Огненият човек

VIIНападението на жакарите

Въпреки лошото си състояние, лодката все пак се движеше и доста добре се задържаше над водата. Пътешествениците, опасявайки се всяка минута от появата на сражаващите се диваци, виковете на които продължаваха да достигат до тях, преминаха, без да спират край островчето, на което бяха паднали застреляните от Алваро птици и решиха да отидат в средата на широкото езеро. Но бяха принудени да си проправят път сред гъсталака от водни растения с големи трудности, като действаха и със секирата и с грубите гребла. Най-голямо препятствие беше една великолепна Виктория Регия, огромните листа на която бяха с големина около метър и половина и приличаха на малки салове, по повърхността на които скачаха птици. Необикновено красивите цветя на това водно растение предизвикват възхищение у всички пътешественици, а доста твърдите му бодли правят рани, които трудно зарастват.

Като си пробиваха път със сабите и греблата, нашите пътешественици най-после стигнаха до едно малко островче, чиято големина, не беше повече от петдесет метра и което беше покрито с великолепни бананови дървета, окичени с грамадни кичури сочни и вкусни плодове.

— Можем да се скрием тук, под тези огромни листа — каза Гарсия, проявяващ признаци на умора. — Струва ми се, че трябва да слезем на брега, защото лодката е лошо поправена и вече започва да се пълни с вода. Погледни: обувките ми са съвсем мокри.

— Имаме с какво да запушим дупките — възрази Алваро. — Поврага! Това островче е възхитително и ние можем да се наядем с банани до насита.

— Има и птици. Те ще ни осигурят печено месо, по-вкусно от онова, което ядохме днес.

— А индианците? Забрави ли за тях? Ако чуят изстрел, веднага ще дойдат тук.

— Вярно — съгласи се Гарсия.

Те слязоха на брега с пушките и припасите.

Островчето беше покрито с гъста трева и сенчести дървета.

Цели орляци прелестни колибри, свили гнезда в гъстата шума, пърхаха весело, чуруликаха и се биеха помежду си, проявяващи войнственост, въпреки микроскопичните си размери.

— Тук ще ни бъде добре — каза Алваро. — Да се надяваме, че индианците няма да дойдат.

— Да, но вие забравяте най-важния въпрос: обяда.

— А не си ли спомняш, че имам въдици?

— Ах, да! Съвсем ги бях забравил.

— Да се поразходим сега из нашите владения, да потърсим червейчета и после да хвърлим въдиците.

— Те разгледаха внимателно бреговете, удряйки храсталака със сабите си, за да се уверят, че няма змии, и най-после си избраха място сред водните тръстики.

— Видях сянка във водата — каза Алваро. — Тук трябва да има риба.

Гарсия събра червейчета и като развърза въжето, с което запасваше панталоните си, завърза за него въдицата, на която набоде стръвта и я хвърли сред листата на Виктория Региа, където мислеше, че има риба. Действително, надеждите му се оправдаха и той улови две големи риби с огромни уста, с остри зъби и с черни ивици по гърба.

И така, вечерята им беше осигурена. Окуражени от този успех, те хвърлиха отново въдиците си, но внезапно с голямо учудване доловиха някакво страшно и продължително ръмжене, което идваше изпод водата.

— Чухте ли, сеньор Алваро? — попита юнгата.

— Поврага! Да не съм глух!

— Какво може да е това?

— Някаква огромна риба от непознат вид.

— И това е възможно.

— Или кайман…

— Той би трябвало да плува на повърхността, за да диша, а аз никъде не го виждам… В този момент въдицата беше дръпната толкова силно, че юнгата едва не падна във водата. Алваро успя да го задържи.

Въдицата и въжето скоро изчезнаха под водата и оттам се вдигна цял стълб вода и тиня, насочен право срещу нашите рибари и придружен от силно ръмжене.

— Поврага! — извика Алваро, като скочи на крака. — Мина ли е избухнала там?

— Това е нещо друго, сеньор — възрази Гарсия. — Видях сред тинята огромната опашка на някакво животно. Може да е такава змия като онази, която убихте сутринта.

— Чудно място, където змиите вместо да пълзят в тревата, живеят във водата като раци!… Да не се разправяме повече с това чудовище. То и така е достатъчно наказано, задето погълна въдицата. Пък и ние си имаме вече вечеря.

— А кога ще се отдалечим от тук?

— Индианците нещо не се чуват вече! Сега трябва да са заети с печенето на мъртвите, паднали в сражението.

— А също и с пленниците, Гарсия — отбеляза Алваро.

— Да! Както се вижда, в тези гори не липсват нито плодове, нито човекоядци.

— Въпрос на вкус, приятелю… Но да се захващаме вече с приготвянето на вечерята и да си накладем огън.

Слънцето клонеше на запад.

Тъй като са страхуваха, че индианците могат да забележат огъня от гората, Алваро избра едно място, закрито с растения от всички страни. Там те накладоха огън със суха тръстика и се заловиха да пекат рибата.

Започна да се смрачава и от водата се повдигна мъгла, пълна с вонящи и опасни изпарения, които причиняват опасната жълта треска. Милиарди комари бръмчаха наоколо, а във въздуха се носеха огромни прилепи, сред които имаше и страшни вампири, които смучат кръвта на спящите хора и животни. От време на време се чуваше меланхоличния и монотонен вик на някоя нощна птица, който нарушаваше тишината.

— Какво зловещо място! — каза Алваро, наблюдавайки печенето на рибата. — То ми навява тъга.

— И на мене, сеньор — отговори Гарсия. — Бих предпочел да бъда на брега на залива.

— Скоро ще се върнем там, момче. Утре ще прекосим езерото и ще се насочим на изток, докато стигнем до брега. Не вярвам да сме се отдалечили от него на повече от две или три мили. Впрочем…

— Какво има?

— Опита ли водата на това езеро?

— Не още.

— Сигурно е някоя лагуна, която е свързана с морето.

— Веднага ще разбера това. Докато извадите рибата от огъня, аз ще сръбна една глътка вода, макар че е толкова черна, че не би съблазнила и умиращ от жажда.

— Солена е! — извика той, след като опита водата. — Не се съмнявам, че това езеро е свързано с морето.

Като се надигна, той видя на десет крачки от брега, някаква тъмно движещо се островче, което приличаше на направено от купчина водни растения. Някакво глухо ръмжене, идващо от тази маса, го накара да се вгледа внимателно в островчето.

„Сигурно пак е някой кайман“ — помисли си той, като потрепера.

Алваро, който също беше чул шума, побърза да отиде при него с пушката.

— Какво става тук? — попита той.

— Това е животно, което дебне някого, сеньор… Впрочем, аз не зная дали там се крие някакъв звяр. Не виждам нищо друго освен тръстики, а само от движението им подозирам, че под тях се крие кайман.

— Да, и аз не бих искал да се намеря в тези тръстики! Макар, че кайманите не са големи и не са толкова свирепи като африканските крокодили, те все пак са много опасни. Но нека да отидем да се навечеряме, преди да е изстинала рибата. Ще бъдем предпазливи и ще държим пушките готови.

Гарсия последва примера му и двете риби скоро бяха изядени. Месото им беше превъзходно.

Тъкмо се бяха навечеряли и в тръстиките се чу някакъв подозрителен шум.

— Сигурно е кайманът, който се опитва да излезе на брега — прошепна Алваро и бързо на пълни пушката си.

Той залегна във високата трева и запълзя към брега, придружен от юнгата, който се беше въоръжил със секирата.

Трясъкът продължаваше, като че ли някое голямо животно се опитваше да си пробие път, чупейки сухата тръстика.

— Кайман е, нали? — понита Гарсия шепнешком.

— Не се съмнявам!… Искам да му шибна един куршум в гръкляна. Тогава ще видим как ще се върне обратно във водата.

Двамата допълзяха до самия бряг, но внезапно трясъкът се прекрати. Но кайманът не беше далече. Нощният вятър носеше към тях острата миризма, която издават тези животни.

— Може би се е върнал във водата — каза Алваро.

Той коленичи и вторачи поглед напред, когато изведнъж тръстиката се разтвори, и той видя пред себе си отворени чудовищни челюсти, готови да го погълнат, и почувства отвратителната миризма на гнило месо, която се носи от окървавените муцуни на хищниците.

— Охо, дяволът! — извика Алваро, като бързо грабна пълната си пушка и мушна цевта й в огромния гръклян на влечугото.

Последва силен изстрел и грамадните челюсти внезапно се затвориха, като че ли искаха да отхапят цевта на пушката.

След поглъщането на куршума, който му разкъса гръкляна, кайманът се изправи на опашката си като змия, която се готви да се хвърли върху плячката си, и като изпусна някакъв звук, подобен на дълбоко и продължително охкане, обърна се по гръб и започна бясно да мърда широките си крака.

— Както се вижда, не е могъл ловко да глътне оловния бонбон, който е заседнал на гърлото му — шеговито отбеляза Алваро. — Приятелят много се е разбързал! Първо трябваше да го сдъвче!

Алваро скочи на крака и се приготви да се отдалечи, но внезапно кайманът, който беше още жив, въпреки страшната рана, го повали със силен удар на опашката в храсталака. Ако животното не беше омаломощено от раната, навярно Алваро щеше да бъде убит от този удар, защото опашката на каймана има огромна сила. Но за щастие на португалеца, кайманът вече се бореше със смъртта и силите му отпадаха. Макар че беше смъртоносно ранен, той все пак беше опасен. Като видя, че Алваро падна и кайманът отново се надигна, сякаш се готвеше да поднови нападението си, Гарсия бързо стреля, но без успех. Той не знаеше, че люспите на тези животни са много твърди и поради това изстрелът, който беше засегнал гърба и шията на каймана, нямаше никакъв ефект.

— Сеньор Алваро! — извика смъртно уплашеното момче, като видя, че кайманът отново отвори устата си.

Като чу втория изстрел, Алваро помисли, че Гарсия е в опасност и побърза да му се притече на помощ, като с голям труд излезе от бодливия храсталак, където беше попаднал. Впрочем, кайманът не можеше вече да използува страшните си челюсти. Горната му челюст беше разкъсана и висеше като парцал. Но той се извъртя и размаха страшната си опашка.

— Ах, какъв негодник! — извика Алваро. — Пък и кожата му дебела.

Гарсия хвърли секирата на португалеца, който я грабна и за един миг с удивителна смелост скочи върху гърба на каймана и със страшна сила го удари няколко пъти по главата. Удряше като по як сандък и едва при третия удар черепът на каймана се разцепи и секирата заседна в мозъка. Този път кайманът беше победен. Той зарови муцуна в тревата и дългото му тяло потрепера, после се чу силна въздишка, някакво клокочене и всичко свърши.

— Не е лесно да се разправяш с такова влечуго — каза Алваро. — Умира бавно като акулата, сякаш има девет души.

— А вие, сеньор, не сте ли ранен?

— Костите ме наболяват, но изглежда машината не е повредена — отговори Алваро, смеейки се. — Знаеш ли, че този кайман е дълъг най-малко седем метра?

— А месото му не се ли яде?

— Не усещаш ли как вони?

— Значи, не може да ни послужи за нищо?

— От кожата му можехме да си направим обувки, ако имахме нужда. Но нашите са в превъзходно състояние и затова ще трябва да го оставим на разположение на змиите, ако такива се намират тук, и ще отидем да спим.

— А ако се появят и други каймани — попита с безпокойство юнгата.

— Ще дежурим поред.

Като насякоха със секирата трева, те си направиха постеля и си легнаха, без да се безпокоят за огъня, който бавно гаснеше…

Противно на очакванията им, нощта мина напълно спокойно и само около полунощ се чу тайнствено мучене, което идваше изпод водата.