Огненият човек

XXIIДиас в опасност

Викът идваше от храстите, които се наричат сапукана и често образуват огромни гъсталаци в бразилските гори. Алваро беше уверен, че е познал гласа на Диас; той се втурна стремително към тези растения и видя един човек, който с последни сили се бореше с един черен звяр, подобен на пантера.

Без да помисли за опасността, на която се излага, Алваро отърча към звяра и с всичка сила го удари с приклада на пушката.

Ударът беше толкова силен, че зашемети звяра, но преди Алваро да успее да повтори удара, звярът пусна жертвата си и яростно се приготви да се нахвърли върху него.

— Стреляйте, по-скоро, стреляйте! — извика лежащият на земята човек.

Алваро, който не губеше хладнокръвието си нито за миг, бързо отскочи встрани, прикри се зад най-близкото дърво и стреля.

Звярът подскочи и като се преобърна няколко пъти, падна на земята. В този момент лежащият на земята човек се надигна и застреля звяра в главата.

— Диас! — извика Алваро, като се спусна към моряка, който падна отново и изтърва пушката си.

— Сеньор Виана! — отговори Диас развълнувано. — Какво щастие.

— Ранен ли сте?

— Струва ми се, че крабът ми е счупен… Това е черен ягуар, най-ужасния звяр в бразилските гори! Той ме нападна отзад… Вие ми спасихте живота… Ох, какви болки!…

— Ах, бедният сеньор Диас! В какво положение ви заварваме! — извика Гарсия, като се приближи.

— Не мога да стана! — каза Диас, като се стараеше да се усмихне.

— Почакайте, ние ще ви пренесем на осветената поляна и там ще огледаме раната ви.

— Надявам се да не е нещо сериозно — успокояваше го Алваро.

След като се убеди, че звярът е убит, той подхвана Диас под мишниците и го пренесе на полянката, където Гарсия вече беше приготвил постеля от сухи листа. Алваро предпазливо сложи ранения на постелята и се надвеси над него. По лицето му се изписа голяма загриженост.

— Боже мой! — прошепна той. — Какви нокти е имал този звяр!

Действително, раната беше ужасна. Кръвта се лееше като река и парчета разкъсано месо и кожа висяха отвсякъде.

— Трябва да спрем кръвоизлива — отговори Алваро на запитването на Диас, който като че ли не усещаше болката.

— Няма нищо по-лесно от това — каза Диас.

— Диваците ме научиха да лекувам… Разровете пръстта и под нея ще намерите пласт глина. Тук почвата е влажна и под нея сигурно има глина. Вземете ножа ми, той ще ви послужи. Ето един бамбук, дебел колкото крака ми. Отсечете от не го едно парче с дължина около двадесет сантиметра, разрежете го по средата и откъснете няколко лиани… По-бързо, по-бързо, сеньор Алваро, защото започвам да губя сили…

Диас познаваше много добре горите и почвите на Бразилия и не беше се излъгал. На дълбочина около 15 сантиметра Алваро намери пласт глина.

— Намажете с тази глина раната ми, сложете върху крака ми парчето бамбук и го вържете с лиани. Кръвоизливът ще спре веднага.

Понеже се страхуваше, че Диас ще загуби съзнание, Алваро бързо изпълни всички указания. Въпреки това Диас изпадна в несвяст.

— Сеньор, той умря! — извика Гарсия със сълзи на очи.

— Не, само е припаднал — успокои го Алваро.

— Раната му е сериозна, но не е смъртоносна.

Той ще се оправи, сигурен съм в това.

Той сложи ръка на гърдите на Диас и се убеди, че сърцето бие нормално.

— Това е добър признак — каза той. — Сега да отидем и да потърсим жилки, с които да за местим ватата, за да обвием крака му. Той каза, че под кората на това дърво ще намерим онова, което ни е нужно.

Алваро обели кората на дървото и под нея намери тънки меки жилчици.

— Невероятно! Колко много неща знае този човек! — извика той. — Тези жилки са толкова здрави, че от тях може да се изтъче плат.

Той набра голямо количество от тях и се върна при ранения, който беше заспал или беше изпаднал във вцепенение. Но дишането му беше правилно и нямаше треска.

Алваро наложи върху раната един слой от тези жилки, за да види, дали кръвта не е избила някъде.

— Какво да правим? — обърна се той към малкия си другар. — Диваците могат всеки момент да се върнат, за да вземат трупа на змията. Това много ме безпокои.

— Няма ли да е ако пренесем Диас, по-далеч от тук? Можем да му направим носилка от клони и да го пренесем.

— Ти няма да имаш достатъчно сили, мили Гарсия.

— Но все пак, трябва да опитаме. Не можем да го оставим тук, пък и трябва да се върнем при наводнената савана. Макар че съм малък, ръцете ми са силни.

— Добре, нека опитаме — съгласи се Алваро. — Ще вървим бавно и често ще си почиваме. Наистина, тук и аз не се чувствам в безопасност, макар че имаме две пушки.

Много скоро те направиха носилка от клони и като я покриха с палмови листа, внимателно сложиха на нея ранения, който дори не отвори очи. Но сънят му бе спокоен, въпреки че лицето му беше зачервено от треската.

Гарсия прояви неочаквана сила за момче на тази възраст. Цяла нощ те вървяха и Гарсия нито веднъж не се оплака от умората. Наистина, те често спираха да отдъхнат, но сутринта и двамата бяха капнали.

Те спряха край група растения, покрити с огромни плодове с червеникаво-кафяви плодове, но форма прилични на пъпеши.

Сложиха предпазливо носилката на земята и вече се канеха да отидат да накъсат от плодовете, когато Алваро чу тихия глас на ранения.

— Вода! Сеньор Алваро…

— Диас, как се чувствате? — попита го Алваро, като се наведе към него.

— Имам треска… И то доста силна… Чувствам ужасна слабост…

Диас се опита да се повдигне и да огледа околността.

— Саиота! — каза радостно той. Какъв късмет, че сте спрели тук. Плодовете на това растение са превъзходни, а сокът им е чудесно лекарство против треска… Това лекарство е известно на всички индианци. Отрежете няколко клончета и ми ги донесете. След няколко часа треската ще утихне.

Алваро тутакси изпълни желанието му. Като отряза едно клонче, той видя, че от него потече възбял лигав сок. Алваро сви на тръбичка един палмов лист, наля в него сока от клончето, подаде го на ранения, който веднага го изпи, без дори да се намръщи.

— Този сок едва ли е вкусен — отбеляза Алваро.

— Но затова пък ще спаси живота ми. — възрази раненият. — Тук треските често са смъртоносни.

— Много ли ви боли раната?

— Много. Ако можехте да намерите растението „алмасегуейра“, раната ми скоро ще заздравее. Индианците никога не потеглят на път, нито пък отиват на лов без да вземат със себе си от това растение. Смолистият му сок има силна миризма и е превъзходен балсам за рани… О, ние трябва непременно да намерим от това растение, то се среща на всяка крачка…

След малко раненият се повдигна от носилката и седна.

— Сеньор Алваро — каза той — далече ли сме от поляната, където змията нападна предводителя на еймурите?

— Как познахте това? — попита Алваро с учудване.

— Аз присъствах на цялата сцена, покачен на едно дърво и се възхищавах на вашето мъжество. Ако не бяхте вие, предводителят щеше да загине. Следях ви през цялото време — прибави той, като се усмихваше — и само търсех начин да ви изтръгна от ръцете на еймурите. Когато се върнах и не ви намерих на онова място, където ви бях оставил, веднага се досетих, че еймурите са ви отвлекли. Лесно открих дирите им и се озовах в близост до селото, но не ми се удаде сгоден случай да ви освободя. Аз ви следвах, прикривайки се зад дърветата, когато тръгнахте на поход, заедно с предводителя на еймурите и неговите воини, а когато се върнахте на поляна та, не успях да ви се обадя, защото ме нападна ягуарът.

— А предводителят умря ли?

— Не, той се спаси, благодарение на вашия изстрел. Смъртно ранена, змията разхлаби обръча около него и той остана жив.

— Побягна, нали?

— Да, като преди това отсече главата на змията.

— За нас щеше да бъде по-добре, ако беше умрял — каза Алваро. — Няма съмнение, че той ще се спусне да търси своите пиайе.

— Да, именно в това се крие опасността — каза замисленият Диас. — Ние трябва да се върнем при наводнената савана и да се скрием на островчето, което намерих.

— И там да изчакаме, докато оздравеете — прибави Алваро — А далече ли е саваната?

— Можем да стигнем до нея за два часа.

— Тогава да вървим, без да губим време. Възможно е еймурите вече да са по дирите ни.

— А вие ще издържите ли това пътуване? Не забравяйте, че трябва да ме носите.

— Разбира се, че ще издържим. Гарсия се оказа по-силен отколкото предполагах. Да хапнем малко плодове и да вървим.

Точно в този момент Гарсия се върна, натоварен с най-различни плодове. След като закусиха, те отново понесоха носилката през гъстата гора, без да се страхуват, че ще се заблудят, защото сега Диас беше при тях.

Когато по пътя попаднеха на растения, годни за ядене, те спираха и беряха, защото не можеха да разчитат, че ще си осигурят дивеч — не им се искаше да стрелят за да не привлекат диваците.

— Ще намерим дивеч на брега на острова — Утешаваше Диас Алваро.

— Не мисля толкова за себе си, колкото за вас — възрази Алваро. — Сега ви е нужна питателна храна, а не само плодове. Добре щеше да бъде, ако можех да ви приготвя малко бульон.

— Забравяте, че нямаме никакъв съд, сеньор — намеси се Гарсия.

— Това е лесна работа — възрази Диас. — По бреговата на саваната има две дървета, които ще ни доставят съдове.

— Как? Нима по дърветата растат паници и гърнета?

— Не, но някои дървета съдържат материал, устойчив на огън, от който могат да се правят съдове.

— Удивителна страна!

Към девет часа сутринта, след няколко почивки, пътешествениците стигнаха до брега на саваната. Те попаднаха точно на мястото, където Диас беше оставил сала, с който си беше послужил при изследването на езерото.