Огненият човек

XVIIIБелите пиайе

Влезлият в колибата дивак беше висок на ръст, почти гол, с кожа нашарена на черни, червени и сини ивици, с лице, на което нямаше никакви косми, дори и вежди, но затова пък с глава, обрасла с дълга, черна, остра и чорлава коса, от която стърчаха разноцветни пера; такива пера бяха залепени и по бузите му и му придаваха необикновено странен вид. В обтегнатата му долна устна бе пробита дупка, в която беше мушнато парченце зелен яспис, а на шията му висеше огърлица от бели раковини, най-важното украшение на предводителите на бразилските племена.

Като влезе в колибата, дивакът се наведе и изплези език, като с всичките си жестове изразяваше най-дълбоко уважение. След това той се изправи и произнесе някакви съвсем неразбираеми думи, които се състояха от поредица гърлени звукове.

Алваро, който не се беше съвзел напълно от уплахата си, стоеше неподвижен, като гледаше с тревога тежкия кривак в ръцете на дивака и очакваше всяка минута да бъде ударен по главата.

Като видя, че португалецът не реагира, еймурът се обърна към Гарсия, който се беше свил в единия ъгъл на колибата и отново произнесе някакви думи, по всяка вероятност въпрос, но не получи никакъв отговор. Тогава той започна нетърпеливо да ръкомаха и като се обърна към входа на колибата, силно извика с глас приличен на животински рев. След миг на вратата се появи едно индианско момче, на възраст, колкото Гарсия и застана пред предводителя на еймурите.

То беше красив индианско юноша с черни, живи очи и умно лице, като че ли бе от друга раса. Кожата му беше по-светла, чертите по-фини и косата по-мека.

Предводителят се обърна към него с няколко думи, като търкаше челото си и сочеше заплашително към Алваро. За голямо учудване на португалеца, момчето произнесе:

— Сеньори!…

Алваро и Гарсия се спогледаха, като се питаха, дали това не е сън. Бразилски дивак говореше испански! Това беше невероятно.

— Сеньори, — заговори момчето. — Предводителят на еймурите е говорил с вас и се е разсърдил, че не сте му отговорили…

— Кой те научи да говориш езика на белите? — попита Алваро, който все още не беше се отърсил от смайването си.

— Пиайето на моето племе — отговори момчето.

— Диас ли?

— Да, така се наричаше моят покровител. Спомням си, че съм го чувал често да казва за себе си „Бедният Диас!“

— Значи си тупинамби?

— Да, сеньор.

— Пленили са те еймурите, така ли?

— Да.

— Но защо са те оставили жив?

— Казах им, че без мен няма да могат да се разбират с белия пиайе, когато го заловят.

— Знаеш ли защо толкова упорито преследваха твоя покровител?

— Да. Те искат да го направят пиайе на своето племе. Пиайето на еймурите умря и трябва да бъде заместен. Виждали ли сте моя покровител?

— Да, вчера вечерта се разделихме с него…

Гърленият остър вик на еймура го прекъсна.

Беше ясно, че предводителят беше обхванат от силно нетърпение заради този продължителен разговор, от който не разбираше нито дума. Той погледна заплашително към момчето и му каза няколко думи, като сърдито удряше по земята с кривака си.

— Предводителят желае да узнае, считате ли се вие пиайе във вашата страна! — преведе думите му момчето.

— Всички бели хора са пиайе — отговори Алваро.

— Той обеща да ви пощади с условие да станете пиайе в неговото племе. Ако ви е мил животът, съгласете се.

— Как, да бъдем магьосници на еймурите, на тези отвратителни диваци!… Какво ще кажеш, Гарсия?

— Струва ми се, че е по-добре да бъдем магьосници, отколкото да бъдем изпечени и изядени. Във всеки случай ще спечелим време по този начин. Ако морякът е тръгнал след нас, аз съм уверен, че няма да ни изостави.

— Имаш право, Гарсия — каза Алваро, след кратко размишление. — Без съмнение, Диас ще се опита да ви помогне.

И като се обърна към момчето, каза:

— Кажи на предводителя, че сме съгласни.

Когато еймурът чу този отговор, на лицето му се изписа голяма радост и черните му очи блеснаха. Той захвърли кривака настрана и се обърна първо към Алваро, а после към Гарсия с няколко думи.

— Какво казва? — попита Алваро индианското момче.

— Казва, че вие ще бъдете големият пиайе, а вашият другар — малкият пиайе на племето на еймурите и с такива могъщи магьосници племето на еймурите ще стане непобедимо и никога няма да се лишава от човешко месо.

— Безобразник! — извика Алваро.

За щастие, предводителят на еймурите не го разбра. Като се наведе ниски към земята, той я докосна с език и излезе, придружен от момчето.

— Какво ще кажеш, Гарсия? — попита Алваро, като останаха сами. — В състояние ли си да изпълняваш длъжността на малък магьосник?

— Не знам какво ще поискат от мен тези диваци, но за сега не ни заплашва опасността да бъдем изядени, а това е най-важното!… Признавам, че ми е трудно да се примиря с мисълта, че стомахът на някой дивак ще ми бъде гроб.

— И на мен, момче.

— Как мислите, дали ще ни оставят тук или ще ни заведат в по-хубава колиба?

— Не знам. Дори и Диас, както се вижда познава малко тези диваци, макар че познава много племена.

— Мисля, че…

Идването на индианското момче прекъсна думите му. Момчето не беше само, с него бяха дошли четирима диваци, ужасни на вид и украсени с пера от папагал. Те носеха две големи кошници.

— Какво искат те? — попита Алваро.

— Носят ви дрехите и украшенията на умрелия пиайе. Покойникът е имал достатъчно запаси от всичко и се е ползвал с голяма слава. Вие ще трябва да присъствате на погребението му, за да може част от душата му да премине във вас.

— Как! Нали каза, че е умрял преди седмица?

— Да, но той не може да бъде изяден, преди да се намери негов наследник.

— Да бъде изяден ли? Значи еймурите чувстват такова голямо уважение към този мъртвец, че дори са готови да го изядат?

— О, не! Те ядат само пленниците и само по време на дълги гладувания ядат труповете на роднините си… Но побързайте, сеньори, предводителят ви чака.

Четиримата индианци отвориха кошниците и извадиха от там диадеми, направени от растителни жилки, между които бяха вплетени късчета злато, огърлици и гривни от зъби на каймани и ягуари, престилки, направени от кожа на дива свиня и безкрайно количество билки и чудни лекарства.

Момчето даде знак и индианците окачиха на шиите на европейците огърлици, на ръцете им — гривни, вързаха им престилки, сложиха на главите им най-красивите диадеми от пера и поканиха пътешествениците да излязат.

— Бъди сериозен! — каза Алваро на приятеля си. — Великият свещенослужител не трябва да се смее, помни това!

— Ще направя всичко възможно да потисна смеха си, сеньор! — отговори Гарсия.

Зад тях имаше широка поляна, обградена с колиби, които вероятно принадлежаха на някое победено племе. Около петстотин възрастни мъже, почти голи, но въоръжени с лъкове, криваци, граватани и каменни секири, се скупчиха на поляната. Някои от тях бяха прави, други клечаха в очакване на нещо. Всички имаха страховит изглед с дългите си черни коси и страшните рисунки по тялото, които им служеха да плашат враговете си.

Предводителят на еймурите беше застанал в средата на поляната, а до него се беше разположила свитата му. Пред тях се намираше някакъв дълг и обемист пакет. Щом се появиха двамата пиайе с бяла кожа, на поляната се чу оглушителен рев, сякаш там се бяха събрали стотина зверове. Но по даден знак от предводителя, ревът се прекрати.

— Чудесна компания! — извика Гарсия. — Всички реват като диви зверове.

— И тичат като тях — прибави Алваро, като видя как всички наклякаха.

— Сеньор Алваро, сърцето ми замира от страх, като си помисля, че могат да ни сложат на огъня.

— Не се страхувай, ние сме свещени за тях.

— А какъв е този пакет пред тях?

— Мисля, че в него се намира трупът на умрелия пиайе.

— Какво? Да не ни накарат да го изядем за да влезе душата му в телата ни?

— Не говори така, защото започва да ми се повдига.

Предводителят се приближи към тях и с най-дълбоко уважение им направи знак да го последват.

Свитата му вече беше повдигнала пакета, обвит с груб материал, изработен от жилки или от кората на някакво растение и го понесе към гората. Останалите ги последваха; едни от тях вървяха, а други бързо пълзяха. Те ръмжаха глухо като ягуари, а понякога изпускаха остри гърлени звукове, като скубеха косите си и се удряха с юмруци по гърдите.

— Дали не са отишли да погребат покойника? — попита Гарсия.

— Може би, ако у тях съществува обичаят да погребват покойниците си. Но аз се съмнявам в това.

Еймурите с викове и рев се пръснаха из гората. След половин час хората, които носеха пакета се приближиха към една река, която изглеждаше от брега много дълбока.

Предводителят се изкачи на една скала, надвиснала над реката и няколко минути внимателно се вглеждаше във водата.

Алваро и Гарсия, които го бяха последвали, го запитаха какво гледа.

— Кариби — отговори еймурът.

— Кариби! — извика Алваро. — Сигурно са онези малки рибки, които едва не изядоха Диас. Спомняш ли си, Гарсия?

— Да, спомням си. Но нима диваците са дошли тук да ловят риба?

— Ще видим — отговори Алваро.

Предводителят заповяда да донесат някаква кошница, от която извади човешки крайници, които както се виждаше бяха прясно отсечени, защото още кървяха. Той взе ръка, на която още стоеше гривната от раковини и я хвърли в реката. След това взе един крак и глава, които принадлежаха на момче.

— Ах, негодници! — извика Алваро, който не беше в състояние да сдържа повече отвращението си. — Те ми внушават истински ужас.

— Да си вървим, сеньор Алваро! — каза Гарсия. — Не мога да издържам повече.

— Само ще се компрометираме в очите на диваците. Не, ако искаме да спасим кожите си, трябва да останем тук.

— Кариби! — повтори предводителят, като сочеше нещо на Алваро.

Португалецът се наведе от края на скалата и погледна във водата, която беше съвсем прозрачна. Там видя милиарди малки рибки с тъмни гръбчета и със сребристи коремчета, които ожесточено се бореха помежду си и ръфаха подхвърленото им месо.

— Предводителят е хвърлил във водата късовете човешко месо, за да привлече карибите — каза Алваро на другаря си.

— А защо е искал да ги привлече насам?

В този момент по брега на реката се разнесе отвратителна миризма.

Свитата, която носеше тайнствения пакет го развърза и от него се показа съвсем разложен труп на стар индианец.

— Ух, колко вони този индианец! — извика Гарсия, като си запуши носа. — Да вървят по дяволите еймурите със всичките си магьосници.

Индианците завързаха трупа с лиани, довлякоха го да края на скалата и го хвърлиха във водата.

— Те го дадоха на рибите да го изядат — каза Алваро.

Карибите с ярост се нахвърлиха върху трупа и впиха острите си зъби, като късаха месото и кожата му. Някои от рибите бяха проникнали в корема на трупа и ръфаха вътрешностите. Месото изчезваше с невероятна бързина в устата на лакомите риби и само след десетина минути от трупа останаха само костите.

— Какви анатоми! — извика Алваро.

Действително те така почистиха скелета, че той можеше да бъде поставен във витрината на някой природонаучен музей.

Индийците извадиха внимателно скелета от водата, обвиха го в една голяма рогозка, завързаха го с лиани и поставиха го на носилка, направена от клони.

— Церемонията приключи! — чу глас зад себе си Алваро и когато се обърна видя индианското момче.

— Пиайе с бяла кожа могат да се настанят в колибата на умрелия — каза юношата.

— А какво ще правят с костите на умрелия? — попита Алваро.

— Ще ги окачат на някое дърво и ще ги оставят там.

Еймурите потеглиха обратно към жилищата си. Те не изразяваха никаква скръб, дори някои от тях бяха много весели и размахваха криваците си, сякаш се сражаваха с невидим враг. Понякога се пръсваха в различни страни, като че ли ги преследва някое вражеско племе и удряха с криваците си във въздуха. После се спираха внезапно и се втурваха към предводителя си, като се преструваха, че бягат силно. Очите им бяха силно изблещени, те яростно движеха челюсти, като че ли разкъсват месо със зъбите си и диво ревяха.

Като стигнаха селото, много от индианците се пръснаха из гората, защото колибите не бяха достатъчно да поберат всички. Десетина от тях застанаха около една от колибите, която беше най-обширна и се намираше в центъра на поляната.

Стените на тази колиба бяха украсени със змийски кожи, а на покрива и се мъдреха глави от каймани.

— Каква е тази колиба? — попита Алваро индианското момче.

— Това е жилището на умрелия пиайе — отговори юношата. — Сега вие ще живеете тук, докато еймурите са по тези места. На мен ми е дадена заповед да ви заведа в тази колиба и да остана на ваше разположение, докато научите езика на това племе.

— А може ли да получим нещо за ядене? — попита Алваро.

— Скоро ще принесат в жертва един от пленниците и ще го изпекат. На вас се пада най-хубавия къс…

— Който ти ще изядеш, чудовище! — прекъсна го Алваро с негодувание. Индианският юноша го погледна с усмивка.

— Ах, да! — промълви той. — Белите хора не обичат човешко месо. Тогава ще получите месо от дива свиня, месо от костенурка и плодове от маниока. Влезте тук и не излизайте от колибата, докато не получите заповед от предводителя. Пиайе не трябва да се появяват твърде често сред народа.

След известно колебание Алваро и Гарсия се решиха да прекрачат прага на колиба та, която е била жилище на покойния пиайе.