и кръвожадност, не отстъпва на нито един от обитателите на джунглите в Индия и Южна Америка и най-свирепото животно не може да се сравнява с него. Ягуарът, който бяха видели Алваро и Гарсия, принадлежеше към най-големите и, вероятно, най-свирепите екземпляри. Беше ясно, че той е настигнал ненадейно бедната която беше принудена да дири спасение на това дърво; но той можеше лесно да се покатери на него, без тя да има възможност да му убегне.

Схванала опасността, маймуната викаше отчаяно, очакваща, може би помощта на другарите си, които се намираха някъде наблизо. Но никой не се отзоваваше на виковете и. Никой не се решаваше да се бори с такъв свиреп звяр, затова всичките и другари се бяха изпокрили, за да не ги постигне същата участ.

— Какъв великолепен звяр — прошепна Алваро, като отстъпваше предпазливо и се криеше между растенията, за да не привлече вниманието му.

— Това не е тигър, нали? — попита Гарсия.

— Не — отговори Алваро. — Повече прилича на пантера.

Алваро не беше виждал никога ягуари, които бяха съвсем непознати по онова време в Европа.

— Нима бедната маймуна ще стане негова плячка? — прошепна Гарсия.

— Ще видим. Без съмнение той лесно може да я настигне, но в решителния момент може да се намесим, макар че ми се струва, че борбата с такъв звяр е много опасна.

Ягуарът се катереше внимателно, защото стеблото беше покрито с остри бодли и той се боеше да не нарани лапите си. Като видя, че той се приближава, маймуната усили виковете си и побягна по увисналите над потока клони, стиснала в едната си ръка малкото. Тя стигна до последния клон и не можеше да отиде по-нататък, защото клонът беше много тънък и всяка минута можеше да се счупи под тежестта и.

Така тя висеше над потока, без да знае накъде да бяга, за да се спаси от свирепия звяр. Но дори и да се хвърлеше в потока, тя пак нямаше да се избави от острите и страшни нокти на ягуара, защото тези зверове плуват чудесно.

На ягуара му омръзна да се придвижва бавно и той скочи внезапно върху един от големите клони, който нямаше бодли.

— Свършено е с маймуната — каза Алваро, който следеше с голям интерес маневрите на ягуара.

Последният бързо се покатери на клона, гъвкав като котка, на се сиря, без да достигне до края му, защото дочу пращене и разбра, че е опасно да продължи. Без съмнение клонът нямаше да издържи на тежестта му и той щеше да падне във водата, а това щеше да даде възможност на маймуната да избяга.

— Обстоятелствата са против него. Може би маймуната ще успее да му се изплъзне — отбеляза Алваро.

Недоволен, ягуарът ръмжеше като разярена котка и яростно забиваше ноктите си в кората на дървото. Маймуната, съвсем обезумяла от страх, висеше на края на клона, за който се беше хванала с лявата си ръка, а с дясната стискаше малкото.

През това време на повърхността на водата, под самото дърво, се появиха грамадните листа на victoria regia, тласкани от течението. Те плаваха бързо, влачени от потока.

— Я гледай, колко е хитра! — извика Алваро, като видя, че маймуната скочи върху едно от листата, без да изпусне малкото си. Под тежест та, малкият сал потъна донякъде във водата, но пак изплува на повърхността и заедно с маймуната бе отнесен бързо на отсрещния бряг.

Маймуната изскочи на брега и нададе победен вик.

Ягуарът се разяри ужасно, когато видя, че плячката му се изплъзна. Той бясно зарева и се хвърли в потока.

— Вижда се, че умее да плува — отбеляза Алваро. Сигурно ще успее да настигне маймуната.

За миг свирепият звяр потъна във водата и се скри от погледите на наблюдателите. Когато изплува на повърхността се чу страшен рев, примесен с остро свистене, което очевидно, издаваше някое друго животно.

— Трябва да се е натъкнал във водата на някой друг звяр — каза Алваро и се спусна към брега да види по-добре какво става в потока.

В този момент от водата се подаде една грамадна черна цилиндрична опашка, и Алваро видя, как една огромна змия обви и стисна ягуара. Това беше анаконда, най-голямата от всички бразилски влечуги, понякога достигаща до тридесет или четиридесет метра дължина. Навярно ягуарът се беше спуснал във водата точно там, където е била тя.

Звярът и влечугото се бореха ожесточено, ту показвайки се над водата, ту потапяйки се в нея. Ягуарът, обезумял от болка, дереше със зъби и нокти кожата на змията, а тя го стискаше все по-силно като се мъчеше да му строши костите и гръбнака. Водата почервеня от кръв, а змията продължаваше да стиска плячката си, уверена в успеха си. Най-после те потънаха и повече не се показаха на повърхността на водата.

— Поврага! — извика Алваро. — Това са врагове, от които трябва да се пазим.

— Дали тигърът е вече умрял? Как мислите вие, сеньор? — попита Гарсия.

— Вероятно. Но съм сигурен, че и змията доста пострада от ноктите му. Във всеки случай ние трябва да се възползуваме от това обстоятелство и да преминем на другия бряг.

— А може би наблизо има и други такива зверове?

— Едва ли. Те биха взели участие в борбата, видя ли маймуната?

— Тя излезе на брега и се скри в гората.

— Да не губим време, докато змията е заета с плячката си…

Те бързо насякоха едно бамбуково дърво, завързаха го с лиани и направиха сал. След половин час вече се намираха на отвъдния бряг, точно там, където се беше скрила спасилата се от ноктите на ягуара маймуна.