Огненият човек

XIXЖертвите на войната

Колибата, която по-рано принадлежеше на пиайето на изгоненото или избитото от еймурите племе, бе много по-широка от другите колиби, но и много по-тъмна, защото в стените нямаше процепи и светлината проникваше само през една малка дупка, пробита в покрива. Още от пръв поглед можеше да се направи заключението, че това е жилище на някой магьосник, защото то беше пълно с всякакви билки и огърлици, направени от зъби на диви зверове.

Но двамата европейци обърнаха най-много внимание на колекцията от превъзходно запазени човешки глави, които украсяваха стената срещу вратата. Бразилските диваци винаги пазят главите на предводителите на враждебните племена, паднали в сражения или изядени от тях. Те ги съхраняват по особен начин; най-напред изваждат и изяждат мозъка им, после натопяват главата в съд, пълен с горчиво растително масло, наричано „антироба“ и след това я подлагат на действието на пушек. Като извадят очите, те вмъкват в очните ями изсъхналите очи на някой звяр, зашиват устните и украсяват ушите с малки снопчета черни или жълти пера.

Колекцията на покойния пиайе беше доста богата: тя се състоеше от двадесет добре запазени глави. Цялата мебелировка на колибата представляваше хемани (вид люлки), оплетени от обикновени растителни жилки. Издълбани тикви и черупки на кокосови орехи служеха за съдове, а няколко чаши от глина, пълни с вода бяха поставени така, че тя се процеждаше през шуплите на чашите и се стичаше в един огромен глинен съд. Колкото и странно да изглежда това, но бразилските диваци винаги са обръщали голямо внимание на водата за пиене и употребяват съвсем чиста вода, прецедена с глинени съдове, които служат за филтри.

— Е, как намираш нашето жилище? — попита Алваро след като огледаха навсякъде.

— Прекалено е тъмно, сеньор — отговори Гарсия — освен това… тези глави, които сякаш ни се присмиват, не го правят много весело. На кого ли са принадлежали?

— Вероятно, на хора, изядени от еймурите.

— Те трябваше да изядат и тези глави, а не да ги оставят тук!… Слушайте, сеньор Алваро, надявам се, че нямате намерение дълго време да изпълнявате длъжността на магьосник… На мен ми омръзна всичко това и искам да се върна в гората.

— Опитай се, не съм ти забранил.

— Ако можех, нямаше да чакам да ме молят! — отговори Гарсия.

— За сега нека се задоволим, че ни провъзгласиха за пиайе. Аз също нямам намерение да оставам сред тази човекоядци, които не ми вдъхват никакво доверие… Да се надяваме, че Диас ще намери някакъв начин. Сигурно знае, че сме попаднали в ръцете на еймурите.

— Как мислите, дали ни пазят нощем?

— Сигурно. Те не ни се доверяват и разбира се, ще вземат предохранителни мерки. Но дори и да успеем да избягаме какво можем да направим без пушки? О, ако можех да си върна пушката и патроните! Всъщност, мисля, че това е възможно. На диваците още не им е известна употребата на огнестрелно оръжие и можем да ги накараме да ни върнат пушката и патроните. Прекрасна идея, да се постараем да убедим тези злодеи, че това са нашите магически инструменти, които ни дават победа над врага.

В този момент навън се чуха силни звуци от някакъв инструмент, напомнящ на свирка и странен шум, като че ли хиляди дребни камъчета се посипват в някакъв сандък и се удрят о стените му.

— Музика! — извика Гарсия. — Нима еймурите смятат да ни устроят концерт? Бих предпочел обяд…

Той надникна през вратата и видя, че към колибата вървят дванадесет диваци, а пред тях юношата тупинамби, който изпълняваше ролята на преводач. Четирима диваци свиреха на инструменти, прилични на флейти, направени от човешки кости. Други двама размахваха кратуни от тикви, пълни с дребни камъчета. Зад тях един дивак носеше нещо, прилично на дълга кутия, направена от змийска кожа, украсена със злато и раковини, а другите носеха кошници, които изглеждаха доста тежки.

— Какво искат тези хора? — попита Алваро юношата тупинамби.

— Те идват да ви връчат тушаната на предводителя и да я поверят на вашата бдителност.

— А какво е това?

— Скиптърът на племето. Другите пък носят храна и превъзходна тароба, специално приготвена от най-старата баба на покойния пиайе.

— Постави тушаната в някой ъгъл, защото в момента ме интересува само храната. Дори и пиайе с бяла кожа не могат да се хранят с въздух.

Юношата ги изгледа с известно удивление, взе кутията, в която се пазеше скиптърът, сложи я под консервираните глави и заповяда да сложат кошниците на земята.

Алваро махна на музикантите да се отдалечат и предпазливо вдигна капака на една от кошниците, като се опасяваше, че в нея ще намери няколко къса човешко месо. Но готвачите на предводителя бяха заменили човешкото месо с превъзходна риба, с питки от маниока и банани, изпечени в някаква гореща течност, която издаваше острата миризма на спирт.

— Да започваме да ядем, Гарсия! — извика весело Алваро. — В това меню няма човешко месо и можем спокойно да обядваме.

Без да обръщат внимание на индианското момче, което беше застанало в колибата, те започнаха да ядат с голям апетит, като опитаха и питието тароба, като вместо с чаши си послужиха с палмови листа свити на тръба.

— Не е лошо — каза Алваро. — Не вярвах, че тези човекоядци могат да приготвят и ликьор…

А! Струва ми се, че съм чувал нещо за това питие…

— И за зъбите на бабите, сеньор — добави Гарсия.

— Да, да, и за зъбите! — отговори Алваро, като остави палмовия лист. — Ей, момче, не знаеш ли как се приготвя това питие?

— Не ви ли харесва? — попита юношата.

— Аз те питам от какво е направено!

— От корените на маниока, сеньор — отговори индианецът. — Най-напред те се варят, а след това се дават на най-старите жени от племето да ги дъвчат…

— Поврага! — извика Алваро, който почувства голяма погнуса.

— След това, когато добре сдъвчат със зъбите си тези корени, получената маса се вари отново и се излива в съдове, които се заравят във влажната земя, докато питието започне да кипи.

— Ух, и вие пиете тази свинщина? Поврага на вашата тароба! Гарсия, хвърли тези съдове! Тези индианци са истински свине!

— Защо говорите така! — попита юношата.

— Да пия тази мръсотия, сдъвкана от старите баби…

— Но, сеньор, ако не се сдъвчат първо корените на маниоката, таробата не може да се приготви.

— По-скоро махай това питие, иначе ще го излея върху главата на първия индианец, който мине покрай колибата. Пиайе с бяла кожа не може да пие такова питие… Поврага! Сега целият ми обяд е развален!

— Сеньор,… — отбеляза юношата, като се смееше до припадък. — Не трябва да се сърдите! Както и да е, но това питие не е никак лошо…

Индианецът беше донякъде озадачен от отношението на белите към най-доброто бразилско питие. Той взе двата съда и ги изнесе от колибата, като се питаше какви ли спиртни напитки употребяват белите хора, щом пренебрегват приготвената от бабите на племето тароба.

— Сега да видим, каква е тази тушана, която ме длъжни да пазим, каза Алваро. Това трябва да е нещо важно като печата на краля или нещо подобно.

— Той взе кутията направена то дебела бамбукова цев, дълга един метър и украсена с раковини и пластинки от злато.

В кутията имаше една дървена тояжка, която беше много тежка, по всяка вероятност направена от желязно дърво, на двата и края бяха привързани снопчета птичи пера.

— Като жезъл на главнокомандващ — каза Алваро, като разглеждаше с любопитство тояжката. — Щом ни поверяват това желязо трябва да сме станали твърде важни личности, велики жреци, вместо да бъдем опечени, а ти все още си недоволен!

— Предпочитам свободния живот в гората, заедно с моряка…

— Имай търпение, мили Гарсия. Аз желая не по-малко от теб да съм далеч от тук. За сега ще останем магьосници, а после ще видим…

Точно в тази минута юношата-преводач влезе в колибата и като се обърна към Алваро, каза:

— Велики пиайе, предводителят ви моли да присъствате при умъртвяването на един пленник, предназначен за изяждане. Ще бъде устроена гощавка за военачалниците и най-доблестните воини. Предводителят каза, че месото на този пленник ще стане много вкусно, ако вие го удостоите с поглед.

— Щях да съм доволен, ако ни оставеха да си починем. Не обичам да гледам как се убива един нещастник, а още по-неприятно ми е да гледам как го изяждат.

— Такъв е обичаят на племето и вие не можете да откажете да изпълнявате длъжността на пиайе, която ви е възложена.

— Този осъден да не е от твоето племе?

— Не, той е тупи.

— Дали да не се опитам да го спася?

— Не правете това, велики пиайе. В началото моят покровител се опита да направи същото, но едва не беше изяден вместо пленника.

— Да бъдат проклети тези зверове, които ни принуждават да бъдем безучастни свидетели на жестоки убийства! Как бих искал да ги изтребя до крак!

— Виждам — възрази индианецът — че белите пиайе смятат червенокожите твърде жестоки и зли. Но пиайе Диас много ми е разказвал за живота и обичаите на белите хора, и аз мисля, че те са не по-малко жестоки от червенокожите. Преди да убият обречения на смърт човек, те го подлагат, не зная защо, на страшни мъки и не го пекат след като го умъртвят, а го изгарят жив, сигурно защото човешкото месо не им е вкусно. Ние имаме свои обичаи и не се опитвайте да въставате против тях, ако искате да спасите живота си… Чувате ли? Пленникът е започнал вече своя танц. Без съмнение той няма да се разтрепери от страх и енергично ще се защитава, когато се приготвят да смажат главата му.

На поляната се чуха звуковете на свирки и шумът на дребните камъчета, изсипани в тиквените кратуни. От време на време се чуваше някакъв глас, толкова силен, че заглушаваше целия шум.

— Ясно, че не можем да откажем без да се компрометираме окончателно. — каза Алваро — Трябва да отидем. Длъжността на пиайе, колкото и да е почетна все пак си има и своите лоши страни…

Те излязоха на поляната, където се бяха събрали няколкостотин диваци. Сред тях имаше и жени, жалки създания, обезобразени по същия начин както мъжете.

Тупи, който беше определен за вечеря на воините, вече беше доведен на поляната. Той беше млад човек на около 22 години, с прекрасно телосложение и черти, по-правилни и по-фини от тези на еймурите. Той пееше и танцуваше под акомпанимента на музикантите, като показваше по този начин, че не се страхува от смъртта. Зад него вървеше една стара баячка и носеше свещения кривак, който бразилските диваци използват за убиване на пленниците. Почти всички бразилски племена се отнасят към своите пленници с голямо уважение и ги считат за свещени. Те не ги държат затворени, а ги оставят свободни, като ги наблюдават да не избягат. От само себе си се разбира, че им дават храна в изобилие за да не измършавеят и те винаги обядват същото като предводителя на пленилото ги племе. Два дни преди срока, определен за умъртвяването им, в чест на обречените на смърт се устройва гощавка и нещастните жертви са длъжни да вземат най-дейно участие в нея и да се стараят да проявяват безгрижна веселост, макар и да знаят, че жените на племето вече подготвят съдовете, в които ще се вари месото им. Това изисква от тях обичая и никой от пленниците дори и не мисли да го наруши. Няма съмнение, че тупи, когото очакваше смърт, се беше показал достоен син на своето племе, което се славеше като едно от най-храбрите и най-войнствени сред бразилските племена. Той танцуваше, смееше се и се шегуваше с еймурите, които го заобикаляха, като се преструваше, че не чува песента на смъртта, която пееше старицата, носеща фаталния кривак.

„Ние държим птичката за шията — пееше старата жена и се опитваше да метне върху раменете на пленника нещо подобно на ласо. — Ако ти беше папагал, долетял при нас да кълве зърна, щеше да отлетиш. Но сега ние ти отрязахме крилата и ще те изядем!“

Тогава воинът прекрати шегите и танца си и внезапно обхванат от ярост се провикна гръмко:

— Вие ще ме изядете, но аз убих бащата на онзи воин, който е застанал до предводителя и изядох сърцето му и неговата решителност се пресели у мен и увеличи смелостта ми. Аз убих и един от вашите предводители и раних смъртоносно син& му, и изядох и двамата!…

Той вече беше стигнал до центъра на поляната, където беше накладен огромен огън, върху който беше поставена голяма решетка, направена от клоните на желязно дърво. Предводителят на еймурите, специално украсен за тържеството с разноцветни пера и огърлици, приближи до пленника, придружен от своята свита воини и според обичая предложи на пленника да погледне за последен път слънцето. После, като впи свиреп поглед в него каза:

— Откажи се от думите си, кажи, че не си изял бащата на този воин, един от нашите предводители и неговия син!

— Освободи ме и аз ще изям и тебе, и всичките ти воини! — отговори тупи.

— Ще ми платиш за това. Аз се готвя да ти нанеса смъртоносния удар, защото ти твърдиш, че си убил и изял мои воини. За това ти още днес ще бъдеш изяден.

Предводителят каза тези думи, като размахваше във въздуха кривака си, сякаш опитваше силата си.

— Това са превратностите на съдбата — спокойно отговори пленникът, като сви рамене. — Но моите приятели са многобройни и те ще отмъстят за мен!…

— Колко е храбър този воин! — каза Алваро, на когото юношата превеждаше целия словесен двубой.

— Той е доблестен воин, достоен син на своя баща, великият воин — отговори индианецът.

— Колко съжалявам, че не можем да направим нищо за да го спасим.

— Еймурите ще бъдат вбесени. Откажете се от това намерение…

Двама от еймурите се приближиха до пленника и завързаха краката му, като оставиха ръцете му свободни. Тогава той започна да се извива като бесен, като предизвикваше всички на бой. Като видя воините, които се приближаваха към него, той взе камъни и започна да замерва враговете си. Той имаше право да се защитава. Пленникът ревеше като ранен звяр и макар, че краката му бяха завързани, скачаше като елен.

Но обръчът около него се затягаше.

Предводителят вдигна кривака си… За няколко секунди пленникът продължаваше да удря с юмруци противниците си, после се чу тъп удар… Кривакът на предводителя разби черепа му и той падна на земята като поразен от гръм.