Огненият човек

XXIXВ обсада

Небето започваше да просветлява и на изток се появиха първите лъчи на зазоряването, които оцветиха в розово хоризонта.

Диваците все още стояха на местата си около карбета. Те дори бяха насядали на земята и не сваляха очи от обсадените, които се намираха на покрива.

Защо не започваха някакви действия? Какво чакаха? Броят им беше напълно достатъчен за да превземат карбета с пристъп…

От време на време някой от тях скачаше на крака, размахваше юмрук към Алваро и извикваше гръмогласно:

— Карамура! Карамура!

— Да, аз съм Карамура, огненият човек! — отговаряше гръмко и Алваро, като им показваше пушката си. — И съм готов да стрелям по вас.

— Карамура! Карамура! — викаха в хор диваците, като скачаха на крака и размахваха страшните си криваци. Освен това те движеха челюсти, сякаш искаха да дадат възможност на обсадените да разберат, че ги очаква удоволствието да бъдат изядени.

Впрочем нито един от диваците не се осмеляваше да прекрачи напред. Плашеше ги пушката, която проблясваше в ръцете на огнения човек.

Винаги, когато Алваро насочваше пушката си надолу, като че ли се готвеше да стреля, най-страхливите се разбягваха, и се скриваха в карбетите, а жените и девойките надаваха страшни писъци, сякаш това оръжие можеше да разруши цялото село с един изстрел.

Но най-смелите от воините вече се опитваха да пускат стрели срещу обсадените. Но тези стрели рядко достигаха до покрива и не можеха да причинят никаква вреда. Пускащият стрелата, обикновено побягваше веднага след това, защото очакваше, че Карамура ще го порази с огън. След като се скриеше в карбета, смелият дивак не се решаваше да излиза повече оттам. Но тази мирна обсада започна да безпокои силно Алваро; той предпочиташе пряко нападение, защото тогава повече можеше да разчита на ефекта, който произвеждаше оръжието му върху суеверните диваци. Той не искаше пръв да започва враждебни действия, за да не настройва диваците твърде много срещу себе си.

— Това започва да ми омръзва — каза той на Гарсия, който не се отделяше от него. — Бих искал да зная кога ще свърши тази обсада?

— Аз подозирам нещо — каза Гарсия.

— Какво?

— Тези диваци чакат завръщането на другарите си, за да предприемат нападение.

— Те няма скоро да се появят. По всяка вероятност те продължават да преследват Диас и Курупедо, защото се надяват, че ще ги заловят.

— Ако ги заловят, с нас е свършено! Тогава не можем да разчитаме на помощта на тупинамбите.

— Диас е много хитър и ловък. Щом е успял в продължение на толкова дни да се крие от еймурите, които са го преследвали с такава упоритост, няма да допусне да бъде заловен и от тупите. Освен това той не е сам. С него е и Курупедо, един от най-доблестните воини от племето на тупинамбите.

— Колко време ще им трябва да се върнат тук? Всичко зависи от това!

— Индианците са неуморими — възрази Алваро.

— Но нашите припаси са твърде малко. Не зная дори дали ще ни стигнат за закуска.

— Все пак ще оставим една част и за обед.

— А утре?

— Ще гледаме слънцето. А ти слез долу и преброй припасите.

— Ах! Ако знаех, че ще ни обсадят, щях да се постарая да скътам нещичко.

— Късното разкаяние не служи за нищо, бедни ми Гарсия. Слез по-скоро, а пък аз ще наблюдавам тези разбойници, които са лакоми за месото ни.

Гарсия слезе долу и скоро се завърна на покрива, но лицето му беше по-мрачно от преди.

— И така, мое момче? — попита го Алваро.

— — Работата е лоша, сеньор. Запасите ни са твърде оскъдни.

— Но все си намерил нещо, нали?

— Три маниокови питки и два плода.

— А плодовете големи ли са?

— Колкото главата на дете.

— Все пак това ще ни стигне за три пъти… Ах, това е Япи. Откъде се е появил тук? Мислех, че е избягал заедно с Диас и Курупедо.

Япи се появи на прага на един карбет, който се намираше срещу този на пленниците.

Видът му беше печален и очите му, пълни със сълзи. Той бързо направи някакъв знак на обсадените и се скри в карбета.

— Искам да го видя! — извика Алваро.

— Но той не може да направи нищо за нас. Дако се беше опитал да ни спаси, веднага щяха да го убият и изядат, макар че племето го е осиновило.

— Кой знае! — каза Алваро. — Тези индианци кроят нещо…

Внезапно, кръгът около карбета с пленниците се разтвори и част от воините влезе в един огромен карбет, най-големия в селото. Алваро беше видял преди това, че там влязоха предводителят и неговата свита. Той позна предводителят по диадемата от пера на папагал.

— Събират се на съвещание — отбеляза той.

— Скоро ще имаме някакви новини.

— Може би ще решат да ни нападнат.

— Възможно е да се опитат да си пробият път в карбета.

— Предупредете ги, сеньор.

— Да. Аз ще стрелям по карбета — каза Алваро. — Когато по-добре се запознаят с мощта на пушката ми, те няма да се осмелят да ни нападнат.

Карбетът, към който се бяха запътили воините беше в края на поляната, на триста крачки разстояние.

Алваро, който искаше да впечатли диваците, да ги изплаши и убеди, че огненият човек е непобедим и че действително разполага с небесен огън се прицели към вратата на карбета и гръмна…

Из цялото село се понесоха ужасни викове. Мъже, жени и деца наизлязоха от карбетите и обхванати от страх се спуснаха към оградата, сякаш централната част на селото е обречена на разрушение.

В карбета, където се провеждаше съвещанието цареше невъобразима паника. Сякаш диваците се бяха превърнали в зверове; те ревяха като ягуари и виеха като вълци.

„Дали съм убил някого?“ — помисли си Алваро, като пълнеше пушката си.

Дванадесет души излязоха от карбета със силни викове:

— Карамура! Карамура! Парагвацу!

— Какво е това Парагвацу? — запита се с недоумение Алваро.

— Чувал съм тази дума — каза Гарсия. — Те я повтаряха, когато ме водеха тук. Трябва да е някакво заклинание.

От карбета излязоха други воини, които носеха върху криваците си, кръстосани като носилка някакъв човек, който не проявяваше никакви признаци на живот. Главата му беше украсена с диадема от пера.

— Сигурно съм убил някой предводител — каза Алваро.

Воините поставиха трупа на земята и започнаха да танцуват около него някакъв демоничен танц, като ревяха като диви зверове.

Те правеха огромни скокове, яростно размахваха криваци, свиреха със свирки, направени от човешки кости и със заплашителни жестове сочеха към Алваро.

Броят на воините на поляната непрекъснато се увеличаваше. Дойдоха воини и от съседните карбети. Всички бяха въоръжени с криваци, граватани, огромни лъкове, дълги почти два метра и каменни секири.

Внезапно въздухът се изпълни с облак стрели. Стрелите на лъковете и граватаните бяха насочени срещу покрива на затвора, към стените и гърнетата, с които беше барикадиран входът. Те летяха една след друга със шеметна бързина и във въздуха непрекъснато се чуваше свистене и бръмчене.

— Те предприемат нападение — каза Алваро, като легна на покрива, за да не служи за мишена. Гарсия последва примера му.

Но стрелите не стигаха до покрива, защото диваците не смееха да се приближат. Сега страхът ги възпираше още повече, макар че броят на воините се беше удвоил. На поляната имаше най-малко четиристотин души и обсадените щяха да пострадат зле, ако воините решеха да превземат карбета с пристъп.

Алваро не можеше да предприеме нищо срещу тях, защото имаше само една пушка и губеше време при пълненето и.

— Ако имахме и твоята пушка, Гарсия! — каза той печално.

Градушката от стрели, които се сипеха върху карбета продължи няколко минути, придружавана от оглушителните викове на диваците, които за да се окуражат не спираха да викат и да удрят криваци едни о други.

След това няколко от най-смелите воини се отделиха от останалата маса и се запътиха към входа на карбета.

— Сеньор Алваро — прошепна Гарсия, който беше започнал да се безпокои. — Те идват да разрушат гърнетата, които заграждат входа.

— Ще видим — каза Алваро, като скочи на крака.

Един от вождовете вървеше начело на малкия отряд, като въртеше кривака си с шеметна бързина.

— Ще опитам да пронижа ръката му — каза Алваро. — Ако успея да го направя, те ще се уверят, че нищо не може да се противопостави на Огнения човек.

Той се наведе, като опря лакътя на лявата си ръка на коляно и внимателно се прицели.

Предводителят спря да върти кривака си, но го вдигна нагоре и го задържа така като знаме. Чу се гърмеж и кривакът, разцепен на две падна върху главата на дивака, който се наведе от удара.

Невъзможно е да се опише впечатлението, което произведе върху диваците този необикновено сполучлив изстрел, който би направил чест и на най-изкусния от европейските стрелци!

Виковете и шумът веднага секнаха, като че ли всички бяха парализирани. След това вцепенението, обхванало диваците се превърна в панически ужас.

Започна шеметно бягство. Диваците бягаха по пътеките на селото. Едни се скриха в карбетите, други зад оградата, където вече бяха потърсили убежище жените и децата на племето.

Предводителят, когото кривакът беше ударил по главата, лежеше на земята в очакване на огнената стрела на Карамура.

— Дали е умрял от страх или наистина съм го убил? — извика Алваро и прихна да се смее, като видя бягството на диваците.

— Не, сеньор! — извика Гарсия, който се беше доближил до самия край на покрива, за да вижда по-добре. — Погледнете, той си мърда краката и ръцете!…

Внезапно мнимият мъртвец скочи и с невероятна бързина изтича до най-близкия карбет, без да се осмели да вдигне от земята парчетата от кривака си.

— Мисля, че в момента са толкова изплашени, че ще оставят Огнения човек на спокойствие — каза Алваро. — Няма да се осмелят да се върнат!

— А ние да се възползваме от това и да закусим — каза Гарсия. — Това не е попречило на апетита ми.

— По-кротко, момче, по-кротко! Трябва да сдържаме апетита си. Не трябва да ядеш колкото ти се иска, лакомо момче! Трябва да се задоволиш с половин питка и парченце от този плод.

Трябва да сме много пестеливи.

Те седнаха на края на отвора на покрива, като спуснаха краката си надолу, уверени, че поне в тази минута никой няма да ги безпокои и по братски си разделиха питката и плода.

Филтрираната през шуплестия глинен съд вода, трябваше да им замени палмовото вино, което сега не можеха да си набавят.

Диваците стояха на прилично разстояние, като наблюдаваха обсадените, опасявайки се, че могат да избягат от карбета. Впрочем бягството беше напълно невъзможно. Палисадата, която ограждаше селото беше много висока и не можеше да бъде прескочена, а освен това бягащите трябваше да се борят с огромно множество врагове, въоръжени с лъкове и отровни стрели.

Но Алваро и не мислеше да бяга. Той нямаше никакво желание да се излага на страшното действие на вулрали. Затова той предпочиташе да стои обсаден и да чака тупинамбите.

Денят измина спокойно, без вълнения, дори Алваро успя да поспи два часа, докато Гарсия пазеше. Трябваше да се подготвят да бъдат бодри през нощта.

Преди залез слънце, те видяха от върха на своята наблюдателница влизат в селото многобройни отряди диваци, изцапани с кал и тиня от петите до главата.

— Сигурно това са воините, които се бяха спуснали да преследват другарите ни — каза Алваро, който ги наблюдаваше внимателно.

— Не виждате ли Диас сред тях? — попита Гарсия.

— Не, нито него, нито Курупедо.

— Значи са успели да избягат.

— Казах ти, че са много опитни воини.

— И смятате, че са се запътили към селото на тупинамбите?

— Сигурен съм в това. Диас ще направи всичко за да ни спаси.

— А ако тупинамбите откажат да го последват?

— Тогава, бедни ми Гарсия, не ни остава нищо друго, освен да се примирим с мисълта, че ще бъдем изпечени и изядени!

— Аз първо ще се застрелям! — каза мрачно Гарсия.

— Все пак няма да избягаш от стомаха на диваците. Няма ли да бъде по-добре да влезеш в едно от тези гърнета и там да се убиеш, за да избавиш диваците от труда да те поставят в него?

— О, сеньор! Как можете да се шегувате?…

— Е, не е ли все едно човек да умре с плач или със смях? — извика Алваро. — Но ние не трябва да се отчайваме. Още не е време да губим всяка надежда.

— Да… Но е време да се готвим за бой, сеньор… Погледнете, диваците напуснаха оградата и сега са се разположили около стените на карбета.

— С това кръгът около нас се затяга. Те се опитват да ни попречат да избягаме. Трябва да внимаваме да не ни нападнат ненадейно… А сега, да вечеряме, докато имаме още малко време. Закуската ни беше твърде оскъдна, а апетитът ми е огромен.

— А утре?

— Ще ни остане една питка и ще се задоволим с нея — каза Алваро.

Както предишния ден, небето постепенно се покри с облаци и всичко потъна в тъмнина, едри капки дъжд шумно закапаха но покривите на карбетите, но не се чуваше никакъв друг звук. Индианците не се виждаха никъде, вероятно се бяха изпокрили от дъжда в колибите си. Около поляната нямаше огньове. Сякаш всичко в селото беше замряло. Но тази тишина и това спокойствие не вдъхваха доверие на Алваро. Напротив само усилваха тревогата му.

„Дали не се канят да ни нападнат внезапно, под прикритието на тъмнината?“ — мислеше си той, със замряло сърце.

— Сеньор Алваро, защо не се опитаме да избягаме? Не виждам никакви диваци — обърна се към него Гарсия.

— Не вярвай на това, момче. Уверен съм, че ни дебнат и само чакат сгоден случай да ни нападнат. Легни до мен и бъди готов да отблъснеш нападението.

Те се изкачиха на най-високата част на покрива и се притиснаха един до друг, като се скриха под огромните листа, с които беше покрит покрива.

Дъждът продължаваше да вали като из ведро и ударите на капките разпръскваше тишината. Никъде не се виждаше светлинка и пълна тъмнина царуваше в селото и в близката гора.

Алваро, който беше скрил пушката под дрехата си, за да не се намокри барута, се вслушваше със затаен дъх.

Понякога му се струваше, че чува странно шумолене и че покривът се тресе, сякаш по него се катерят хора.

Изминаха около три часа, когато внезапно се чу леко бръмчене на стрела забита в гредите на покрива.

— Чувате ли, сеньор? — попита Гарсия, който се бореше със съня.

— Да — отговори Алваро.

— Пуснали са стрела с надеждата, че ще ни улучи.

— Но тази стрела не е от граватана — забеляза Алваро. — Тънките стрели не издават такъв звук.

— Стори ми се, че някаква върлина е намушкана в покрива — каза Гарсия.

— Да отидем да видим.

— Бъдете предпазлив, сеньор. Помнете, че дори най-малкото одраскване с такава стрела е смъртоносно.

— В такава тъмнина човек не може добре да се прицели.

Той допълзя до края на покрива и очите му, привикнали с тъмнината, видяха някаква пръчка, която, обаче, не приличаше на обикновена стрела. Като се приближи до нея той едва не извика.

Това беше бамбукова тояга дълга един метър, на която беше придадена формата на стрела. Очевидно тя беше хвърлена с един от грамадните лъкове, които Алваро беше видял в ръцете на диваците. В средата на стрелата беше привързано тънко въже. Тя висеше надолу от покрива и когато Алваро я дръпна, почувства някакво съпротивление, като че ли на края и имаше нещо завързано.

— Какво означава това? — попита той. — И защо са хвърлили тук тази стрела?

— Той отново я дръпна с всичка сила и чу, че нещо се удари в стената на карбета.

— Сеньор, какво дърпате? — попита Гарсия, като допълзя до него.

— И аз самият не знам.

— Може би дърпате някой дивак?

— Само това ни липсваше!

Алваро дръпна въжето по-силно и извлече една от онези кошници, в които диваците държат припасите си. Гарсия му помогна да я качи на покрива.

— Какви са тези чудеса, Гарсия: това е твоята пушка!…

Колкото и невероятно да беше това, то беше вярно: в кошница, с големина два метра, покрита с листа се мъдреше една пушка, същата пушка, която тупите бяха взели от Гарсия и дали на пиайето на племето да я пази.

Но това не беше всичко. Тайнственият покровител на обсадените не само се беше погрижил да ги снабди с това страшно оръжие за защита, но беше сложил в кошницата и хранителни припаси, за да могат да продължат съпротивата. Наистина, заедно с пушката, толкова скъпоценна за обсадените, в кошницата имаше две дузини маниокови питки, още толкова плодове, като тези, които бяха яли на закуска, и една голяма печена патица, а освен това една кратунка, пълна с някакво силно питие, приличащо на палмово вино.

— Това се казва подарък! — извика Гарсия. — В тази минута за нас това е по-ценно от патроните.

— Разбира се! Спасителна помощ! — отговори Алваро.

— Всичко това трябва да ни е изпратило индианчето, което ни служеше за преводач.

— Не се и съмнявам в това. Кой от приятелите ни би могъл да отмъкне тази пушка!? А това момче е верен приятел на Диас. Сега нека тупите се опитат да ни нападнат! Имаме две пушки и храна за цяла седмица. Можем да чакаме без страх пристигането на тупинамбите.