Огненият човек

XXIБягството

Преди залез слънце двамата пиайе излязоха от селото, придружавани от предводителя, преводача и десет от най-смелите воини. Всички се запътиха към гората, където беше страшната змия. Алваро вече беше обмислил плана, затова решително се противопостави на желанието на предводителя да събере колкото се може повече воини. Той каза, че е достатъчно да отиде сам, но еймурите не му се доверяваха напълно, затова изпратиха с него един малък отряд. Алваро никак не се нуждаеше от тези диваци, но за да не събуди подозрение у предводителя се съгласи да го придружат. Впрочем, сега той не се боеше никак от тях, защото имаше пушка и знаеше, че всеки момент може да ги накара да се разбягат. Гората беше станала толкова гъста, че Алваро не би могъл да мине през този гъсталак, без помощта на индианците, които му проправяха път.

— Змията си е избрала хубаво убежище, — отбеляза той — Уверени ли сте, че е тук?

— Вчера са я видели тук — отговори преводача.

— Голяма ли е?

— Дебела колкото тялото ви.

— А дълга ли е?

— Да… огромна.

— Тук ли е леговището и?

— Тя живее по дърветата, затова ви съветвам като наближим, да поглеждате нагоре. Тя има навик да се заплита около някой клон и от там да се хвърля върху жертвата си.

— Ще гледам внимателно — каза Алваро. — А ти, Гарсия, бъди близо до мен, защото съм уверен, че в момент на опасност, всички тези доблестни воини ще се изпокрият като зайчета. — — И ние ще се възползваме от това, нали? — каза Гарсия.

— Да и ще побегнем в противоположна посока. Няма да пропуснем този шанс.

В този момент предводителят, който беше отишъл напред заедно с четирима воини, за да проправя път в храсталака, направи знак с ръка.

— Той ви казва, че се намирате на мястото, където последния път са видели змията — обясни преводачът. — Той ви съветва да се вглеждате внимателно в дърветата, под които минавате.

— Аз имам силни очи — отговори Алваро. — Пък и такава голяма змия не може да не се забележи.

— Не винаги, сеньор — възрази преводачът. — Човек много лесно може да я помисли за клон, защото гърбът и е зеленикав.

Индианците забавиха ход, защото престанаха да късат лианите, за да не изплашат змията, а предпазливо ги вдигаха и минаваха под тях. Изведнъж се спряха и започнаха внимателно да се вслушват и вглеждат през големите листа на дърветата. На лицата им беше изписан силен страх и дори гласът на предводителя потрепера, издавайки тревогата му.

— Охо, колко се страхуват! — прошепна Алваро, като забеляза това. — Нима са престанали да ми вярват? Нали видяха как мога да убивам?

Индианците стояха и се озъртаха обхванати от голяма тревога.

— Видели са една птица, която винаги се намира в близост до местата, където живеят такива змии, защото се храни с останките от жертвите им — каза преводачът.

— Тази птица трябва да е много смела, щом не се страхува от змията — отбеляза Алваро. — Ако змията е наблизо, трябва да отидем да я потърсим. Много съм любопитен да видя тази птица. Слушай — обърна се той към преводача, — кажи им да си отидат, ако се страхуват да ни заведат там, където се крие змията. Не съм дошъл тук, за да гледам храсталака! Освен това, от какво толкова се страхуват? Нима аз вече не притежавам небесния огън, нима аз не съм вече Карамура? Пиайе с бяла кожа ви обещаха да убият змията и ще удържат на думата си!

Щом тези думи бяха преведени на предводителя, той даде знак на хората си да вървят напред, като държат готови за отбрана криваците и граватаните си. Но все пак те вървяха много бавно, като поглеждаха ту нагоре, ту надолу и на всяка крачка очакваха появата на змията.

— Те вече трябва да са я подушили — каза Алваро. — Щом могат да пълзят и да бягат като кучета, сигурно притежават и тяхното обоняние. Внимавай, Гарсия и стой наблизо. Да бъдем готови да се възползваме от уплахата им… А ти не се ли страхуваш?

— Когато съм с вас, никога, сеньор Алваро! — извика Гарсия.

— По всяка вероятност, змията е наблизо.

Внимавай да не пропуснеш момента…

— Страшен вик прекъсна думите му. Една огромна змия, с дебелина колкото тялото на възрастен човек и с дължина около петнадесет метра, се спусна внезапно от едно дърво и се насочи право към предводителя на еймурите, който предвождаше отряда. Нещастният индианец падна на земята и пред да успее да се изправи, змията вече беше започнала да се увива около него.

— Без да обръща внимание на нищо друго, забравяйки, че е настъпил удобния за бягство момент, Алваро се спусна напред, докато всички останали воини с диви викове се разбягаха в различни посоки.

— Сеньор, сеньор! Да бягаме! — викаше Гарсия.

— Да, ще бягаме, но само след това…

Змията беше ужасяваща. Тя беше стиснала нещастния индианец така, че той не можеше да се помръдне. Като съскаше яростно, тя показваше раздвоения си език, отваряше страшната си уста и изхвърляше потоци слюнка. Силната и опашка удряше и чупеше храстите и не позволяваше на никого да се приближи и да отнеме плячката и.

— Алваро се прицели в главата на змията и стреля. Змията се надигна и отслаби обръча около жертвата си. Индианецът падна на земята. Куршумът беше разбил главата на змията, но не я беше убил.

— Сеньор Алваро, бягайте! — извика Гарсия, пребледнял като смъртник. — Индианецът вече е мъртъв и змията всеки момент ще се нахвърли върху вас!

— Алваро стреля още три пъти, но змията продължаваше да удря храстите с опашката си, да кърши растенията и да вдига облаци сухи листа.

Алваро се озърна. Всички се бяха разбягали, дори и индианското момче, което служеше за преводач.

— Аха! — каза той, най-после. — Ако предводителят е още жив, нека се разправи със змията както може. По-добре да бягаме сега, докато индианците не са се завърнали. Напред, Гарсия! Да бягаме, колкото се може по-далече!

Без да погледнат повече към змията, която продължаваше да се гърчи, те побягнаха, колкото им държат краката, защото гората вече не беше толкова оплетена с лиани и те можеха свободно да преминават между дърветата.

Слънцето залязваше и в гората настъпи мрак. Бегълците решиха да спрат и да пренощуват в подножието на един горски великан, какъвто може да се намери в Бразилските гори. Те не искаха да се отдалечават много, защото се страхуваха да не се заблудят.

— Няма да ходим по-нататък — каза Алваро, запъхтян от тичане. — Сега не трябва да се страхуваме от преследване. Освен това лесно можем да се заблудим в гората. Трябва непременно да се върнем при наводнената савана, където се разделихме с Диас. Нашето спасение е в ръцете му и ние трябва да го намерим.

— Ако е все още жив! — възрази Гарсия.

— Не се съмнявам — отговори Алваро. — В него е твоята пушка и достатъчно количество куршуми и барут… с такова оръжие той няма от какво да се страхува.

— А ако ни е изоставил?

— Това не е възможно!

— Мислите ли, че той знае, че еймурите се ни пленили?

— Без съмнение. Убеден съм, че обмисля начин да ни спаси.

— А еймурите няма ли да ни преследват?

— Вероятно, те ни мислят за загинали — отговори Алваро.

— Уверен ли сте, че предводителят на еймурите е умрял? На мен ми се струва, че той още дишаше!

— Да отидем да видим.

— Как, нима искате да се върнем на онова място?

— Разбира се. Искам да разбера дали предводителят е жив или мъртъв. Ако е мъртъв, няма защо да се страхуваме от еймурите. Диас ми казваше, че диваците, лишени от предводител, не могат да предприемат нищо, преди да изберат друг на негово място, а изборите са доста продължителни. Но ако предводителят е станал жив, той няма да си помисли, че сме загинали и понеже е твърде подозрителен, ще се постарае да ни намери на всяка цена.

— Кога ще отидем там?

— Ще почакаме да изгрее луната. Може би тогава в гората ще стане по-светло. Ако ти се спи, възползвай се от време, до тогава. Момчетата на твоите години обичат да спят. Аз ще те пазя. Гарсия се облегна на дървото и затвори очи. Успокоен от тишината, която цареше наоколо, Алваро също задряма, но едно внезапно изшумоляване наблизо, го накара да скочи на крака и да грабне пушката си.

— Измамно спокойствие! — прошепна той. — Почти бях заспал. Каква глупост щях да направя!…

Той направи няколко крачки, като се стараеше да разгледа тайнственото същество, което вървеше из гората, без всякаква предпазливост. Но тъмнината беше много гъста и той нищо не можеше да види.

„Може би някой еймур ни търси?“ — помисли си Алваро.

Той се приближи до спящия Гарсия, за да го събуди и внезапно забеляза сред гъстата зеленина две светещи точки със зеленикав оттенък.

— Дявол! — прошепна той. — Това трябва да е някакъв звяр от котешка порода. Неприятно съседство, особено ако е гладен!

Без да мръдне и без да изпуска пушката, той бутна с крак спящия и Гарсия веднага скочи.

— Какво има? — попита той.

Алваро му посочи двете светещи точки.

— Ах! — извика Гарсия. Какви ужасни очи! И са вперени в нас! Вие сте добър стрелец, сеньор, пуснете един куршум в главата му.

— За да привлечем тук еймурите ли? Кой знае, може вече да са по петите ни. Не, няма да стрелям в никакъв случай, ако този звяр не ни нападне.

Но звярът не се помръдваше. Минаха няколко минути и внезапно светещите точки изчезнаха, като че ли угаснаха, но след миг сред нощната тъмнина се разнесе зловещо, глухо ръмжене, което прерасна в такова виене, че косата на Гарсия се изправи. След това се дочу пращене на сухи съчки и малко по-късно всичко замлъкна.

— Сигурно се е изплашил от пушката ви, сеньор, — отбеляза Гарсия.

— Няма съмнение. Предполагам, че са го предупредили, че аз съм огненият човек — каза Алваро със смях.

— Във всеки случай този звяр не търсеше нас!

— Да, но може би той иска да ни нападне ненадейно! Ще бъдем предпазливи и няма да се приближаваме до него… Сега стана по-светло. Да вървим, Гарсия. Горя от нетърпение да разбера, какво е станало с предводителя на еймурите.

Известно време те се вслушваха, но в гората отново цареше тишина. Като вървяха бавно и предпазливо, те стигнаха до мястото, където змията се беше нахвърлила върху предводителя на еймурите.

— Ако не се лъжа, това е полянката, където беше убита змията — каза Алваро.

— Да, да! Тук е… Познах растенията, плодът на които прилича на тиква! — извика Гарсия.

— Бъди по-предпазлив, Гарсия! Еймурите сигурно вече са се върнали.

Като се вслушваха внимателно и се озъртаха наоколо, те прекосиха гъстия храсталак и излязоха на полянката, осветена от луната, където веднага видяха грамадната змия да лежи неподвижно върху купчина прекършени клони.

— Тя е мъртва — каза Алваро, като приближи предпазливо. — Куршумът ми е пронизал мозъка и.

— Значи индианците са се завърнали тук! Но къде е предводителят?… Те са го отнесли със себе си мъртъв или ранен… Поврага! Това е крайно неприятно! Щях да съм по-доволен, ако знаех, че той вече не е между живите. Но как да узнаем това? Трябва да признаем, че положението ни е доста опасно.

Още не беше довършил фразата си, когато се чу силно ръмжене и след миг отчаян вик: „Помощ!“

Алваро се втурна напред.

— Диас!… Гарсия, насам!… Звярът го е нападнал!… — извика той.