Огненият човек

XIIIЕймурите

Успокоени от тишината, която царуваше в гората, тримата легнаха и затвориха очи. Умората, след продължителното пътуване из гората, започна да се усеща и те много се нуждаеха от сън, защото на следващия ден им предстоеше дълъг път. Но спяха наистина като матроси на вахта, защото сънят им беше неспокоен и поради опасението, че ще се появят еймурите, те често се будеха и ослушваха.

През първите часове на нощта не се чуваше нищо освен обичайните шумове на гората: свирене, съскане и крякане на жаби, но като се събуди след полунощ, Диас чу някакво подозрително шумолене, което никак не приличаше на другите звукове. Годините, прекарани в гората го бяха научили да разпознава тези звукове и слухът му не се лъжеше. Скоро той се увери в опасенията си.

О далече до него достигна шум, който никой не би могъл да различи, но за него беше ясно, че сред безкрайната гора вървят много хора.

Като се наведе над спящия Алваро, той полека го разтърси.

— Събудете се, сеньор Виана — каза той, — те идват.

— Кои те? — попита Алваро, като се надигаше.

— Не зная дали ни нападат. Във всеки случай много хора вървят през гората насам и струва ми се, че би било твърде непредпазливо от наша страна да стоим тук.

— По дяволите! Така сладко си спях! — извика Алваро.

— В тази страна човек винаги трябва да бъде готов за бягство. Тукашната тишина е измамна — отбеляза поучително Диас.

— Значи трябва да се махаме от тук? — попита Алваро.

— Съвсем не — отговори Диас. — Само ще потърсим по-безопасно убежище.

— Как? Като останем тук?

— Да. Често съм успявал, стоейки на едно и също място да измамвам преследващите ме индианци. Ето, погледнете това дърво. То ще ни помогне да заблудим индианците. Събудете по-скоро другаря си и да не губим време.

Но Гарсия вече се беше събудил и като чу разговора, скочи на крака. Като узна в какво се състои работата, момчето спокойно каза:

— Хм! Ние имаме пушки и ще съумеем добре да посрещнем диваците.

— Трябва ли да загасим огъня? — попита Алваро.

— Не, нека си догаря. Оставете въглените и пепелта. Това ще ни помогне да заблудим индианците. Ще се покачим по тези лиани на дървото; стеблото му е доста дебело и е невъзможно да се обгърне, така че диваците няма да бъдат в състояние да се изкачат на него по стеблото.

— Ще видите, че те няма да ни търсят тук — каза Диас. — Колкото и да е странно това, диваците никога не търсят по дърветата, когато преследват.

Диас и спътниците му се изкатериха, колкото може по-високо на дървото и седнаха там, където клоните бяха най-дебели и листата най-гъсти. Те очакваха с тревога идването на индианците. Които и да бяха тези диваци, опасността беше еднаква: те бяха хора, които по думите на Диас, трябваше да се избягват, за да не са излагат на риска да бъдат изпечени и изядени.

Шумът, който беше доловил Диас, не спираше. Ясно беше, че значителен брой диваци вървяха из гората и се насочваха точно към полянката, където се бяха скрили европейците.

— Това са враговете ви, които ви търсят, нали? — попита Алваро, като си пълнеше пушката.

— След малко ще разберем — отговори Диас, като се вслушваше внимателно.

— А може би са вашите приятели?

— Тупинамбите ли? Не, това е невъзможно. Еймурите ме гонеха още вчера и тъй като те до сега не са се завърнали по горите си, нито един индианец от моето племе няма да се реши да се върне в селото. Освен това, аз зная, че те са избягали в посока на запад, а не по посока на морето.

— А откъде се появиха еймурите?

— От южните области. Гонени от нуждата, от време на време те нахлуват в по-богатите местности, като избиват всички, които срещнат по пътя си и досега никой не е успял да ги победи. Самото им име всява такъв страх, че дори и най-храбрите племена предпочитат да бягат при приближаването им, като им оставят на разположение селата и плантациите си, без да се опитват да ги защитават…

— А как изглеждат те?

— Скоро ще видите сами. Не са далече… Ето разузнавачите им — прошепна Диас. — Вижте ги!

Въпреки царуващата в гората тъмнина, Алваро и Гарсия успяха да различат две странни фигури, които се придвижваха като зверове, пълзейки предпазливо, без да вдигат ни най-малък шум и си пробиваха път през гъсталака.

— Еймури ли са? — попита Алваро шепнешком.

— Да — отговори Диас.

— Бих ги взел за ягуари.

— Те са взели походката си от ягуарите.

— Как мислите, ще останат ли тук или ще продължат нататък?

— Ако вървят по следите ми, ще спрат тук и ще започнат да ме търсят.

— Диваците излязоха на горската поляна, после внезапно се спряха и нададоха остър вик.

— Видели са останките от нашия огън — каза Диас.

— Какво ще правят сега?

— Ще изчакат другарите си и ще се съвещават с тях…

— Дано не се сетят да ни търсят на дървото.

— Не се бойте. Освен това тези човекоядци нямат никакво понятие от огнестрелно оръжие. Сигурно е, че два изстрела ще са напълно достатъчни за да им внушат панически ужас.

Двамата диваци започнаха внимателно да разглеждат пепелта от огъня. Беше ясно, че искат да определят по състоянието на пепелта дали отдавна е избягал от тук магьосника на тупинамбите. След това единият от тях се запъти към гората, а другият седна край угасналия огън. Няколко минути по-късно в гората отново се чу шум. Шайката диваци, които очакваха завръщането на разузнавачите, сигурно беше потеглила на път. Скоро тя се появи на горската поляна, близо до дървото, където се бяха скрили европейците.

— Доста са на брой — прошепна Алваро, който се чувстваше неспокоен, въпреки всички уверения на Диас.

Диваците насядаха в кръг. Двама или трима от тях се заловиха да разпалят огъня, който скоро се разгоря със силен пламък и освети полянката.

— Колко са ужасни — прошепна Гарсия.

Наистина диваците имаха отвратителен вид.

Чертите на лицата им напомняха маймуни, очите им бяха кривогледи, а дългите им черни коси приличаха на конски гриви. Всички бяха ужасно мършави и телата им бяха нашарени и покрити с кал. Няколко ивици груба тъкан, които висяха около бедрата им, представляваха цялото им облекло. Най-ужасни бяха лицата им. На всички долната устна беше обтегната и продупчена и в дупката имаше обло парче дърво. Оръжието им се състоеше от много тежки тояги, остри пръчки и лъкове с дълги бамбукови стрели, на края на които бяха забити много твърди акациеви бодли.

Като си оспорваха остатъците от вечерята на европейците, диваците изядоха сурова главата на маймуната и след кратко съвещание се пръснаха по поляната, като внимателно разглеждаха тревата. Предпочитаха да пълзят, а не да вървят.

Откъде се бяха появили тези индианци, които от време на време, без определени срокове, извършваха набези в обширните гори на Бразилия, като опустошаваха селата и изяждаха всички, които попаднеха в ръцете им? Американските историци не дават никакви сведения за тях. По думите на бразилците това са били жители на най-южните области, което е твърде вероятно, защото на ръст те са по-високи от другите индианци. Възможно е да са били прадедите на днешните обитатели на пампасите и Патагония.

Те приличаха на маймуни не само по външност, но и по начина си на живот. Езикът им се състоеше от неопределени звуци, които не бяха понятни за никого. Външно се отличаваха от маймуните по това, че премахваха космите по тялото си, дори и веждите, като оставяха непокътната само косата си. Те бяха съвсем голи, не умееха да си правят дори колиби и живееха като зверове в гората, а когато валеше дъжд, се криеха под короните на дърветата. Тичаха толкова бързо, че можеха да съперничат дори на конете. Методът им на воюване беше опасен, защото не нападаха никога направо, а издебваха враговете си. Единственото нещо, от което се страхуваха, беше водата. Достатъчно беше и най-малкото поточе, за да спре походът им, докато не бъде построен мост.

Дори и после, след няколко години, когато португалците се бяха укрепили здраво на бразилския бряг и бяха основали богати градове, еймурите продължаваха да извършват периодичните си нападения и да излагат на сериозни опасности португалските селища. След дълга и упорита борба португалците най-накрая успяха да избавят Бразилия от еймурите, които бяха напълно изтребени. Оцеляха не повече от стотина души, които бяха пощадени с условие да не приближават до брега и винаги да се намират на шестдесет мили от него. Някои бяха взети като роби, но почти всички измряха от глад, предпочитайки смъртта пред робството.