Огненият човек

XXXIОтстъплението на Диас

Диас и Курупедо, по-щастливи от Алваро, се възползваха от паниката сред диваците и побягнаха по една от криволичещите пътечки между карбетите, която водеше към оградата. Те бяха уверени, че Алваро ги следва. Но когато стигнаха до вратата на оградата, която Япи беше оставил отворена, видяха за свой ужас, че са сами.

— Нещастният, той се е заблудил! — извика Диас отчаяно. — Вместо да побегне към оградата, той е тръгнал в противоположната страна, към центъра на селото… Курупедо, да се върнем и да се опитаме да го спасим.

Той се готвеше вече да се върне, когато индианецът го сграбчи за ръката и го повлече след себе си.

— Нима животът е омръзнал на белия пиайе? — каза той. — Ето, тупите се връщат! Бягай, ако искаш да се спасиш! Тупинамбите ще отмъстят за смъртта на белите хора.

След като се съвзеха от уплахата, тупите се спуснаха да преследват бегълците.

Диваците бяха забелязали двамата души, които бягаха към оградата и веднага разбраха, че това са врагове. Тогава се спуснаха да ги гонят, като размахваха яростно криваци.

Беше безумие да се влиза в бой с тях, защото бяха повече от сто души. За Диас и Курупедо това означаваше да се изложат на явна смърт, още повече, че бяха зле въоръжени.

Ако имаха пушки, може би щяха да се опитат да спрат диваците и да ги накарат да се разбягат. Но те можеха да разчитат само на граватаните си.

Диас разбра, че играта е изгубена и сега не е време да се занимава с нещастния Алваро.

Курупедо прескочи вратата и затича с бързината на сърна право към гората, тъмната стена на която се издигаше на петдесет крачки пред него. С отчаяни усилия Диас го настигна в самото начало на гората, когато преследвачите им се пръснаха да ги търсят.

— Към реката — изкомандва Диас. — Трябва да намерим лодката, ако не са я отмъкнали.

— Да, към реката! — отговори Курупедо.

Нашето спасение е там, в наводнената савана.

Те навлязоха в гората. Курупедо бързо се ориентира и веднага затича, следван от Диас, който бързо се приспособи към темпото му. Тупите ги преследваха с ожесточение, но понеже бяха принудени да търсят дирите им, често се спираха, и бегълците се възползваха от това, за да увеличат дистанцията.

Курупедо избра прекия път през гъсталака от восъчни палми, израснали нагъсто една до друга и оплетени с лиани и други паразитни растения. Индианецът спираше само за миг, колкото да си поеме дъх и отново подновяваше тичането, съпровождано от силните викове на тупите, които се чуваха отдалеч.

Към три часа след полунощ капналите от умора бегълци стигнаха до брега на реката. Курупедо огледа брега и видя на изток малък нос, на който се виждаше едно село, което бяха забелязали още при пътуването с Алваро. Той веднага се обърна на запад и като измина седемстотин-осемстотин крачки, се спря до едно дърво, корените на което бяха потопени във водата.

— Лодката! Великият пиайе ще ми помогне! — извика той.

Действително, лианите, с които беше завързана лодката, не бяха забелязани от жителите на селото.

С общи усилия Курупедо и Диас изтеглиха лодката на повърхността на водата, като разтвориха грамадните листа на victoria regia, които я покриваха, и изгребаха водата от нея с оставените там гърнета.

— А сега в саваната! — каза Курупедо, като се залови за греблата.

Течението на това място беше много бързо и им помогна за около три часа без повече премеждия да стигнат до саваната.

Гласовете на тупите не се чуваха вече. Вероятно те бяха останали в гората да търсят бегълците, защото предполагаха, че са там.

— Къде можем да намерим тупинамбите?

— Ще отидем в голямото село Тулипа — отговори Курупедо. — Уверен съм, че там ще намерим моите съплеменници. Една част от шайките на еймурите вече са се отдалечили, а друга част са разпръснати.

— А кога ще можем да стигнем там?

— Ще бъдем там преди залез слънце.

— Значи, ще са ни нужни най-малко два дни, за да се върнем в селото на тупите… Дали ще издържи Алваро толкова време, ако е успял да се скриел някоя колиба?

— Дори и да са го пленили, той няма да бъде изяден веднага. Знаеш, че пленниците се пазят за тържествени случаи — отбеляза наставнически Курупедо.

— Твоите съплеменници ще дойдат ли с нас?

— Огненият човек е твърде важен и те няма да искат да го оставят в ръцете на тупите. Помисли каква сила ще придобие нашето племе, ако има такъв могъщ пиайе, който владее небесния огън и гърми и убива от такова голямо разстояние!

— Вярно е — съгласи се Диас.

— Всички ще се гордеят, че между тях има такъв човек!… Аз съм уверен, че и самите му врагове няма да се осмелят да го изядат…

— Все пак аз се безпокоя за неговата участ и бих искал…

Внезапно Диас се надигна, без да довърши фразата си и като отпусна греблото се вгледа в най-близкия бряг, прорязан от една малка рекичка, устието на която беше осеяно с островчета.

— Какво гледаш?

— Стори ми се, че чух някакво свистене, там в тръстиката — отговори Диас.

— Може би това е някой тапир. На брега на саваната има много от тях.

— Мисля, че това беше свистене на стрела.

— Да не би тупите да са се спуснали по тази рекичка, след като са се досетили, че сме отишли в саваната? — каза тревожно индианецът. — Но ние сме с лодка и няма да сглупим да слезем на брега!

— Но ти самият си ми казвал, че и те имат лодки.

Той бързо огледа саваната и като забеляза на близо група островчета, прибави:

— Дали няма да е по-добре да излезем на брега и там да дочакаме изгрева? Преди да прекосим саваната бих искал да се убедя, че тупите не се готвят да ни преследват с лодки.

— Напълно съм съгласен с теб — каза Диас. — Сред растенията ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото в тази лодка, която вече е забелязана от враговете ни.

— Тогава да гребем по-бързо! — извика индианецът.

Те загърбиха брега и като стрела се понесоха към едно от островчетата, обрасли с гъста растителност.

Тъй като брегът беше обраснал с гъсталак, скриха лодката под клоните на едно дърво, а те самите като се прехвърляха от клон на клон стъпиха на твърда земя.

— Почакай! — каза Курупедо, като обгърна с ръце правото и тънко стебло на една много висока палма. — Аз ще се покатеря на това дърво и ще видя дали тупите са ни последвали в саваната.

С голяма сръчност и бързина, той се покатери на самия връх на дървото, но едва го беше достигнал и започна светкавично да се спуска надолу.

— Идват ли насам? — попита Диас.

— Не — отговори индианецът.

— Тогава защо слизаш?

— Видях огън на брега.

— Около устието на рекичката ли?

— Да… и видях човешки сенки, които отиваха към саваната.

— Как мислиш, кои са тези хора? — попита Диас, след минутно мълчание.

— Няма съмнение, че се врагове.

— Значи това са тупи?

— Или някои други, еднакво опасни за нас. Кахетите са се отдалечили във вътрешността на страната, а те не са по-добри от тупите.

— Тези хора ни карат да губим време сега, когато то е толкова скъпо за нас! Дали да не потеглим?

— Не ви съветвам. Нощта още не е изминала и може да срещнем по пътя си някоя лодка. Нека прекосим островчето и проверим дали няма някаква лодка на противоположния му край. Започвам да се безпокоя.

— Да вървим — отговори Диас.

Те взеха граватаните и тръгнаха през гъсталака от всевъзможни растения, с които беше обрасло островчето, като вдигаха предпазливо лианите, защото знаеха, че крайбрежните острови са убежище на различни опасни животни.

След четвърт час те се озоваха на противоположния край на острова, но колкото и да се вглеждаха не забелязаха по повърхността на саваната нищо, което да им вдъхне опасения.

— Там не виждам нищо подозрително — каза Курупедо. — Можем да се връщаме.

— Да се връщаме при лодката. Добре ще е на зазоряване да сме далече от тази рекичка.

Те се готвеха вече да навлязат в гъсталака, когато Диас спря внезапно и напълни граватаната си.

— Видя ли нещо? — попита Курупедо.

— Някаква сянка се плъзна между дърветата.

— На човек ли?

— Стори ми се, че е някакъв звяр.

— Голям ли?

— Колкото ягуар.

— Това не е но добре — избъбра Курупедо, като се намръщи. В този момент те чуха зад себе си някакви звуци и тежко дишане.

— От всички страни ни грозят опасности — каза Диас, който сериозно беше започнал да се безпокои. — Този остров сигурно гъмжи от свирепи зверове. Нещо измяучи… Ягуар ли е?…

— Да — отговори Курупедо.

— Каква глупост направихме, че напуснахме лодката! Какво ще правим сега? — извика Диас.

— Остани тук и дебни този звяр, който се промъкна в банановата горичка — каза индианецът. — Не се грижи за мен.

— А ти къде отиваш?

— Искам да се уверя, че ни заплашва опасност и откъм тила.

— Искаш да бъдеш изяден ли?

— Стрелата на Курупедо е намазана с вулрали и улучва винаги целта. Освен това аз ще духна в граватаната, само когато съм сигурен, че съм на достатъчно близко разстояние. Ще се върна бързо.

Той направи знак на Диас да наблюдава палмовата горичка и да не допусне неочаквано нападение от страна на неизвестния звяр, който може би беше ягуар.

Звярът, чийто рев бяха чули сигурно се беше скрил в гъсталака от растения, покриващи острова.

Курупедо пъхна една стрела в граватаната и приближи гъсталака. Той смело се запъти натам, откъдето се беше чуло мяукането и спря едва когато се озова на тридесет крачки от тръстиките. Там той намери едно място, където можеше да се скрие и да чака звяра да излезе от убежището си.

В този случай той не би могъл да убегне от зорките очи на индианеца.

Изминаха няколко минути на мъчително очакване. Наоколо царуваше дълбока тишина. Никъде не се долавяше и най-малкия шум, нощната тишина се нарушаваше само то плисъка на водата в лагуната.

Внезапно острото обоняние на индианеца подуши миризмата на хищник. Тази специфична миризма се подушва от доста голямо разстояние.

Като се огледа, Курупедо видя Диас, който се прикриваше зад едно дебело дърво и беше допрял граватаната до устните си.

„Тук трябва да има два ягуара, самец и самка — помисли си Курупедо. — Те искат да ни обкръжат.“

Но тези маневри не можеха да продължават дълго, защото търпението не е сред добродетелите на зверовете, особено когато са гладни.

Курупедо пристъпи още няколко крачки напред, като се надяваше, че ягуарът най-после ще се появи. Но не успя да го види и опасявайки се за участта на своя другар, се обърна, за да отиде обратно в гъсталака, когато видя пред себе си един грамаден ягуар, който беше изскочил от тръстиката.

За няколко секунди човек и звяр се гледаха в очите, поразени от изненада. След това звярът разтвори паст и изрева. Явно, готвеше се за нападение.

Но Курупедо не беше неопитен новак и не за първи път се бореше с такива зверове. Той бързо допря граватаната до устните си и духна.

Стреличката излетя със свистене и се заби в устата на звяра.

Ягуарът почувства убождането, подскочи и яростно сдъвка стрелата, а след това се спусна към индианеца, но той бързо се прикри зад едно дърво. Тогава силите на звяра го напуснаха и той рухна на земята, като размахваше конвулсивно лапи.

Внезапно се чу вик:

— Помощ!…

Без да погледне към звяра, който се гърчеше на земята, Курупедо се втурна в гъсталака, като пъхна друга стрела в граватаната.

Два ягуара, с големина колкото току-що убития от Курупедо, забавлявайки се, скачаха из гъсталака, като мяукаха и ръмжаха. Те ту се появяваха, ту изчезваха в гъсталака, докато накрая се скриха съвсем.

Още известно време се чуваше глухото им ръмжене, а след това и то заглъхна.

— Успя ли да убиеш някой? — попита Курупедо.

— Съмнявам се, те скачаха като на пружини. А твоят ягуар?

— Мъртъв — отговори индианецът.

— Мислиш ли, че тези зверове ще се върнат? — попита Диас.

— Несъмнено. Навярно те ни дебнат. Сигурно са гладни, защото тук дивечът е малко.

— Какво ли е накарало толкова диви зверове да се струпат на тази тясна ивица земя?

— Наводнението ги е изтласкало насам — отговори индианецът.

— Да опитаме да се доберем до лодката.

— Не се осмелявам да мина оттам.

— Тогава да вървим по брега.

— Добре — каза Курупедо.

Не бяха направили и тридесетина крачки, когато отново чуха глухо ръмжене. Но сега зверовете сякаш се бяха разделили, защото ревът долиташе от две страни.

— Чуваш ли? — попита Диас. — Да не би да свикват другарите си?

— Струва ми се, че те тук не са малко — каза индианецът. — Този остров просто гъмжи от ягуари, както саваната от каймани. Да избягаме от тупите, за да нахраним ягуарите! Просто не ни върви, бели човече!…

— А какъв е този рев?

— Тук трябва да има три ягуара.

— Да побързаме, защото иначе няма да успеем да се доберем живи до лодката.

Те поеха по брега между гъсталака и тръстиката. Трябваше да вървят с голяма предпазливост, затова непрекъснато се спираха, оглеждаха се и отново хукваха като обезумели. Постепенно страхът ги сграбчваше, макар, че имаха достатъчно стрели.

Двата, а може би трита ягуара ги следваха, изчаквайки удобния момент да се нахвърлят отгоре им. Изглежда гъстата растителност им пречеше.

Бяха тичали около двадесет минути, когато Курупедо се спусна към тръстиката и извика:

— По-бързо, след мен…

— Под водата ли искаш да се скриеш?

— Не! Тук е лодката!…

— Видя ли я?

— Не, но индианецът никога не се лъже…

Те се изкатериха по спускащия се над водата клон и се плъзнаха надолу, когато внезапно една тъмна маса се мярна на няколко крачки от тях и се скри сред листата на водните растения.

— Пази се! — извика Курупедо.

— Поврага! — извика Диас. — Ако бях направил само една крачка и той щеше да се метни на гърба ми…

Диас се подпря на клоните и се обърна с граватана, долепена до устните.

Ягуарът, който беше скочил, не очакваше да се намери сред тръстиката, която не можеше да му служи за опора. Чуваше се как се бори в тинята и ръмжи. Той ту се надигаше, ту отново затъваше в тинята, яростен, че е намокрил краката и опашката си.

Диас изчака главата му да се появи сред листака и веднага пусна стрелата, която се заби между очите му.

Звярът не обърна внимание на раната. С големи усилия той успя да се покатери на един дебел клон, откъдето имаше намерение да скочи върху плячката, която толкова отдавна преследваше.

Но страшната отрова беше извършила своето. Едва се беше приготвил за скок и веднага се срути долу, откъдето се чу мяукане и плясък… Водата го погълна.

— Готово! — извика Диас, като пъхна друга стрела в граватаната.

— А другите? — попита Курупедо, като се прехвърляше от един клон на друг.

— Вече не ги виждам.

— Аз съм вече до лодката…

— Ей сега идвам и аз! Внезапно индианецът изруга.

— Ето от какво се страхувах — извика той.

— От какво?

— Те приближават!

— Кои?

— Не знам. Тамои или кахети! Охо, Те не са си губили времето… Погледни, бели човече!