Огненият човек

XXVСражението между човекоядците

Измина една седмица от установяването на нашите пътешественици на малкия остров, а все още никакво събитие не беше нарушило спокойното течение на живота им. Раната на Диас бързо зарастваше, благодарение на това, че я налагаше със смолистия сок на растението алмасегуейра, което растеше на едно близко островче. Диваците не се показваха никакви.

Животът течеше спокойно и еднообразно. Не правеха нищо друго, освен да ядат, да пият голямо количество мате и да спят; затова на Алваро започна да му доскучава; той казваше, че му е омръзнал този спокоен живот и иска да се върне в гората, дори само за да може да ходи на лов за друг дивеч, защото на острова имаше само блатни птици.

— Не ме бива да живея на остров — казваше той всеки ден. — Струва ми се, че съм във затвор. Да се върнем в гората.

— Почакайте до окончателното ми оздравяване — отговаряше Диас. Тогава ще отидем при тупинамбите.

— Позволете ми да отида в гората и да убия някакъв дивеч за обяд.

— Не постъпвайте толкова непредпазливо. Кахетите могат да ви нападнат.

— Но те не се виждат никъде, значи са си отишли.

— Не вярвайте на това. Аз познавам тези диваци и зная колко са търпеливи. Уверен съм, че те ни следят.

Този разговор се повтаряше всеки ден, но аргументите на Диас не можеха да премахнат желанието на Алваро да се поразходи из гората.

На осмия ден Алваро не издържа. Монотонният живот беше му омръзнал до смърт и той реши да излезе на най-близкия бряг, да се поразходи и да убие нещо за ядене, защото птиците, подплашени от изстрелите, бяха напуснали острова, а и плодовете бяха намалели.

— Ще се върна бързо — каза Алваро — и ако видя, че кахетите са си отишли, ще можем утре да отидем в гората. На това островче вече не е останало нищо освен листа и в най-скоро дреме ни заплашва глад.

— Вземете и юнгата със себе си — посъветва го Диас. — Аз вече не се нуждая от помощ. Тази сутрин успях да стана и да обиколя дървото.

— Не ми се иска да ви оставям сам.

— Не се безпокойте за мен, сеньор Виана. Ще се хвана да ви оплета шапки, за да мине времето по-бързо. Вашите барети съвсем са се разкъсали. Но бъдете предпазливи и в никакъв случай не слизайте на брега докато не се уверите, че там няма никой.

— Обещавам. Ще се върнем преди залез слънце и ще донесем, надявам се, много дивеч.

Те взеха пушките и скочиха в лодката.

— Бъдете предпазливи! — още веднъж извика Диас, който остана да лежи под сянката на едно голямо бананово дърво, което беше разперило клони на всички страни.

В отговор Алваро махна с ръка и лодката бързо заплава по черните води на наводнената савана.

— Гарсия не се бави, а греби по-бързо, защото иначе ще стигнем в гората едва след два часа — каза Алваро.

— И аз с удоволствие ще видя гората — отговори Гарсия. — Островът е твърде малък дори и за мен и доста ми омръзна.

— След четири или пет дни ще тръгнем да търсим тупинамбите, ако еймурите не са ги избили до крак. Не зная, но ми се струва, че Диас много се безпокои за съдбата им. Най-напред са ги нападнали еймурите, после кахетите, а и едните и другите са много лакоми за човешко месо.

— А ако не открием нито един жив човек от това племе?

— Тогава ще се запътим към морския бряг и с лодка ще опитаме да отплуваме на север, към испанските селища във Венецуела. Без съмнение, Диас също ще участва в това пътешествие.

В осем часа сутринта лодката беше излязла от наводнената савана и гъсталака от блатни растения и заплува в свободни води… Брегът се намираше на разстояние около една миля. Алваро пусна греблата и започна внимателно да се оглежда.

— Никъде не се вижда никаква лодка или пък сал — каза той. — Не се вижда и дим. Мисля, че кахетите са се завърнали в селата си.

— И ние ще се възползваме от това за да отидем на лов — отговори Гарсия.

— Да, и ще наберем плодове. Струва ми се, че там виждам кокосови палми. Ако плодовете им още не са узрели ще намерим в тях мляко. Греби, Гарсия! След десет минути ще бъдем в гората.

Огромна преграда от великолепни дървета се издигаше пред тях. Но преди да слязат на брега, те отново внимателно се вслушаха, опасявайки се да не изскочат иззад храстите кахетите. Но не се чуваше нищо, с изключение на монотонния крясък на папагалите. Тогава решиха да слязат на брега.

Но не бяха успели да приближат до палмите и сред гъстата шума дочуха остри викове.

— Индианци! — прошепна с уплаха Гарсия.

— Не, мисля, че това са маймуни. Да отидем да видим, Гарсия. Знаеш, че месото на маймуните не е за пренебрегване.

Виковете продължаваха и все повече се засилваха, така че съвсем заглушаваха крясъка на папагалите.

— Да, това са маймуни — каза най-накрая Алваро, като стигнаха гъсталака. — Виждам ги на това дърво, което е разперило клоните си почти хоризонтално… Само че не ми е ясно, защо викат толкова… Не ти ли се струва, че са уплашени от нещо?

— Вярно… Сякаш се стремят, колкото се може по-високо. Може би нещо ги заплашва.

Като разтваряше предпазливо клоните, Алваро тръгна напред, но внезапно се спря.

— Гарсия! Ето го техния враг! — прошепна той. — Виждаш ли го как се катери по стеблото.

Гарсия се приближи и видя един звяр, който се канеше да нападне маймуните. Това беше пума или когуар. Този звяр не е толкова опасен, колкото ягуара, защото обикновено се плаши от човека, но когато е много гладен се решава да го нападне. Защитава се с отчаяна храброст и в тази борба човекът не винаги излиза победител.

Пумата, която наблюдаваше Алваро, очевидно беше много гладна, но още не беше забелязала присъствието на хората, защото цялото и внимание беше насочено към маймуните.

Не бих искал да съм в положението на маймуните — прошепна Алваро, като се обърна към юнгата, който с огромен интерес наблюдаваше маневрите на пумата. — Тя се катери по дървото по-добре и от котка и само след няколко минути ще стигне плячката си.

Пумата вече беше стигнала до върха на дървото и скочи на клоните с такава ловкост, че дори листата не трепнаха. За един миг тя настигна една от маймуните и със силен удар на яките си лапи строши гръбнака и, после захапа гърлото и и като я окачи на клона по такъв начин, че да не падне, започна лакомо да лочи кръв от раната на гърлото.

— Време е! — каза Алваро и като вдигна пушката си, прицели се, но в същия миг, когато се готвеше да стреля се чу леко свистене и една тънка стрела се заби в бедрото на пумата. В същия миг тя сиря да лочи и се огледа. Като видя стрелата, измъкна я със зъби и продължи обяда си.

Алваро веднага отпусна пушката.

— Стрела — прошепна той на ухото на юнгата.

— Видяхте ли я, сеньор?

— Да, сигурно е стрелял някой индианец.

— Да бягаме, сеньор!

— Не, не бива да мърдаме. Човекът, който изстреля стрелата ще ни чуе. А не знаем сам ли е той или някой го придружава. В този гъсталак сме скрити добре и никой не подозира присъствието ни… А аз едва не стрелях!…

Чу се силен трясък. От дървото беше паднала пумата, по всяка вероятност ранена с отровна стрела.

— Не мърдай! — прошепна Алваро, като хвана юнгата, който, горящ от любопитство искаше да се наведе, за да види по-добре.

Като поразтвори клоните той видя под дървото трупа на пумата до този на маймуната.

— Да видим, кой ще дойде за плячката — прошепна Алваро.

Не бяха минали и пет минути, когато се зачу шумолене на листа и човешки стъпки.

Някой се провираше през гъстия храсталак, който приличаше на втора, по-малка гора под великолепните високи дървета. Малко след това, португалците видяха двама души, които се запътиха бързо към убитите животни и Алваро едва не извика от изненада. Той позна предводителя на еимурите и индианското момче, което му служеше за преводач.

— Не мърдай, Гарсия! Рискуваме да бъдем изядени! — прошепна Алваро на Юнгата, който не беше видял индианците.

Предводителят на еимурите, заедно с юношата приближи до мъртвата пума и остро изсвири.

След няколко минути се появиха още четирима индианци, които по всяка вероятност бяха скрити някъде в засада. Предводителят на еимурите се вгледа внимателно в дървото и като се увери, че на него не е останал никакъв дивеч, защото маймуните се бяха разбягали, тръгна след другарите си и потъна в храсталака.

— Случайно избягнахме тази опасност — каза Алваро, когато в гората отново се възцари тишина. — Ако бях стрелял кой знае какво щеше да стане с нас!

— Наистина ли позна предводителя?

— Няма съмнение. Познах го веднага!

— Дали търсят някого или просто са излезли на лов?

— Струва ми се, че не е логично да са излезли на лов толкова далече от селото.

— Какво ще правим тогава, сеньор?

— Значи Диас е имал право, като не ни позволяваше да се отдалечаваме от острова…

— А ти от какво се оплакваш, момче? Още не сме попаднали в ръцете на диваците!

— Но ще се върнем с празни ръце…

— Ще прекосим саваната и ще отидем на лов на другия бряг. Това блатисто място не може да бъде голямо колкото океана!

Внезапно царуващата тишина бе прекъсната от страшни викове и остро свирене, което се носеше от всички страни.

— Сигурно две враждуващи племена са започнали бой — каза Алваро, като се вслушваше.

Той позна гръмките звуци, произвеждани от инструментите, прилични на флейти.

— Да отидем да видим — прибави той. — Ако са започнали да се бият помежду си, ние през това време ще можем да се погрижим за себе си.

Те излязоха от храсталака и се запътиха в посоката, откъдето се чуваха виковете, като се стараеха да се прикриват зад гъстата растителност. Скоро се озоваха в края на една огромна горска поляна, в средата, на която растяха малки групички палми.

Алваро не беше се излъгал. Две враждуващи племена се готвеха за бой.

— Това са еймурите — каза той, като се криеше в гъсталака. — Те воюват с някое друго племе.

Няколкостотин индианци, украсени със светли папагалови пера, залепени по челата, бузите и брадичките им, като че ли имитираха бради и бакенбарди, бавно пристъпваха, размахвайки криваци, лъкове и каменни секири. Но битката, която скоро щеше да започни и да бъде много кръвопролитна, защото бразилските диваци се отличават с необикновена храброст, все още не беше започнала. Преди да предприемат нападение, те винаги се стараят да раздразнят и предизвикат неприятеля. И сега индианците пристъпваха един към друг с бавни, равномерни крачки, като се спираха, за да чуят думите на предводителя си, думи, които разпалваха в тях неописуема ярост. Тогава те протягаха ръце към неприятеля, показваха му остриетата на секирите си, направени от костите на изядените от тях пленници и надаваха дивашки викове, за да уплашат враговете си.

Еймурите бяха по-многобройни от враговете си, но другите бяха по-ловки и по-добре въоръжени, както и по-високи на ръст.

— Ако се изтребят взаимно, това ще бъде в наша полза — каза Алваро.

— Кой ли ще победи?

— Скоро ще разберем. Тези битки не продължават дълго.

Двете племена настъпваха безредно, но в сгъстени редици и се спряха на стотина метра едно от друго, вдигнаха лъковете и граватаните си и облак стрели изсвистя във въздуха.

Тази гледка беше и хубава и страшна едновременно. Украсените със снопчета разноцветни пера стрели, летяха във всички посоки. Ранените воини бясно изтръгваха стрелите от телата си, чупеха ги и ги захапваха със зъби, но падаха, без да отстъпят нито крачка назад, поразени от отровата вулрали.

Когато запасите от стрели се свършиха, враговете се нахвърлиха един срещу друг с оглушителен рев и вдигнати криваци.