Огненият човек

IIIНападението

Построяването на сал за двама души не представляваше за тях особена трудност, още повече, че те разполагаха с достатъчно дървета и въжета. За да бъде по-лек, Алваро прикова към четирите му краища по едно празно буре. На каравелата имаше много такива бурета. Но тъкмо свършиха с построяването на сала и внезапно се чуха далечни викове. Алваро си помисли с тревога, че са се появили и други диваци. Той погледна към брега и видя, че всички лежащи под палмите човекоядци бяха скочили на крака и заобиколили скалата, върху която се намираха часовоите.

Всички махаха оживено с ръце и гледаха някъде на юг. Алваро също погледна натам и сърцето му тревожно заби. От устието на една от петте реки бавно излизаха пироги, в които се виждаха напълно голи гребци. Въпреки големите вълни, пирогите влязоха в залива и се насочиха към скалата, около която се бяха насъбрали диваците.

— Мили Гарсия, работата ни е спукана — каза Алваро. — На диваците им трябват тези пироги за да ни нападнат.

— И какво ще правим? — попита юнгата.

— Ще донесем две бурета с барут и ще им сложим хубави фитили, — студено отговори Алваро.

— Значи ще бъдем вдигнати във въздуха?

— Заедно с тях, ако не успеем да отблъснем атаката им.

— Ох, сеньор!…

— Ако предпочиташ шиша, не те спирам. Но аз искам да умра като войник…Все пак си мисля, че ще успеем да отървем кожите… О, да! Ще направим хубава мина на кърмата на кораба и ще получим великолепен резултат.

И премери на око дължината на каравелата.

— Приблизително осемнадесет метра — каза си той. — Трябва добре да измерим разстоянието… Най-много да бъдем хвърлени в морето… Къде са буретата с барута?

— В кабината на лоцмана. Но какво искате да направите, сеньор?

— Има ли на кораба фитили?

— Добре насмолено въже ще свърши същата работа.

— Умен си — каза Алваро, като се усмихваше.

— Да започваме да правим мината. Избухването ще разруши кърмата, но за нас това няма значение, защото каравелата вече не става за нищо!

Алваро отвори предпазливо бурето с барут и изсипа от него около килограм и половина в предварително приготвената платнена торба, след това я сложи в едно сандъче, от което бе извадил разни матроски принадлежности. После взе парче насмолено въже и пъхна единия му край в торбата с барут, която се намираше в сандъчето.

— Ето ти я мината! — каза той.

Той отново отвори бурето с барута и като го покри с мокро платно, занесе го в кабината.

През това време пирогите на диваците, маневрирайки изкусно, навлязоха в залива и се появиха вдясно от подводните скали. Погледите на бразилците бяха насочени към каравелата, която те следяха внимателно. Навярно те вече бяха съобразили, че с този великански, за техните представи кораб, са пристигнали в залива белите хора. Възможно беше да са забелязали и присъствието на Алваро и Гарсия на каравелата. Но океанът беше още много бурен, и поради това те не се решаваха да преплуват залива с пирогите си. Макар че вятърът беше утихнал, по залива продължаваха да се носят грамадни вълни. Освен това нощта приближаваше и диваците нямаше да се решат да плуват в тъмнината сред многобройните подводни скали в залива.

— Те не се решават да ни приближат, сеньор — отбеляза юнгата.

— Вярват, че няма да им избягаме — отговори Кореа. — Да се надяваме, че вълните ще им попречат. За всеки случай тази нощ ще спим на смени. Понеже си по-млад, ще си легнеш първи.

— Щом почувствате, че очите ви започват да се затварят, веднага ме събудете.

— Това се разбира от само себе си, момче.

Алваро взе и двете пушки и седна върху увитите на кълбо въжета, откъдето можеше да се вижда добре брега.

Нощта настъпваше бързо и всичко се обвиваше в непроницаема тъмнина, защото небето беше покрито с тежки дъждовни облаци. Само огньовете на брега се виждаха. Тези огньове бяха накладени от диваците, и на тяхната светлина се виждаха голите им фигури. Те ръкомахаха и сочеха скалите, на които се беше натъкнала каравелата, но около полунощ всички си легнаха и огньовете започнаха да гаснат.

Кореа не мигна цяла нощ. Той не се решаваше да възложи на момчето дежурството, защото се опасяваше да не заспи и да пропусне приближаването на пирогите. Но Гарсия сам се събуди, малко след полунощ, и повече не можа да заспи.

Нощта измина в постоянна тревога. Когато слънцето изгря, положението не се беше променило. Вълните продължаваха да нахлуват в залива, макар и не толкова яростни, колкото предишния ден.

При изгрев слънце станаха и диваците, изкачиха се на скалата и започнаха да наблюдават каравелата. Гребците спуснаха във водата пирогите, оставени на брега по време на отлива.

— Готвят се за нападение — каза Алваро. — Слушай, не се плаши като ги видиш, а гледай да се прицелваш добре.

— Аз съм нелош стрелец, сеньор — отговори Гарсия. — Баща ми ме научи да стрелям.

— Тогава всичко ще бъде наред… Ето, че те потеглят. Да се въоръжим и да се постараем да им нанесем, колкото може, по-големи загуби.

Диваците слязоха от скалата и започнаха да се качват в пирогите, надавайки оглушителни викове. Изглеждаше така, сякаш всички едновременно са полудели. Те размахваха тоягите и лъковете си, пълни със стрели, намазани с най-силната отрова вулрали, за която няма противоотрова.

Най-после се отделиха от брега и се насочиха към претърпелия корабокрушение кораб.

Кореа не загуби присъствие на духа. Той огледа приготвената мина, и като се увери, че всичко е в ред, си направи нещо подобно на барикада от разни сандъци и бурета, зад която се притаи заедно с юнгата, с пушка и сабя в ръка.

— Гарсия, струва ми се, че имаме вино бордо, нали? — попита той.

— Да, сеньор.

— Дай ми тогава, пийни си и ти преди боя. То ще те окуражи.

Юнгата не чакаше да го молят повторно и сръбна от бутилката, която му подаде Алваро.

— Така!… Ако ни е съдено да се изпечем на шиш, печеното, приготвено от месото ни, ще бъде по-сочно. — каза Алваро, който още имаше смелост да се шегува в такава минута. — Пийни си още, Гарсия. Диваците приближават.

Алваро взе пушката и като забеляза един висок дивак, който викаше повече от всички други и размахваше тоягата си в първата пирога, стреля срещу него. Дивакът, улучен право в гърдите, падна веднага във водата.

Щом чуха гърмежа, диваците помислиха, че гръм е поразил другаря им и насочиха поглед към небето, вместо към каравелата. Никой не обърна внимание на ранения, който не след дълго потъна в морето.

Друг изстрел, даден от юнгата, разкъса рамото на един от гребците. Тогава диваците разбраха, че тайнствените смъртоносни удари не идват от небето, по което не се виждаше нито едно облаче, а от кораба. Те забелязаха блесналото пламъче на каравелата и облачето дим, което утринният ветрец все още не беше разпръснал.

Неописуемо учудване облада душите на тези свирепи, но простодушни синове на девствените американски гори. Обхванати от ужас, те гледаха каравелата, без да се решат да се заловят отново за греблата. Какви ли чудовища, които хвърлят пламък, убиват и нараняват хора от такова голямо разстояние, биха могли да се крият в нея?

Но тези диваци, привикнали да водят постоянни войни с другите племена, скоро прогониха слисването си. Алчността и любопитството се оказаха по-силни от страха и те отново хванаха греблата, насочвайки пирогите към каравелата. Те бяха забелязали вече двете човешки същества там — юношата и момчето, и се надяваха скоро да ги заловят.

— Сеньор Алваро — каза юнгата — те продължават да гребат. Очевидно, нашите изстрели и куршуми не са ги изплашили много.

— Там за тях е приготвена мина. Ще видиш, как ще започнат да подскачат пред нас! Надявам се, че ще се качат от носа на кораба…

— А ние?

— Ще отидем на другия край на каравелата. Избухването няма да причини големи щети. Напълни ли си пушката?

— Да, сеньор.

— Е, тогава се прицели във втората пирога, а пък аз ще се заема с първата.

Още двама диваци паднаха от пейките си, единият — убит, а другият — ранен.

Див рев отговори на тези изстрели, а след това един силен глас извика няколко пъти:

— Карамура! Карамура!

Алваро не знаеше какво значи тази дума, пък и нямаше време да мисли за това, защото пирогите на диваците се бяха приближили до предната част на кораба, откъдето можеха лесно да го завладеят на абордаж. Алваро приготви фитила за мината, преди да започне боя с диваците.

— Да вървим, Гарсия — извика той…

— Не, сеньор — отговори момчето с решителен глас. — Моята пушка е пълна и аз ще ви защитавам.

Когато диваците се опитаха да се изкачат на кораба по въжетата, Алваро бързо запали края на насмоленото въже. Като направи това, той се спусна да бяга с голяма бързина. В този момент на кораба се появи първият дивак и се приготви да скочи в кувертата, но Гарсия с точен изстрел го свали долу върху гърбовете на другарите му, които също се бяха хванали за въжетата.

— Браво, Гарсия! — извика Алваро, като бързо се изкачи на кърмата. По-бързо, момче, ела тук. След малко ще избухне Мината.

Очевидно, храбростта на диваците намаляше, не толкова поради внезапната гибел на другаря им, колкото поради непонятните за тях гърмежи. Затова те скочиха в пирогите си, като не се решаваха да се качат на кораба. Те продължаваха да викат ужасени същата непонятна дума:

— Карамура!… Карамура!…

Внезапно екна страхотно избухване, което заглуши виковете им. Сандъчетата, буретата, въжетата се разлетяха на всички страни и цялата предна част на кораба се разруши. Ударът бе толкова силен, че Алваро и юнгата паднаха на кувертата един върху друг. Всичко, което се намираше на кърмата на каравелата изпопада, вратите на кабините бяха изкъртени.

— Поврага, какво избухване! — извика Алваро, като скочи на крака. — Ако бях сипал половин буре барут, щяхме да отлетим във въздуха!… ЕЙ, момче, да не си ранен?

— Малко си одрасках носа, сеньор — отговори юнгата. Да видим какво става там!

Като взеха пушките и сабите си, те се качиха на кувертата. Цялата предна част на кораба беше покрита с гъст дим, през който се виждаха огнени езици, които ближеха дъските. Насмолените въжета на котвата и намиращите се там дрехи на моряците пламнаха:

— Ах, по дяволите — извика Алваро, като се намръщи. — Не съобразих за тази опасност. Той изтича към едната страна на кораба, като се хвана за оцелелите въжета на главната мачта и погледна към предната част. Поражението на диваците беше пълно. Едната от четирите пироги беше потънала в морето, а другите три напредваха в посока към брега.

— Добър удар, честна дума! — извика Алваро, през смях. — Сега те няма да се осмелят да повторят нападението си.

Той хвърли един поглед към морето, около подводната скала, на която се беше натъкнала каравелата и видя, че то е пълно със страшно обезобразени човешки трупове, с откъснати крайници и с парчета от гребла и пироги.

Всичко това плуваше върху разпенените вълни между подводните скали.

— Отидоха ли си, сеньор Алваро? — попита юнгата.

— Избягаха с такава бързина, сякаш попътен вятър бе надул платната им и ги тласкаше към брега — отговори Кореа. — Готов съм да се обзаложа, че този удар е смразил кръвта в жилите им.

— Как бързат! — извика юнгата, който беше изтичал към същата страна на кораба. — Сигурно са изпитали ужасен страх!

— Мнозина загинаха.

— Акулите ще ги изядат. О! Какви страшни зверове! Вижте колко много са се събрали там! Да, ето ги!… Колко големи уста имат! За миг прегризват тялото със зъбите си, като с ножици. Кореа погледна към посочената от юнгата страна и потрепера. Седем или осем чудовищни акули от рода на ония, които носят името риба-чук, обикаляха около подводната скала, разтваряйки огромните си уста, въоръжени със страшни зъби. Те лягаха по гръб, за да могат да хванат плячката си, а след това се чуваше страшно и зловещо хрускане. По-голямата част на пресечения на две половини труп изчезваше в устата им и морето почервеняваше от потоците кръв.

— О, ужасни риби! — извика Кореа. — Ако взривът се беше разпрострял и в морето, и те щяха да загинат.

Облак черен смрадлив дим, пропит с миризмата на смола, напомни на Кореа, че сега ги заплашва друга опасност.

— Господи! — извика той. — Ние съвсем забравихме, че предната част на каравелата гори. От диваците се отървахме, но все още не сме спасени. Трябва да се хвърлим във водата — и то без да губим време.

— Как, сеньор… А акулите…

— Те си имат занимание и няма да ни обърнат никакво внимание. И после не забравяй, че имаме оръжие. Ако нападнат сала, ние можем да се защитаваме.

Той погледна към брега. Трите пироги на диваците бяха навлезли в устието на една от петте реки, които се вливаха в залива, и скоро изчезнаха под зеления свод, образуван от гъстата и разкошна растителност по брега.

— По-бързо в сала, Гарсия! — извика Кореа. — Отнеси там бурето с барута и куршумите, както и хранителните припаси.

— Но нали казахте, че складът на кораба е пълен с вода, сеньор.

— Няма що! Ще бъдем принудени да търсим храна на брега. Аз видях по дърветата много птици, а ние и двамата не сме лоши стрелци.

Трябваше да се бърза. Пожарът бързо се разпространяваше. Кореа, с помощта на юнгата, спусна сала във водата, без особени затруднения. Океанът се успокои и нарядко се появяваха малки вълни.

Салът беше малък и лек и щом го спуснаха във водата, весело заскача върху вълните. След като се увери в неговата издържливост, Кореа сложи върху него двете бурета с барут и другите бойни припаси, както и всички дрехи, намерени в кабината на лоцмана. Като взеха сабите, секирите и пушките, те скочиха на сала и прерязаха въжетата, с които беше завързан за каравелата.

— А накъде ще го насочим, сеньор? — попита юнгата, като хвана греблата.

— Кореа огледа брега и след това, като посочи една от реките, вливащи се в широкия залив, каза:

— Ще отидем там… Там ще бъдем достатъчно далече от онова място, откъдето се появиха диваците.