Огненият човек

XVIIНаводнената савана

Тази нощ беше много тревожна. Мисълта, че свирепите диваци се намират някъде наблизо и могат да се появят всяка минута, отнемаше съня и на тримата. Но страхът им беше неоснователен и нощта премина спокойно. Все пак бегълците посрещнаха с радост изгрева на слънцето, защото на дневна светлина те можеха да се надяват, че ще избегнат внезапното нападение.

— Макар че не сме отпочинали добре, все пак предпочитам да вървя, отколкото да стоя на едно място — каза Алваро. — Проклетите диваци ми вдъхват такъв страх, че дори не съм в състояние да го скрия!

— Да вървим, сеньор — отговори Диас, с мрачен вид; предишното му весело настроение го беше напуснало. — По-късно ще потърсим обяд.

— А костенурката? — попита Гарсия.

— Тя не може да ни послужи за нищо, освен ако не си решил да я ядеш сурова, защото няма да позволя да се пали огън сега. Диваците подушват дима от грамадно разстояние и огънят веднага ще им покаже къде се намираме.

— Лоша работа! — каза Алваро. — Уморени сме да тичаме като коне и да крепим силите си само с плодове! Уверявам те, драги, че няма да успеем дълго да издържаме на тази умора. Кой знае, може би ще успеем да намерим нещо по-добро от плодовете — отговори Диас. В бразилските гори човек може да открие много неочаквани неща… И така, да вървим, без да губим време…

— Как мислите, близо ли са тези проклети човекоядци?

— Те са по петите ни. Не се съмнявайте в това.

— Кога най-после ще намерим някоя друга река, която ще ни даде възможност да прекъснем бягството?

— Не знам — отговори Диас. — Тези места не са ми познати. Но в Бразилия има много реки и всяка минута може да се натъкнем на някоя от тях.

Те потеглиха отново на път, като ту ускоряваха, ту забавяха крачки. Понякога се спираха пред сплетени всевъзможни растения, които образуваха непроницаема преграда и търсеха изход от този растителен хаос. Горе, в листата на високите дървета, намираха убежище цели орляци птици, които се разлетяваха при приближаването на хората и изпълваха гората с оглушителните си крясъци.

Почвата ставаше все по-влажна и краката на бегълците оставяха по нея дълбоки следи, които много щяха да улеснят еймурите в преследването. Ходенето ставаше все по-трудно и издържливостта на бегълците беше подложена на тежко изпитание. Алваро и Гарсия едва успяваха да следват Диас, който беше привикнал с такива пътувания, благодарение на продължителното си пребиваване при диваците и изглеждаше просто неуморим.

Около десет часа сутринта Диас забеляза плачевното състояние на своите спътници, съжали ги и им позволи да отдъхнат. Той разбра, че по-нататъшното вървене е свръх силите им. Освен това всички чувстваха остър глад. Снощната им вечеря беше твърде оскъдна.

— Да спрем за няколко часа и да потърсим нещо за ядене — каза той.

— Най-после! — извика Алваро. — Още малко и щях да падна. Пък и гладният стомах не признава никакви доводи. Ех, да имахме малко от вчерашните питки!

— Еймурите отдавна са ги изяли. Не мислете вече за тях. Ако успеем да стигнем селото на тупинамбите ще се възнаградим стократно — каза Диас.

— Нима се съмнявате, че ще успеем да се отървем от еймурите? — попита Алваро с тревога.

— Да… ако не намерим някое недостъпно убежище или не срещнем по пътя си някоя река, която да спре еймурите и да ни осигури преднина. Вече ви казах, че те тичат с изумителна бързина и ние не можем да се състезаваме с тях… Но да не се отчайваме. Имаме пушки, а огнестрелното оръжие нрави неимоверно впечатление на индианците… Но какво правя аз? Забравих за обяда!…

— Той се озърна и видя едно огромно дърво, почти 40 метра високо. Кората му беше покрита с бодливи шишарки. Това беше хвойново дърво и беше привлякло вниманието на Диас не с грамадните си размери, нито с плодовете си, които не ставаха за ядене, а с това, че между два дебели клона се виждаше нещо, прилично на четириъгълна платформа, широка четири метра, върху която бяха накацали много малки птички.

— Какво печено щяхме да си приготвим ако можехме да си накладем огън! — извика Диас. — Но сме принудени да се кто сега, тъй че ако между нас се повтори такова недоразумение, то ще има за т които служат за убежище и на осите. [???] Така пазят яйцата си от чуждо посегателство.

— Значи птиците се съюзяват с осите, така ли?

— Да, и техния съюз е настъпателен и отбранителен. Когато гнездото е заплашено от нападение, осите долитат за да защитят своите съюзници. От своя страна птиците също отблъскват нападението на други птици върху осите.

— Това е много интересно.

— Да… Отивай, Гарсия и бъди предпазлив. Щом напълниш джобовете си с яйца веднага слизай.

С голяма ловкост момчето се покатери на дървото и след няколко минути вече се намираше на платформата, където имаше много дупки и във всяка от тях яйца. Като видяха неканения гост и разбраха за намеренията му, птиците вдигнаха страхотен шум, за да призоват своите съюзници — осите. Но Гарсия не губеше време. Той бързо напълни джобовете си с яйца и спускайки се от клон на клон, скочи на земята. Диас взе едно от яйцата, погледна го срещу светлината и каза:

— Пресни са!

Малките яйца изчезнаха за миг. Изгладнелите пътници бързо ги изгълтаха и макар че бяха твърде малко за да се заситят трябваше да се задоволят с тях, защото нямаха нищо друго за ядене. Тръгнаха отново, като от време на време се спираха за да отдъхнат, след това продължаваха да вървят през гората, с надеждата да намерят друга река. Впрочем, всичко наоколо свидетелствуваше за близостта на вода: влажната почва, промяната на растителността, появата на блатни птици. Постепенно растенията ставаха по-ниски, появи се трева, блатни растения и малко преди залеза на слънцето между стеблата на дърветата и храстите блесна повърхността на вода.

— Наводнена савана! — извика радостно Диас.

— Какво щастие! Сеньор Виана, сега можем най-после да си починем и дори да се заловим с лов.

Те ускориха крачките си и скоро стигнаха до брега на едно обширно блатисто езеро, с черна вода, пълна с различни водни растения. На повърхността на езерото се виждаха малки островчета, които по всяка вероятност, бяха само тинеста утайка, обраснала с гъста трева. Далече напред се виждаше гората, която покриваше противоположния бряг.

— Какво мислите да правите сега? — попита Алваро Диас, който внимателно разглеждаше многобройните островчета.

— Ще се скрием на едно от тези островчета и там ще изчакаме отдалечаването на еймурите — отговори Диас.

— Но как ще отидем там? Не виждам никаква лодка.

— Лесно ще си построим сал, но грижата ми не е за това. Съмнявам се в твърдостта на тези островчета и най-напред искам да се уверя, че ще ни издържат. Ще построим един малък сал и с него аз ще отида да изследвам езерото. Слънцето залязва и по всяка вероятност еимурите ще спрат да нощуват и едва утре ще дойдат тук.

— Страхувате се, че няма да намерим твърда земя тук, нали?

— Трудно ми е да преценя. Но във всеки случай тук има много островчета и не трябва да се отчайваме… Ако се забавя, не се безпокойте за мен. Спете без много притеснения. Добре познавам саваните и не се страхувам от каймани.

— Ще ви дадем една от нашите пушки и достатъчно количество патрони.

— Благодаря, не се отказвам от огнестрелно оръжие.

Построяването на малкия сал нямаше да създаде никакви затруднения, но преди това неуморният Диас отиде да потърси нещо за ядене и донесе много вкусни плодове; някои от тях напомняха праскови, а други сливи, но бяха по-кисели.

— Докато почивате, аз ще потърся по-безопасно убежище — каза Диас, преди да отплува. — Изследването на езерото може да продължи дълго, затова не се страхувайте, ако не се завърна до изгрев слънце.

Той взе пушката на юнгата, скочи на малкия сал и потъна в тъмнината.

— Странен човек! — каза Алваро, когато Диас изчезна. — Остави ни да мързелуваме, а сам отиде да търси по-безопасно убежище. Колко издържлив е този моряк!

— Бих искал да се върне по-скоро! — каза Гарсия. — С този полудивак, който знае всичко и за всичко се досеща, се чувствам в голяма безопасност.

— Аз също, момче. Да се надяваме, че скоро ще се върне, намерил островче твърда земя.

— Ще го чакаме будни, нали? — попита Гарсия.

— Напротив, ще се възползваме от това време и добре ще се наспим. Сигурно си уморен не по—малко от мен.

— Да, очите ми се затварят.

— Послушай ме. Легни до мен. Еймурите няма да ни тревожат тази нощ.

Алваро се приготви да си легне, когато вниманието му привлякоха някакви странни летящи същества, които идваха откъм саваната право към дървото, под което той се беше разположил да спи.

Ако добре познаваше Бразилия Алваро щеше да се постарае да не заспива, въпреки голямата умора. Но той не знаеше, че тези ръкокрили животни съвсем не са така безопасни както обикновените прилепи; ето защо като се облегна на дървото, той затвори очи и скоро заспа. Веднага след това на рамото му кацна един от вампирите и като докосна леко кожата зад ухото, ухапа я внимателно и започна да смуче кръвта му. Когато крилатото животно се засити и отлетя, от едва забележимата дупка на шията на Алваро, който дори не се събуди бавно потече тънка струя кръв. Друг вампир тъкмо се беше спуснал над момчето и беше започнал да смуче кръв, когато внезапно откъм гората се чу шум, който накара вампира да се откаже от заниманието си.

Двама души, приближиха с тихо пълзене спящите. Те се промъкваха между клончетата, корените и лианите напълно безшумно. След тях от гората излезе един отряд от дванадесет съвсем голи, но с нашарени тела индианци, които се запътиха право към дървото, където спяха европейците. Като ги видяха, диваците нададоха вик, който приличаше по-скоро на животински рев, отколкото на човешко ликуване. Така диваците изразяваха радостта си, че плячката, която толкова упорито бяха следили, най-после е в ръцете им.

Но нито един от диваците не вдигна кривак да удари спящите. Те ги наобиколиха и ги разглеждаха с няма почит. След като размениха няколко думи, те направиха две носилки от клони, сложиха вътре двамата европейци, които продължаваха дълбоко да спят, победени от силната умора и загубата на кръв.

Като натовариха на третата носилка пушката и буренцата с патроните и барута, диваците бързо се запътиха към гората и скоро изчезнаха сред дърветата.

Когато Алваро се събуди, за свое огромно учудване видя, че лежи върху мека постилка от палмови листа, в колиба, построена от стеблата на дебели дървета, през процепите проникваше достатъчно светлина, за да може той да разгледа вътрешността на жилището.

Алваро скочи на крака, като се оглеждаше с недоумение и неразбиране как се е озовал в тази колиба. Дали не сънува? За една нощ Диас не би могъл да построи такава колиба и да го пренесе в нея заспал!…

Внезапно от устата му се изтръгна вик. Той видя в един от ъглите на колибата Гарсия, който също лежеше на постелка от палмови листа, с лице изцапано с кръв.

— Гарсия, Гарсия! — извика той, като се спусна към него. — Какво се е случило? Къде сме? Защо лицето ти е обляно в кръв?

Като чу вика му, момчето отвори очи, надигна се и седна, като се протягаше и прозяваше.

— Добро утро, сеньор Алваро — каза той. — Какво? Морякът върна ли се вече?

— Какъв моряк! Погледни къде се намираме!

— Охо! Това е някаква колиба. Кой я е построил и… Ах, защо сте облян в кръв, сеньор! Дясното ви ухо цялото е изцапано с кръв! И рамото ви!…

— Как! И аз ли?… И ти!

Алваро опипа ухото си и видя, че цялата му ръка се изцапа с кръв. — Какво е станало?

— Някакво зверче ни е ухапало, докато сме спали — каза Гарсия. — Може и да е някоя мравка като тези, които изпържихме.

— Не зная, не зная… Но се чувствам страшно отпаднал.

— И аз, сеньор… Но къде е Диас? Кой ни е донесъл в тази колиба? Може би са ни пренесли тук заспали?!…

Алваро тъкмо се канеше да отговори, когато се чу див вик, който приличаше на вика на еймурите, при тяхната внезапна поява на брега на реката, когато прекъснаха обяда на пътешествениците. Когато позна този вик, Алваро пребледня като смъртник и челото му се покри с капки студена пот.

— Те са ни заловили! — извика той, задавено и погледна към Гарсия с уплаха. — Сега разбирам всичко… Ние сме пленници на еймурите!

В този момент вратата на колибата се отвори и влезе един индианец, въоръжен с тежък кривак.