Огненият човек

VВ бразилската гора

Алваро и Гарсия скоро бяха принудени да намалят скоростта си. Те с труд се придвижваха из горския гъсталак, който представляваше някакъв хаос от растения, стебла, коренища, лиани и храсти. Това беше истинска девствена гора, която в тази епоха покриваше по-голямата част от Бразилия и продължаваше почти без прекъсване от бреговете на Атлантическия океан до голямата планинска верига на Кордилиерите.

Алваро и Гарсия се спряха, търсейки начин да проникнат през гъстата завеса от непроницаема зеленина.

— Трудно ще си пробием път тук! — каза Алваро. — Никога не съм виждал такава гора.

— Но все още не сме се отдалечили достатъчно от брега и е опасно да спираме тук — възрази Гарсия. — Нека постъпим като маймуните, сеньор, ако нямате нищо против. Толкова повече, че ако се движим по този начин, няма да оставим никакви следи, но които индианците биха могли да ни преследват.

— Съветът ти е добър, момче. Да започнем да подражаваме на четириногите.

Те смело се покатериха нагоре по лианите и продължиха пътя си по клоните. Движейки се от един клон на друг, те изминаха сто метра, когато по-нататъшното им придвижване бе неочаквано спряно от някакъв странен див рев, който наруши внезапно горската тишина. Сякаш колеха някого или го подлагаха на ужасни изтезания. Тези викове можеха да накарат всекиго да потрепери.

— Сеньор! — извика Гарсия, като седна на един клон. — Тук убиват някого!

— Някого… На мен ми се струва, че тук избиват или изтезават много хора.

— Нима индианците изтезават пленниците си, преди да ги изпекат!

— Не зная… възможно е… Но… слушай, тези пленници пеят! — извика Алваро, като се вслуша внимателно.

Жаловитите викове се прекратиха внезапно и вместо тях се дочу нещо прилично на пеене на псалм, сякаш в гората живееха монаси.

— Действително… пеят! — повтори Алваро.

— Човек може да си помисли, че индианците се молят…

— Е, а какво означава този шум…

Внезапно страшната олелия се прекрати и вместо нея се чуха удари, сякаш множество дървари сечаха гората. Тези удари от време на време се нарушаваха от някакво шуртене, като че ли някъде наблизо имаше поток.

— Не е възможно това да са индианци! Слушай, те отново започват да пеят и жално да охкат. Би ми се искало да зная кои са тези артисти!

— Според вас какво е това?

— Не зная. Във всеки случай не са хора. Нека отидем там да видим.

Уверени, че тук няма диваци, те отново започнаха въздушното си пътуване по клоните на бразилската девствена гора. Звуковете, които толкова много ги бяха заинтригували, се усилваха, което показваше, че артистите не са далече. Но за всеки случай нашите пътешественици се движеха с голяма предпазливост, защото много се страхуваха да не би изпълнителите на този концерт да се окажат хора. Като изминаха още два метра, те се спряха.

По средата на една малка горска полянка се издигаше грамадно дърво, от тези които растат в бразилските гори. На върха му, между чепатите клони, се бяха събрали музикантите, при вида на които Алваро прихна да се смее, и това толкова изплаши певците, че те веднага се изпокриха в гъстата шума.

— Маймуни! — извика високо португалецът. — Какво гърло имат тези четириноги животни! Те прекрасно подражават на монасите и имамите. И действително, това бяха маймуни от породата на ревящите, които изнасят такива ужасни концерти в американските гори; като видяха пътешествениците, те се изплашиха и се разбягаха по клоните, като се изпокриха сред лианите и листата.

— Могат да се похвалят, че ни накараха да преживеем тревожни мигове. Бях готов да се закълна, че тук изтезават роби! — извика Гарсия.

— И аз — отговори Алваро. — Ако бъдем принудени да стоим по — дълго в тази гора, ще видим поразителни неща… Стой!… Погледни! какви хралупи има в това дърво! Можем да спрем тук и да прекараме нощта, защото слънце клони на запад. — А вечеря, сеньор? Макар че ядохме круши, чувствам в корема си празнота. — Ще потърсим някакви плодове.

— Бих предпочел месо, уверен съм, че и вие, сеньор Алваро, не бихте се отказали от един котлет! — О, разбира се! Но за съжаление, това ястие е непостижимо за нас и за сега ще бъдем принудени да се задоволим с плодове… А, ето едно растение, което ще ни осигури вечерята.

Алваро започна бързо да се спуска по лианата и вече беше стъпил на земята, когато Гарсия видя, че той с ужас отскочи назад. Почти изпод краката му се промъкна една жаба с грамадни размери и с кожа, нашарена с черни и жълти петна. Много такива великански жаби се въдят във влажните гори на Бразилия.

— Що за зверище! — извика Гарсия. — Никога не съм виждал по-отвратително животно.

— Вярвам ти напълно — каза Алваро, като замери животното с една тояга, за да го накара по-скоро да избяга.

Гарсия прихна да се смее.

— О! Само го погледнете, сеньор! Това животно скача, сякаш краката му са на пружини — извика той. — Никога през живота си не съм виждал такава жаба.

По горската поляна се появи цял отряд черни жаби с доста дълги крака, които, забавлявайки се, подскачаха толкова високо, че почти достигаха клоните на дърветата. Тези бразилски жаби са толкова пъргави, че често влизат през прозорците на колибите на туземците.

— Тук наблизо трябва да има някакво езеро или блато — каза Алваро, когато жабите, подскачайки, изчезнаха в гората. — Утре ще го потърсим и ще си наловим риба. Аз имам въдица.

Те се запътиха към растението, което преди това беше забелязал Алваро. То беше покрито с плодове, напомнящи зелени кедрови шишарки. Това растение се нарича пинха и много се цени от индианците. Плодовете му са много вкусни.

Поради липса на по-питателна храна, двамата пътешественици се погрижиха да утолят глада си с тези плодове, след това се мушнаха в една от хралупите на дървото сумамейра, където можеха да се наместят доста удобно. Там бяха предпазени от нощната влага и можеха да се надяват добре да се наспят, след всички изпитани тревоги и вълнения.

Слънцето заляза и тъмнината бързо настъпи. Това е много характерно за тези гори, в които и денем царува дрезгавина поради гъстата завеса от зеленина, през която трудно проникват слънчевите лъчи.

Тъмната, гора се изпълни с хиляди различни и странни звуци, които караха момчето и неговия по-стар другар неволно да потреперят — ту се чуваше продължително свирене и съскане, което нарушаваше тържествената тишина на великанската гора, ту екваха продължителни охкания, рев и мучене, сякаш наблизо пасеше стадо волове, или се чуваше остър звук, напомнящ дрънкане на желязо. Понякога всички тези чудновати звуци утихваха и отново наставаше тайнствената тишина. Но това беше за кратко. Отново прозвучаваше свирене, на което отговаряха далечни охкания и рев, а като съпровод се чуваше и оглушителното крякане на жабите. Двамата пътешественици изпитваха неясна тревога, защото не знаеха на кого да припишат този странен горски концерт. Дали това не бяха опасни животни, събрали се наблизо или във всички тези звуци нямаше нищо заплашително? Така или иначе, но те не се решаваха да затворят очи, макар че изпитваха страшна умора. Смътно си припомняха разкази за свирепите животни, обитаващи американските гори, за ягуарите и когуарите, и опасявайки се всяка минута от появата на някакъв хищник, държаха постоянно готови пушките си.

От време на време, тъмнината на гората бе прорязвана от някакви блестящи, движещи се искрици. Това бяха различни светещи насекоми, толкова ярки, че можеха да осветят една малка стая. Индианците и досега използуват тези насекоми при риболов. Те ги поставят върху тояга, която привързват за предната част на пирогите си, когато отиват нощем на риболов.

Бяха изминали два часа, откакто пътешествениците се намираха в убежището си, когато внезапно дочуха отблизо някакъв странен шум, приличащ на плясък на вода, последван от остро свирене и съскане.

Краката на Гарсия затрепериха от страх и той прошепна:

— Това е някакво огромно животно, сеньор!

— Не зная. Не мога да видя нищо по-далеч от носа си — отговори Алваро. — Само едно нещо мога да кажа, а то е, че бразилската гора ми омръзна и бих желал по-отблизо да се запозная с тези животни, които свирят, шумолят и чукат, както чукът в наковалнята, които звънят като в звънарница и не дават на никого да спи нощем. Питам се как могат да спят сред такъв шум обитателите на тези гори?

— Чувате ли това свирене?

— Да. Трябва да е някоя огромна змия.

— О! Ужасно се страхувам от тези влечуги, сеньор Алваро! Бих предпочел среща с някой свиреп звяр!

— Трябва да свикваш, бедното ми момче. Лоцманът ми е разказвал, че в американските гори змиите се въдят в огромно количество и с гигантски размери.

— Ах, кога ще свърши тази нощ! Тя ми се вижда безкрайна!

— Затвори очи и се помъчи да заспиш. Аз ще те пазя — каза Алваро.

— Да спя! Нима е възможно това?

Едва беше затворил очи и адският концерт се поднови с пълна сила; цялата гора се изпълни със звуци.

Милиони жаби, сякаш се бяха наговорили, устроиха такава ужасна какафония, че можеха да събудят и мъртвите. Изобщо американските гори изобилстват със земноводни, които като че ли си съперничат по разнообразието на издаваните звукове. Едни от тях мучат като волове, други лаят като кучета или издават звуци, приличащи на чукане върху железен котел. А онези, които живеят по дърветата, свирят като локомотиви или скърцат като несмазани колела.

— Сеньор! — извика уплашеният Гарсия. — Какво е това? Да не е настанал краят на света?

— Не се плаши. Това са жаби. Ние трябва да свикнем с този концерт, ако искаме да спим през нощта.

— Надявам се, че няма да останем дълго в тази страна и ще отидем другаде.

— И аз се надявам.

— Но къде ще отидем и кога? Има ли европейски селища на този бряг?

— Нито едно. Досега никой още не е помислил да се преселва в Бразилия, която по право принадлежи на нас, откакто нашият съотечественик Кабрал я обяви за португалско владение.

— Чувал съм, че испанците са завладели в Америка обширни територии, вярно ли е това?

— Вярно е. Но испанските постове се намират доста далече от тук и трябва да преминем през цяла Южна Америка, за да стигнем до Перу.

— Много ли е дълъг този път?

— Много. Трябва да извървим хиляди мили, минавайки през девствени гори, където живеят човекоядци и всевъзможни свирепи зверове… Не чувствам в себе си достатъчно мъжество, за да предприемем такова пътешествие… Но съм чувал за някакви френски колонии, които трябва да се намират на юг от Бразилия, близо до устието на река Ла Плата. Трябва да опитаме да се промъкнем до там.

— И далече ли са тези селища?

— Зная, че тази река се намира някъде на юг, но не мога да ти кажа на какво разстояние от нас.

— Ах, сеньор! Страхувам се, че никога няма да напуснем тази гора и че никога вече няма да видим нито нашата река Таго, нито бял човек! — каза с въздишка Гарсия.

— Не трябва да се отчайваме. Аз знам, че търговски кораби често отиват към бреговете на Бразилия за сандалово дърво. Възможно е да срещнем някой от тях по тези места.

— В такъв случай, сеньор, не трябва да се отдалечаваме от брега.

— Ние винаги ще го държим под око и често ще правим екскурзии на юг и на север от този великолепен залив. Е, най-после жабите започнаха да се уморяват! Нека се възползуваме от това и малко да отдъхнем.

— А ако някой звяр се промъкне до нас, докато спим?

— Досега не сме виждали тук никакви други зверове, освен жаби и птици. Освен това е много вероятно малцината, които са се приближавали до тези брегове, да са преувеличавали свирепостта на американските зверове…Да държим готови сабите си, а пушките между коленете и да се опитаме да заспим.

За по-удобно те седнаха в хралупата на дървото, притиснаха се един до друг и скоро заспаха, въпреки всичките си страхове. Жабите, които бяха крякали цели два часа, също започнаха да утихват. Все още от време на време се чуваше свирене или ръмжене, но след това всичко спря. Рано сутринта нашите пътници, след като бяха спали четири часа, бяха събудени от друг концерт, наистина не толкова оглушителен, но зазвучал в самата корона на дървото, което им служеше за убежище. Новите музиканти бяха малки папагалчета със зелени пера и с глави, с цвят на сапфир. Няколко часа те не престанаха да чуруликат нито за миг.

— Гарсия, ставай! — извика Алваро, като се протягаше. Слънцето се е издигнало вече високо и макар че не е време за обяд, моят апетит доста се е изострил.

— Но откъде ще намерим храна, сеньор? — попита Гарсия.

— Тук наблизо трябва да има някакво езеро или блато. Да отидем там, откъдето се чуваше крякането на жабите. При липса на дивеч, ще се задоволим и с печена риба.

Пътешествениците подкрепиха силите си с няколко плодове от дървото пинха, напълниха отново пушките си, защото се опасяваха, че нощната влага е навлажнила барута и като взеха буретата с барут, навлязоха в горския гъсталак.

Тук гората не беше толкова гъста. Великански дървета с огромна дебелина растяха наоколо, виждаха се палми по-високи от шестнадесет метра, от вида на восъчните палми, от стеблото и листата, на които се отделя вещество, използувано за направата на свещи. Но в онези времена индианците употребяваха само плодовете на това дърво, което се намираше в изобилие не само в бразилските гори, но и на височина 3000 метра в Кордилиерите.

Без да обръща внимание на хубавите големи палми, ползата, от които му беше съвсем непозната, Алваро вървеше напред, зает с мисълта за обяда, който се очертаваше все още твърде неопределено. Почвата под краката му ставаше все по-влажна, мека и скоро вместо палми, се появиха тръстики с грамадна големина и други растения с красиви пурпурни цветове; безброй птици, малки и големи, прелестни колибри, поразяващи с красотата и миниатюрността си, весело летяха между тези растения.

— Колко са красиви! Погледнете ги, сеньор Алваро, сякаш са украсени със скъпоценни камъни! — извика с възхищение Гарсия.

— Да, те са възхитителни, но аз бих предпочел някой папагал — възрази Алваро, който мислеше за обяда си.

— Тук има и от тях. Погледнете това дърво.

— Виждам… А какви са тези отвратителни зверове, които пълзят по клоните?…

Това бяха огромни зелени гущери, дълги около метър, кожата, на които имаше свойството да променя цвета си, когато животното е раздразнено, както кожата на американските хамелеони. Макар, че са отровни, те не са в такава степен опасни както змиите и месото им става за ядене; то е бяло и сочно, като месото на кокошките, а вкусът му напомня жабешките бутчета, които толкова много се ценят от френската кухня.

Но Алваро не знаеше това, пък и да го знаеше, нямаше да използва за обяда си тези животни, чиито вид му вдъхваше отвращение. Впрочем, той се страхуваше да навлезе по-навътре в гъсталака. Почвата беше подгизнала, дървета се виждаха все по-рядко и по-рядко; всичко показваше близостта на някое блато или езеро.

— Ето вода — каза Гарсия, който вървеше напред. — Вижда се, че това е езеро.

Те започнаха да вървят по-бавно, защото се страхуваха да не нагазят в тресавище и се спряха на края на едно широко езеро, цялото обрасло с някакви блатни растения с много широки листа, по които пърхаха блатни птици. Тук-там се виждаха малки островчета с палми, които служеха за подслон на многобройните птици, изпълващи с крясък въздуха.

— Каква черна вода — отбеляза Гарсия. — Сякаш са излели в нея цяло буре с мастило. Нима тук могат да живеят риби?

Алваро не отговори. Той неспокойно се вглеждаше в едно малко островче, обрасло с тръстика, което се движеше, като че ли някой го тласка.

— Островът се движи — забеляза и Гарсия. Какво ли може да бъде това?… Да не би някой индианец да се е промъкнал там?

— Да, индианец… с опашка, с която могат да се чупят крака… По всяка вероятност това е някакъв алигатор или кайман…

— Да не би той да носи на гърба си всички тези растения?

— Чувал съм, че тези животни се заравят понякога в тинята и остават дълго време там, вцепенени, така че растящите по дъното растения често съвсем ги закриват.

— Опасни ли са?

— Понякога, но ние няма защо да се боим от него, той се движи в средата на езерото и не ни обръща внимание… Ах, какви чудесни птици! Ще се опитам да ги застрелям.

— Ами гърмежът? Не се ли страхувате, че може да привлече индианците?

— Изглежда тук няма индианци.

Орляк блатни птици прелетя на петнадесет крачки от пътешествениците. Алваро, който беше напълни пушката си със сачми, стреля. Няколко птици паднаха на островчето, което се намираше близо до брега. Гарсия веднага нагази във водата, запътвайки се към тях, убеден, че тук е много плитко. Мисълта за обяда беше твърде съблазнителна, за да изпусне такова печено. Но едва нагазил във водата, на десет метра от брега, той така се развика, че от ужас кръвта на Алваро се смрази в жилите.

— Помогнете! Помогнете!…