Огненият човек

VIБразилските блата

Блатата в Южна Америка са много опасни и индианците добре знаят това. Преди да се решат да преминат през някое блато, индианците винаги го изследват много внимателно, за да не се изложат на опасността да бъдат погълнати от пясък или тиня. Понякога тези блата изглеждат като цветущи ливади, покрити с разкошна растителност. Но тежко на непредпазливия човек или животно, който би се решил да нагази в този мек килим! Той бавно потъва в него, като в ужасна пропаст, която поглъща всичко и от погълнатия не остава нищо, дори и скелетът му, който остава погребан в тинята, докато се разложи напълно в нея.

Гарсия, който никога не беше чувал нито за подвижните пясъци, нито за предателските ливади на Южна Америка, беше попаднал точно в такова тресавище и затъна веднага в него, почти до колене.

Алваро, който си мислеше, че е нападнат от някой кайман, се готвеше да Се спусне към него, за да му помогне, но юнгата го спря с вика:

— Не, не, не идвайте!… И вие ще затънете!

Алваро веднага схвана опасността, защото и под неговите крака почвата започна да потъва. Но той не искаше да изостави другаря си, който потъваше пред очите му. Стараейки се да се измъкне, Гарсия правеше отчаяни движения, които само ускоряваха потъването му.

— Не мърдай, Гарсия! — извика Алваро.

И като развърза бързо въжето, препасано около кръста си, хвърли края му на нещастното момче, което вече беше затънало до гърди, и извика:

— Хвани въжето и се дръж за него!

Гарсия не беше изгубил присъствие на духа и веднага, като омота въжето около тялото си, завърза го на здрав моряшки възел. Като държеше другия край, Алваро се качи на по-високата част на брега и извика:

— Дръж се здраво, аз ще те тегля!

Алваро завърза въжето около едно дърво и като дърпаше с всичка сила, успя да измъкне момчето от ужасния гроб, който още малко и щеше да го погълне.

Гарсия не се решаваше да направи и най-малкото движение, за да помогне на Алваро, опасявайки се, че дъното на блатото може да се разтвори под него. Алваро го влачеше като чувал и Гарсия вече се беше докоснал до брега, когато околната вода се раздвижи и от дъното се надигна тиня. Едновременно с това се чу остро свистене.

— Сеньор Алваро, земетресение! — извика изплашеният Гарсия.

Внезапно сред тръстиките и другите водни растения се появи една грамадна змия, която с огромната си опашка повдигаше много вода и тиня. Това беше едно от най-ужасните влечуги, обитаващи саваните на Бразилия, макар че гърмящата змия и кобрата ди капелла са по-опасни от нея. Беше ясно, че с отчаяните си усилия, които разтърсваха дъното на блатото, юнгата беше събудил спящата змия и тя, като се изправи с бясно съскане, впи пламтящите си очи в двамата пътешественици.

Но Алваро не се изплаши, той измъкна момчето на брега и след това напълни пушката си. Змията беше не само раздразнена, защото бяха нарушили спокойствието й. Очевидно тя бе и гладна, и поради това се спусна право към двамата другари с намерението да ги нападне.

— Стреляйте по-бързо, сеньор Алваро! Иначе тя ще ни погълне и двамата! — извика Гарсия, като се спусна към пушката си. Алваро се прицели и гръмна.

Змията, ранена малко по-долу от главата, започна да се извива конвулсивно, съскайки и изхвърляйки пяна и кръв. Тя удряше бясно водата с опашката си и вдигаше тонове рядка кал, и най-после, като направи последно усилие, се хвърли към брега на няколко крачки от португалеца.

— Дай ми пушката си, Гарсия! — викна Алваро.

— Гарсия я беше напълнил и я подаде на Алваро.

Змията се готвеше да обвие крака на португалеца със силната си опашка и да го смачка, но той забеляза навреме опасността.

Като скочи встрани, той стреля още веднъж и пръсна главата на чудовището.

Но дори и с разбита глава, змията подскочи и счупи върха на близката палма; след това падна на земята и остана неподвижна.

— Поврага! — извика Алваро, пребледнял. — Вече мислех, че ще ни налапа на две хапки. Не съм предполагал, че на земята могат да съществуват такива грамадни… и толкова страшни влечуги!

Тази змия, едно от най-големите влечуги, живеещи в Бразилия, бе дълга около дванадесет метра и дебела колкото човек със среден ръст.

— Каква грамада! — извика Гарсия, който все още не беше успял да дойде на себе си.

— Такава змия може да погълне цял човек, без да почувства тежест в стомаха си. Обаче ние изхабихме три изстрела, без да намерим нищо за обед.

— Аз не бих се решил вече да ходя да търся нещо за ядене — отговори Гарсия, който продължаваше да трепери.

— Ще потърсим нещо друго — успокои го Алваро. — Чакай, нали дойдохме тук да ловим риба!

— Сеньор! — извика внезапно Гарсия. — Погледнете натам… Това прилича на малка лодка.

— Къде?

— Там, на брега, сред блатните растения.

— Нима индианците идват и тук — каза Алваро, като се вгледа със страх в тръстиката и горския храсталак. — Щом тук има лодка, значи, някой идва да лови риба! Ти какво ще кажеш, Гарсия?

— Ще кажа, че трябва да се възползваме от тази лодка и да вземем дивеча, който убихме.

— И после да го изпечем, нали?

— Да, освен това, да отидем на едно от тези островчета, за да не бъдем нападнати внезапно от индианците.

— Към лодката! — извика Алваро, на когото хрумна мисълта да преплава с тази лодка езерото и по този начин да се отдалечи от южната част на посещавания от човекоядците залив. Но намерената от тях пирога, издълбана от стеблото на едно дърво, се оказа твърде стара и станала вече съвсем негодна. Тя беше пълна с вода.

— Мислиш ли, че бихме могли да я поправим? — попита Алваро.

— В много лошо състояние е — отговори юнгата. Сигурно дъното и е заприличало на решето. Освен това ни са нужни смола и кълчища.

— Но за поправянето й ще ни трябва доста време.

— Трябва да имаме търпение.

— А нашият знаменит обяд, сеньор?

— Ще се задоволим с плодове или пък ще се опитаме да застреляме папагали… Да отидем в гората, Гарсия.

Те тръгнаха да се връщат, но внезапно, някъде наблизо се чу продължително охкане.

— Кой тук вика и охка? — попита Алваро, като се озърташе.

— Никого не виждам, сеньор — отговори Гарсия.

— Да не би някоя маймуна да се забавлява?

Нов вик още по-жален и по-ужасен се чу наблизо, и този път като че ли идваше отгоре. Алваро и Гарсия повдигнаха глави и видяха едно странно животно, със сивожълта козина, което се беше свило на кълбо на края на клона на едно дърво и беше провесило дългата си опашка.

— Ето ти го котлета! — извика Алваро. — Каквото и да е това животно, ще се постарая да не го изпусна и ще го изпека… Само да не ни избяга!

— Изглежда, че не си мисли за това.

Действително, това странно животно стоеше на едно място, без да се помръдне и без да се опита да побегне при приближаването на двамата пътешественици. То продължаваше да надава жални викове „А-а-й! А-а-й!“, едва помръдвайки увисналата си опашка.

— Да не са счупени краката му? — забеляза Гарсия.

— Наистина, защо не бяга от нас? — заинтересува се и Алваро.

Той се приближи до не много високото дърво, на което беше седнало странното животно и с удивление го наблюдаваше, мислейки, че някакво сериозно нараняване му пречи да побегне. Но той скоро се убеди, че животното нямаше никакви рани.

— Какво означава това? Да се опитаме да го свалим долу! — каза той.

Алваро започна да друса дървото, стеблото на което не беше по-дебело от човешка ръка.

Но напразно, животното, сякаш се беше залепило за клона и изказваше гнева си само с жални викове: „А-а-й! А-а-й!“

— Ще трябва да се покатеря на дървото! — извика Алваро и бързо се повдигна на клона, като държеше секирата с една ръка. Животното, като го видя толкова наблизо, засъска като разгневена котка, и козината му настръхна. И въпреки това, то не изпусна клона, за който се беше хванало с ноктите си, а Алваро лесно можа да му пръсне главата с един удар на секирата си и да го повали на земята.

Това животно е известно на бразилците под името „Ай“, поради жалния му глас; то се нарича още и ленивец, тъй като движенията му са бавни и лениви.

— Докато се приготви печеното — каза Алваро, след като накладоха огъня — аз ще отида да набера плодове, а ще потърся и нещо, което би могло да замести кълчищата. Нали не се страхуваш да останеш сам?

— О, не! — отговори Гарсия. — Моята пушка е пълна.

Алваро се запъти към гората, която беше на петдесет крачки от мястото и вече беше приближил, когато вниманието му привлякоха странен трясък и чукане, като че ли по земята се търкаляха топки и се пръскаха.

„Да не би да са индианци?“ — помисли си той.

След това погледна натам, откъдето се чуваше шума и видя на двадесет крачки от себе си, едно грамадно дърво. От него падаха големи плодове, от които при разпукването се показваше сърцевина, прилична на орехова ядка.

„Кой ли ги хвърля на земята?“ — питаше се Алваро, силно заинтригуван от това явление. — „Хвърляни са с голяма сила и падат отвесно на земята, следователно клончетата им не се късат сами.“

Той погледна нагоре и видя на клоните на дървото маймуни, които твърде сръчно късаха големите плодове и с голяма сила ги хвърляха долу, така че удряйки се в земята, те се разпукваха. Като нахвърляха по този начин доста орехи, маймуните ловко слязоха и започнаха лакомо да ги ядат. Внезапно подушиха присъствието на врага и като събраха останалите орехи, побягнаха към гората и скоро изчезнаха сред гъстите кичури на лианите.

Алваро се приближи до дънера на дървото и взе няколко грамадни ореха. Точно от това се нуждаеше: счупи един от орехите и видя между черупката и ядката слой влакна.

Ако познаваше това растение, Алваро щеше да потърси нужния му материал под кората, където влакнестия слой е доста дебел, но растителността на Бразилия му беше съвсем неизвестна.

Много доволен от намереното, той се върна на брега на езерото, където Гарсия изпълняваше длъжността на готвач.

— Изпече ли го добре? — попита Алваро, като наблюдаваше как другаря му изважда печеното от огъня.

— И готвачът на кораба нямаше да го изпече по-добре… Само…

— Какво?

— Не ти ли се струва, че тази маймуна прилича на изпечено на шиш дете? — добави Гарсия.

— Наистина — съгласи се Алваро, апетитът на когото изчезна веднага при тази забележка на момчето. — Но ние се намираме в една страна, където живеят човекоядци. Затова нека не бъдем твърде придирчиви!… Алваро взе печеното, и като го постави върху един широк бананов лист, разсече го със секирата на няколко части.

— Хубаво мирише — каза той. — Да го опитаме и на вкус.

— Мисля, че папагала щеше да бъде по-вкусен — възрази Гарсия, който правеше неимоверни усилия да погълне едно късче.

— Наистина, това месо нищо не струва! Прилича на месо от престаряло муле! — извика Алваро.

Но гладът прави чудеса. Жълтото и безвкусно месо на Ай беше почти изядено. Като донякъде задоволиха нуждите на стомаха си, пътешествениците се заловиха за лодката, която искаха непременно да поправят, защото предполагаха, че все някъде в езерото има риба.

Като обърнаха лодката, те се заловиха да поправят дъното й и вече бяха запушили всичките й дупки, когато внезапно чуха от гората отчаяни викове, които съвсем не приличаха на маймунски. Можеше да се кажа, че там, под дърветата, се беше завързала страшна битка между две враждуващи племена. Те чуваха страшни удари, свистене на стрели и ужасни викове, които им бяха толкова добре познати. Алваро се спусна инстинктивно към лодката, опасявайки се, че сражаващите се, при взаимното преследване, ще се устремят към езерото.

— Сеньор, а гребла? — извика Гарсия.

Алваро се обърна. Наблизо се намираше едно малко дърво с много дебели листа. С няколко удара на секирата Алваро го повали.

— Това дърво става за гребла — каза той. Като отсече два клона от дървото, той изтича с тях в лодката, където вече го чакаше Гарсия.

— Потегляй! — извика му той.

Те дори не погледнаха дали лодката е добре направена! Като се отделиха от брега, те бързо заплуваха с помощта на грубите гребла и скоро се скриха между островчетата, които покриваха повърхността.