Огненият човек

IIЧовекоядците

Диего Алваро Виана де Кореа, който по-късно изигра толкова важна роля в колонизирането на Бразилия и който събуди такова любопитство с необикновените си приключения, както и многобройни разговори в португалските придворни кръгове и в двора на френския крал Хенри II — се бе родил по времето, когато цяла Европа бе развълнувана от необикновените открития в Америка и възхитена от смелата решителност на португалците в Източна Индия. Още от най-ранна възраст Алваро започна да се увлича от смелите подвизи на завоевателите, а като юноша извърши няколко пътешествия край африканския бряг. Там той се сражава с маврите и прояви необикновено за годините си мъжество и хладнокръвие. Но постоянната му мечта бе да отиде в Америка или в Индия, където неговите съотечественици печелеха слава, владения и баснословни богатства.

Дългоочакваният случай най-после му се яви. Той узна, че една каравела ще отплува с товар за Антилските острови под управлението на един опитен лоцман. С нея той предприе пътешествието си.

За нещастие, буря захвърли каравелата далеч на юг, встрани от избрания път. Преди тридесет и пет години Кабрал, на път за Източна Индия, бил отнесен от бурята към бреговете на напълно неизвестната до тогава Бразилия. Подобна участ постигна и Алваро.

Когато Алваро и юнгата излязоха на кувертата, каравелата отново се натъкна на подводна скала, всеки миг можеше да се разбие на парчета. Но Алваро все още се надяваше, че корабът ще издържи ударите на вълните и че ще успее да го насочи към безопасно място сред скалите.

— Там можем да дочакаме края на бурята — каза той. — После от остатъците на кораба ще построим сал, за да преплуваме с него залива.

— Аз съм добър плувец, сеньор Кореа — отбеляза юнгата.

— Аз — също. Но нямам никакво желание да послужа за обяд на акулите. Чувал съм, че ги има много край бреговете на Бразилия. Знаеш ли колко са свирени!

— А другарите ни къде са?

— Колкото и да гледам, не ги виждам никъде.

— Нима всички са загинали?

— Не вярвам. По всяка вероятност са се скрили в гората, за да не ги видят диваците.

Кореа остави юнгата и по една стълбичка се изкачи на издигнатата кърма на кораба, за да може да разгледа по-добре околността. Неволно извика от възхищение пред гледката, която му се откри.

Бурята бе изтласкала каравелата в един необикновено красив залив. Кореа никога досега не беше виждал подобна местност. Вляво от входа на залива се издигаше голям прелестен остров, покрит с кокосови палми, а по средата на залива се намираха малки островчета, едно от друго по-живописни, покрити с богата растителност, приличащи на разкошни градини. Няколко рекички с широки устия се вливаха в морето, където беснеещите вълни сякаш се опитваха да прогонят назад водите им.

— Каква чудна страна! — провикна се Алваро.

— По-рано не бях го забелязал. Съжалявам, че е населена със свирепи човекоядци, лакоми за месото на враговете си… Но да видим дали се е спасил някой от нашите матроси.

Алваро се изкачи върху все още оцелелите остатъци от главната мачта с такава сръчност, че предизвика учудването на юнгата. От тази височина той можеше да разгледа целия залив, дори и близкия бряг, който беше само на няколко мили разстояние от кораба.

В подножието на една висока скала Алваро видя запален огън, около който бяха насядали хора, почти голи, и сушаха дрехите си.

— Матросите от каравелата! — весело извика Алваро. — Колко се радвам, че повечето от тях са се спасили! А аз си мислех, че вълните са погълнали всички.

Той сложи ръка, свита като тръба пред устата си, и извика силно: „Ехо!“ Спасилите се бяха дванадесет души и мнозина от тях накуцваха. Старият лоцман беше сред тях. Както се виждаше, той беше пострадал по-малко от другите.

— Сеньор Кореа! — извика той в отговор, след като почака да позатихне грохотът на вълните. — Корабът продължавали да потъва?

— Не, не се помръдва. Сега тук се чувствам добре и няма да напусна кораба до утихването на бурята.

— Пазете се бурята да не ви отнесе в Атлантическия океан, който е много страшен.

— Ще се постарая да бъда предпазлив.

— Ако можете, пригответе си поне сал.

— Добре. Прощавай, лоцмане, пазете се да не попаднете в ръцете на диваците.

Алваро слезе от мачтата на кувертата, където със страх го очакваше юнгата.

— Засега всичко върви добре — каза Алваро. Потърси секирата, за да почнем да строим сал. Ураганът започна да утихва, тази вечер ще се опитаме да излезем на брега, без да се излагаме на никакъв риск.

— Там, в кабината на лоцмана има секира — отговори юнгата.

— Не ни липсват нито греди, нито въжета… Но ми се струва, че няма да е зле да закусим. Може би ще намерим тук някакви хранителни припаси.

— Аз зная къде са! — извика юнгата и слезе веднага долу.

От своя страна Алваро отиде да разгледа подробно кораба, за да определи ще може ли да издържи още на ударите на вълните. Резултатите от огледа бяха доста печални. Според него каравелата неминуемо бе обречена на потъване, всичко беше въпрос само на време.

„Жалко! — каза си Алваро. — От остатъците можем да построим една голяма лодка, с която да се опитаме да стигнем до Антилските острови. Какво ще правим на този бряг, толкова далеч от местата, където живеят хора от нашата раса? Бих искал да зная как ще завърши всичко това…“

Появата на юнгата, който се изкачваше на кувертата с кошница, пълна със сухари и сланина, отклони мислите му.

— Другарите ти щяха да са много доволни, ако имаха такава храна. Впрочем, по бразилския бряг не липсват плодни дървета.

Алваро седна на едно буре и тъкмо се канеше да започне да яде, когато внезапно от брега се зачу силният вик на лоцмана.

— Сеньор Кореа! Сеньор Кореа!

В гласа на стареца се долавяше смъртен ужас.

Алваро, бледен и разтреперан, скочи веднага на крака и се спусна към задната част на кораба, откъдето се виждаше брегът.

В този миг оттам се зачуха страшни викове, които преминаваха в истински вой. Алваро погледна натам, където под закрилата на скалата, претърпелите корабокрушение матроси бяха запалили огън. Но там вече ги нямаше. Те бягаха по брега, застигани от стрелите на диваците, които ги гонеха.

— Сеньор! — извика юнгата, побледнял като смъртник. — Те избиват нашите другари!…

На брега се появи тълпа полуголи диваци, с дълги коси и глави, обкичени с пера.

Те бяха средни на ръст, добре сложени, с кожа, нашарена на черни и червени ивици, което им придаваше вид на истински страшилища. В ръцете си държаха големи тояги, дълги два метра, чиито краища бяха заострени, подобно на пики. Нямаше съмнение, че тези тояги представляваха страшно оръжие, защото един удар с тях бе достатъчен да повали врага на място. Други от диваците бяха въоръжени с лъкове и малки стрели, вероятно намазани с някакво отровно вещество, така че и най-малката драскотина бе достатъчна да причини смъртта на човек.

Бразилците гонеха моряците и опасявайки се да не отплуват в морето ги обсипваха със стрели и разбиваха главите им с тоягите си. Кореа, незабелязан от тях, присъстваше на това избиване и в безсилна ярост крещеше:

— Спрете, зверове! Когато сляза на брега ще ви избия всичките!

Но бразилците не чуваха този вик и дори не забелязваха присъствието на каравелата — толкова бяха заети с преследването на все още живите хора. Но гонитбата не можеше да продължава дълго, защото диваците тичаха по-бързо от сърни. От оцелелите след корабокрушението дванадесет матроси бяха останали само пет души, които покачени на скалата, се опитваха да отблъснат нападението на диваците. Скоро и те бяха избити. Силен победоносен вик се чу откъм брега, когато последните петима моряци бяха превърнати в куп окървавено месо.

— Сеньор, сега те ще дойдат и тук — прошепна юнгата с разтреперан глас.

— Струва ми се, че те още не са ни забелязали — отговори Алваро.

— Ние няма да се показваме, сеньор.

— Аз пък искам да дойдат! Ние имаме пушки. Ще се защитаваме и ще отмъстим за другарите си.

— Какво ще правят с труповете им? — боязливо попита юнгата.

— Няма съмнение, че ще ги изядат. Погледни!

Като нарамиха труповете на убитите, бразилците се запътиха към огъня, който беше запален от стария лоцман. Едни от диваците се заловиха да берат листа от кокосови палми, други хвърлиха сухи клони в огъня. Като наредиха дванадесетте трупа един до друг, диваците бързо съблякоха дрехите им и отрязаха косите им с ножове, направени от остри раковини. След това, като ги измиха с морска вода, сложиха телата им върху голяма решетка, направена от клони, под която накладоха огън. Когато във въздуха се разнесе миризмата на печено месо, диваците се хванаха за ръце и заиграха хоро около огъня, надавайки бесни викове. Двама или трима от тях не участваха в хорото, а изпълняваха ролята на музиканти, като свиреха със свирки, направени вероятно от човешки кости.

— И ние ли ще излезем на брега, сеньор? — попита със страх юнгата.

— Не ни остава нищо друго, ако не искаме да умрем от глад и жажда, или да бъдем отнесени от морските вълни.

— А не може ли да заобиколим брега на Бразилия и да стигнем до Мексиканския залив?

— Със сала? Ех, мило момче, едва ли ще стигнем далече. Така или иначе, все ще бъдем принудени да слезем на брега и навсякъде можем да станем плячка на човекоядците.

— Нима тук всички племена ядат човешко месо?

— Не всички, но по-голямата част от тях, миличък.

— А какво ще правим?

— И аз самият не зная — отговори Алваро — Ние имаме пушки, а зная, че всички диваци се боят от огнестрелно оръжие и бягат, щом чуят изстрел. Така че можем да се надяваме, че и тези диваци ще се разбягат. Във всеки случай, ще почакаме докато се отдалечат. Надявам се, че няма да останат тук, а ще се завърнат в селото си.

Но от брега отново се дочуха викове. Това бяха готвачите, на които беше поръчано да изпекат телата на белите хора; те известяваха на другарите си, че вкусното ястие е готово. Хорото веднага престана и всички с весел вик се насочиха към огъня. Полуизпечените тела бяха извадени от огъня и поставени върху големи палмови листа. Един старец, гърдите на когото бяха украсени с огърлица от зъби на диви зверове, а ръцете със златни гривни, произнесе по този случай малка тържествена реч и след това, като взе една секира, започна да разсича на части телата, хвърляйки на всеки ръка или крак, или бял дроб, заедно с ребрата и т.н.

— Зверове! — викаше Алваро. — И да не мога да прекратя това варварство! Не гледай, Гарсия, ще ти прилошее…

Диваците започнаха да ядат с такъв апетит, като че ли бяха гладували цяла седмица. Не след дълго от нещастните моряци не остана нищо освен купчина кости и черепи, от които беше изваден мозъка.

Като се наядоха до пресищане, диваците се изтегнаха на брега под сянката на дърветата и се предадоха на блажен сън. Само двама или трима, изпълняващи ролята на часовои, се изкачиха на крайбрежните скали, за да могат да наблюдават околността. Настъпилата тъмнина не зарадва Алваро. Той предпочиташе открито нападение. Наистина, диваците бяха много, но с огнестрелно оръжие той можеше да се надява, че ще ги държи на почтено разстояние, а можеше и да ги застави да се откажат от нападение. Но той се боеше, че диваците очакват подкрепление, за да нападнат каравелата.

— Бедното ми момче, не трябва да си затваряме очите. Диваците няма да ни оставят на спокойствие.

— Нима знаят, че тук, на каравелата има хора?

— Не се съмнявам. А защо не ни нападат сега?

— По всяка вероятност, чакат лодките си. Нашият лоцман ми е разказвал, че всички крайбрежни жители на Бразилия правят издълбани от дърво пироги, които твърде изкусно управляват.

— О! Кръвта ми замръзва в жилите, когато си помисля, че и ние ще послужим за храна на тези диваци.

— Сега не е време да падаме духом, момче. Ако искаш да спасиш кожата си, трябва да ми помагаш с всички сили. Можеш ли да си служиш с пушка?

— Да, сеньор. Аз съм син на войник.

— Тогава иди и донеси тук всичкото оръжие, което намериш. Ние трябва да се приготвим за отбрана. Няма съмнение, че диваците няма да се решат да отплуват в морето със своите лодки, докато то не се успокои, значи имаме достатъчно време.

Донякъде успокоен от думите на Алваро, юнгата слезе долу да търси оръжие. За жалост арсеналът на каравелата се оказа в лошо състояние. Може би имаше скрито оръжие в трюма, но там вече не можеше да се проникне, защото беше пълен с вода. Откри само две годни пушки, както и четири буренца пълни с барут и достатъчно торбички с куршуми. Всичко това той занесе на Алваро, който огледа оръжието като познавач и каза:

— За нас това ще бъде достатъчно. Във всеки случай ще можем да окажем съпротива на тези проклети човекоядци, ако се опитат да ни нападнат. Като остави оръжието, Алваро отиде да види какво правят диваците.

Те още спяха под сянката на палмите, с изключение на часовоите, които гледаха не към каравелата, а към устието на по-голямата река, като че ли очакваха нещо от там.

— Чакат пирогите си, уверен съм в това — каза с разтревожен глас Алваро. — Няма съмнение, че няма да напуснат тези места, преди да ни посетят. Да не губим време, Гарсия. Хайде да си построим сал и още тази вечер да отплуваме с него, щом бурята позатихне.