Огненият човек

XIVНа лов за белия пиайе

Дошлите на горската поляна еймури бяха вървели по следите на Диас, оставени от него при бягството му. Но това упорито преследване изглеждаше твърде странно. Не ставаше дума за едно цяло племе, което би могло да им достави в изобилие човешко месо! Те преследваха само един човек и непременно искаха да го заловят.

Еймурите бяха страшно раздразнени, че не намират следите на беглеца. Това личеше по възбудените им ръкомахания и по рева, с които изразяваха недоволството си, рев, в който нямаше нищо човешко. Без съмнение, липсата на дири във влажната почва на гората беше започнала да ги озадачава. Но за щастие никой от тях не се досети да погледне към върха на дървото.

Те се съвещаваха доста продължително и най-накрая взеха оръжието си и отново изчезнаха в гората.

— Търсят следите ми — каза Диас.

— Как си обяснявате тяхната упоритост? — попита Алваро. — Да не искат да опитат вкуса на месото на човек със светла кожа?

— Не — възрази Диас. Мисля, че дори да попадна в ръцете им, животът ми няма да бъде в опасност.

— Защо?

— Чух от тупинамбите, които се сблъскаха с тях, че пиайето на еимурите бил убит със стрела по време на нападение. Кой знае, може би славата на тупинамбите, че имат пиайе с бяла кожа, да е достигнала до еимурите и поради това да са започнали да ме следят, за да ме направят свой човек! Иначе не мога да си обясня упоритото им преследване. Какво значи за тях един бял човек? Той и за един обяд няма да им стигне!

— Струва ми се, че имате право, Диас — каза Алваро. — Мислите ли, че ще се отдалечат от тук?

— Не се съмнявам. Когато се убедят, че в гората няма следи от мен, непременно ще се отдалечат.

— А ако открият присъствието ни?

— Те няма и да си помислят, че сме толкова близо до тях… Проклятие! Никак не помислих за маймуните. Тези животни ще ни погубят.

Ревливите маймуни се бяха върнали на предишното си място и се бяха покатерили на най-високите клони на дървото, на което се намираха и европейците. Необезпокоявани вече от никого, те подновиха оглушителния си концерт.

— Ако еимурите се върнат, като чуят виковете на тези маймуни, непременно ще искат да ги убият и тогава ще ни открият.

— Трябва да убием тези певци преди завръщането на диваците! Аз мисля, че е по-добре да ги избием с ножове — каза Алваро. Сега не бих се решил да стрелям.

— А не се ли сещате за моето оръжие? — попита Диас.

— Вашето оръжие ли? — извика Алваро. — Вие имате само една тръбичка, която и за пръчка не може да послужи.

— Тогава аз ще ви покажа колко опасна може да бъде моята тръбичка, особено, когато сложа в нея една малка стрела, пропита със смъртоносна отрова вулрали.

— Що за отрова е тя?

— Страшна отрова, убиваща човек за няколко минути. Върху маймуните тя действа със светкавична бързина. Искате ли да видите?

— А ако мъртвата маймуна падне на земята? Това би ни издало.

— Не — възрази Диас. Тези маймуни, дори и когато са мъртви, не падат, а остават увиснали на опашката си.

Диас свали от рамото си тръбичката, която Алваро досега считаше за пръчка. Това беше прочутото оръжие на бразилците граватана. Тази тръбичка се състои от две издълбани парченца дърво, добре прилепени и свързани едно със друго. На долния край има дупка, запушена с дървена тапа. Диас духна в дупката, после извади от кожения си пояс една малка стрела, единия край на която беше снабден с много остър шип, намазан с някакво кафяво вещество.

— Стрелата има ли отрова? — попита Алваро.

— Да. И то каква отрова! Само тупинамбите знаят тайната за нейното приготвяне и не всички племена могат да се сдобият с нея.

— Значи месото на убитите с тези стрели животно е отровно и не може да се употребява за храна, така ли?

— Съвсем не. Тази отрова може да се погълне без всякаква вреда за човека. Можете спокойно да ядете животни, убити с тези малки стрели.

Диас сложи една стрела в тръбичката по такъв начин, че тъпият й край, обвързан с някаква материя, прилична на вата, добре прилепна към стените на тръбичката, после я допря до устните си и като я повдигна нагоре духна. Чу се едва доловимо изсвирване и една от маймуните внезапно направи движение, сякаш искаше да се почеше по гърба.

— Улучих я! — каза Диас и сложи друга стрела в тръбичката.

Маймуната остана със отворена уста, без да издаде нито звук; после потръпна, като че ли през нея премина електрически ток, олюля се, наведе се надолу и увисна на опашката си.

— Триста дяволи! — извика Алваро. — Това се казва мигновена смърт.

— Вулрали не прощава — каза Диас. Но там горе има още шест маймуни. Трябва да побързаме, докато не са се завърнали еймурите.

Той изстреля още няколко стрели една след друга и след две минути ревът на маймуните съвсем престана. Нещастните животни бяха увиснали на опашките си като гроздове, без никакви признаци на живот.

— Е, какво ще кажете за оръжието ми, което мислехте за проста пръчка? — попита Диас.

— То е по-добро от нашите пушки! — отговори Алваро още зашеметен.

— То убива безшумно. Съжалявам, че имам толкова малко стрели, но аз зная тайната за приготвянето на вулрали и ще ви я разкрия. Тази отрова се приготвя лесно, ако се знаят необходимите растения.

— А кой те научи на това?

— Старият предводител на тупинамбите. Тази тайна се предава само на пиайе, на никого другиго тя не е известна.

— Кажете, Диас, не мислите ли, че еймурите са узнали, че вие знаете тази важна тайна?

— Твърде е възможно… Но ето ги, идват! Чувам как приближават.

Еймурите се върнаха видимо страшно раздразнени, че не са могли да намерят следите на пиайето с бяла кожа.

Те ревяха като зверове и гневно размахваха тоягите си, като че ли се готвеха за бой.

— Те са побеснели! — каза Диас. Търсете, търсете, приятели моите дири. Няма да ги откриете.

— Ето защо няма скоро да се отдалечат! — забеляза Алваро.

— Тук не ни е зле, сеньор — каза Диас. — Тук листакът е много гъст и те няма да ни видят.

— Бих предпочел по-скоро да се махнат.

— Няма да останат дълго тук.

Еймурите започнаха отново да се съвещават, после станаха от местата си и пълзешком се оттеглиха в гората. Диас почака известно време и когато всякакво шумолене пресекна, каза на Алваро:

— Мисля, че можем да потеглим. Те няма да се върнат.

— Ще ви търсят в гората, нали?

— Възможно е, но само ще си загубят времето. А ние ще се възползваме от това и ще се отправим на запад.

— Тогава по-бързо да слизаме. Право да ви кажа… това дърво доста ми омръзна.

— Да почакаме още малко, защото могат да се върнат внезапно и да ни открият.

Пътешествениците останаха на дървото още известно време и след това, успокоени от настъпилата тишина, спуснаха лианите, които бяха вдигнали преди това на дървото и по тях лесно слязоха долу.

— Еймурите се запътиха на север, а ние ще тръгнем на запад — каза Диас. Селата на тупинамбите се намират на юг от тук, но сега ще направим по-добре да не отиваме там, защото бихме могли да срещнем по пътя ариегарда или главните сили на еймурите… И така да вървим без да жалим краката си, сеньор Алваро.