Огненият човек

XVIВнезапно нападение

Тамандуа се изкачваше на брега, без да бърза, защото мястото беше много стръмно. При изкачването си животното заставаше на задните си крака, които бяха по-яки от предните. Преследването на това животно не представляваше никаква трудност, защото той върви много бавно; ето защо, когато разбра накъде отива, Диас поведе другарите си през храсталака, за да пресрещнат тамандуа, точно в момента, когато той наближаваше края на гората.

— Кажете ми, Диас — попита Алваро, като се спря за миг, — тези животни опасни ли са? В тамандуа, който преследваме, видях едно твърде сериозно оръжие — неговите дълги нокти, които могат да разпорят дори корема на човек.

— Те се защитават много храбро и понякога влизат в бой дори с ягуара и когуара, неговите смъртни врагове, като често ги заставя да отстъпят. Но срещу човека, дори да е въоръжен само с прост кривак, те не могат да направят нищо.

— А къде отива?

— Да търси мравуняци. О, той няма да има нужда да ходи надалече. Термитите изобилстват в бразилските гори… Погледнете, тамандуа вече забавя ход и започва да души въздуха. Вече чувства близостта на обяда си!

— Ще го оставим да се наобядва, нали? — попита Алваро.

— Ще почакаме докато разруши крепостта на термитите. Слушай, Гарсия, върни се в лагера и приготви хляб. Видя как става това. Поглеждай от време на време и към реката.

— Няма що, ще пека хляб — каза с досада Гарсия. — Тук няма нужда от помощта ми.

Тамандуа вървеше с голяма предпазливост към групата дървета, под които се съзираха някакви възбели пръстени конуси, високи повече от метър. Те бяха разположени в безпорядък, едни до други.

— Мравуняци! — извика Диас, щом ги видя.

— Аха! Значи там вътре има мравки! — каза Алваро. — Нашият тамандуа няма нужда от много усилия, за да разруши тези конуси.

— О, не! Те са твърди като камък — възрази Диас, — Без мотика човек не би могъл да ги разруши.

— Нима мравките могат да построят такава крепост?

— Да, сеньор, тази крепост е построена от мравки и то от какви мравки! От ужасен вид. Те са съвсем различни от нашите европейски мравки! Дълги са около три сантиметра. А колко жиля, или по-право хапят! И колко са лакоми! Тежко на заспалия, когото намерят в гората! Ако не се събуди веднага, загинал е. Множество малки челюсти се впиват в него отвсякъде и за няколко минути от него остават само костите.

— Значи тези мравки са убийци?

— Да, те могат да бъдат твърде опасни, сеньор!

— Проклятие! Тук човек трябва да се опасява и от най-нищожните насекоми — извика Алваро.

През това време тамандуа стигна до мравуняка и започна лова си. Като почти разруши жилището им, той мушна в него дългия си и лепкав език и като хвана с него достатъчно количество насекоми, напълни с тях устата си.

— Е, сега можем да го застреляме — каза Диас.

Алваро, който желаеше да се научи да си служи с оръжието на туземците, взе от Диас граваната, мушна в нея смъртоносната стрела, после се прицели и духна в отвора с всичка сила.

Тънката стреличка полетя без шум и се заби в крака на тамандуа. Но лакомото животно, заето с изтребването на мравките, дори и не обърна внимание на това. Но след пет секунди отровата започна да действа. Тамандуа разтърси цялото си тяло, удари два пъти земята с опашка и се строполи върху купа термити.

— Взимайте тамандуа и тичайте по-скоро, ако не искате да ви изпохапят термитите! — извика Диас.

Той се спусна напред, като държеше в едната си ръка парче от сух палмов лист, който му служеше за лопата, а в другата торбичката си и скочи право но средата на пълчищата термити. За няколко секунди пъхна две-три шепи термити в торбичката си и веднага хукна да бяга, колкото му държат краката, следван от Алваро, който носеше убития тамандуа.

— По-бърз, по-бързо! — подканяше го Диас. — Термитите могат да насочат всичката си ярост срещу нас и да се спуснат да ни преследват.

Те бързо прекосиха гората и след четвърт час стигнаха до лагера.

— Какво става с питките? — извика Алваро, като видя, че Гарсия старателно се занимава около огъня.

— Великолепни са — отговори момчето, като бършеше потта от лицето си. — Станах изкусен хлебар, уверявам ви! Знаете ли, че съм изпекъл вече петнадесет питки?

— А еймурите? — попита Диас.

— Не съм видял никого на отсрещния бряг.

— Е, тогава да започваме обяда.

— Ах, забравих, че нямам гърне! Онова, което носех се счупи. Трябва да го заменим с нещо друго… Сеньор Виана, пригответе тамандуа, докато донеса съд. Ще се постарая с един куршум да убия два заека.

— Какъв удивителен човек! — извика Алваро, като гледаше отдалечаващия се Диас. — Добре се е обучил при диваците… Диваци! Та те знаят много повече от нас и за някои неща могат да бъдат учители на европейците…

Той вече беше одрал кожата на животното, под която се показа дебел слой тлъстина, когато Диас излезе от крайбрежния храсталак. Под мишницата си носеше една костенурка, голяма около половин метър.

— Кога ще спрете да се грижите за увеличаването на обедното ни меню? — попита Алваро през смях.

— Не бих се докоснал до нея, ако нямах нужда от някакъв съд за печене — отговори Диас. — Докато вървяхме след тамандуа, забелязах тази костенурка. А сега, готвачо, залавяй се за работа!…

Докато Гарсия се занимаваше с печенето на питките, а Алваро печеше парче месо от тамандуа, Диас разцепи корубата на костенурката и я очисти от месото, което скри за другия ден. Когато корубата беше готова, той сложи в нея парченца тлъстина и я постави върху горящите въглени. Като разтопи тлъстината по този начин, изсипа термитите в нея. Въздухът се изпълни с миризма, подобна на тази на пържена риба.

— Готово! — извика Диас, като свали от огъня приготвеното ястие. — Гощавайте се, сеньори.

Той изсипа изпържените термити върху един бананов лист и всички насядаха около него. Но Алваро и Гарсия не се решаваха да започнат първи. Пържените термити никак не ги съблазняваха.

— Опитайте ги! — убеждаваше ги Диас.

Като си запуши носа, Алваро реши да ги опита. Сложи няколко в устата си и извика:

— Поврага! Те са по-вкусни от нежните морски скариди. Яж, Гарсия и се научи да цениш готварството на бразилските диваци.

Пържените термити скоро бяха унищожени.

— Сега второто ястие! — извика Диас, който се готвеше да стане за да донесе печеното месо…

Но той остана неподвижен.

— Дяволи! — извика Диас, като скочи бързо на крака. — Еймурите!… Да бягаме!

На отсрещния бряг на реката се появиха няколко диваци, в които Диас веднага разпозна своите неуморими преследвачи.

Но Алваро не искаше да остави цялото ядене на произвола на съдбата. Той грабна печеното месо и изтърча след Диас. Гарсия вървеше след тях, като носеше месото от костенурката.

За щастие на бегълците, еймурите не можеха да ги преследват. Макар че можеше да се преброди, реката за тях представляваше непреодолимо препятствие, а за няколко минути беше невъзможно да се построи мост, особено с техните секири, които бяха направени от големи раковини и парчета кремък и бяха невъобразимо груби.

— Не бързайте! — извика Алваро, като видя, че еймурите не се решават да нагазят във водата. — Ще капнем. Пък имаме и ще възложа тази работа на Сокола или Пекари — те и двамата са много опитни и реката. [???] Вие какво ще кажете, Диас?

— Тук вече се намираме в безопасност — отговори испанецът. — Реката е доста широка, а с техните първобитни секири не може лесно да се отсекат дървета, високи четиридесет или шестдесет метра. Но утре сутринта, а може и тази вечер, те ще бъдат тук.

— А много ли далече са селищата на тупинамбите?

— Да, ще трябва да вървим поне още шест или седем дни. Трябва да направим голяма обиколка, за да не срещнем главните сили на еймурите.

— Поврага! — извика Алваро. — Седем дни, при това в постоянно бягство. Няма да издържим!

— Трябва да издържите, ако не искате да бъдете изядени!

— А не може ли да се скрием някъде?

— Хм! Това е трудно! Но ако успеем да се скрием, нима можем да считаме, че сме в безопасност? Тези проклети диваци, щом започнат да преследват някого, го вършат много по-изкусно, отколкото кучетата, когато преследват дивеч. Аз не познавам тази местност или по-право тази гора; но няма съмнение, че при бягство можем да стигнем до някоя река или блато. А сега, на път, сеньори!

— Пак ли! — извика Алваро.

— Да, пак! Вървях без почивка единадесет дни, непрекъснато преследван от еймурите и ако краката ми бяха изневерили, щях да съм вече или пиайе при еймурите… или отдавна изяден!…

— О, Диас, вие ме карате да се разтреперя! — каза Алваро.

— Надявам се, че това разтреперване ще ви придаде сили — отбеляза Диас, като се усмихваше.

— Дайте ни време поне да изядем печеното месо! — молеше се Алваро.

— А моята костенурка? — попита Гарсия.

— Ще я оставим за утре, тогава няма да имаме време да се занимаваме с лов.

— Добре! Побързайте! Пържените термити не са достатъчно хранителни за хора, на които толкова много работят краката.

Гладни, защото обядът им беше прекъснат в самото начало те скоро унищожиха печеното и няколкото питки, които бяха взели със себе си. Като се подкрепиха с достатъчно количество, макар и не толкова разнообразна храна, те отново закрачиха из гората, обладани от мисълта, че еимурите вече са намерили начин да преминат реката и сега вървят по петите им.

Гората, както и преди беше много гъста и не предоставяше голямо разнообразие. Плодните дръвчета бяха малко. Птиците също бяха рядкост. В гъсталака беше тъмно и влажно. Диас, който умееше да открива посоката дори и без компас, вървеше бързо, без да се заблуди и подлагаше на тежко изпитание краката на спътниците си.

— Напред и все напред, без почивка, ако искате да се спасим от еимурите — говореше той.

— Но краката ни не са от желязо! — възразяваше Алваро. — Ние не сме живели петнадесет години сред диваците!…

— Това е необходимо! — решително заяви Диас. — Който изостане, ще пропадне!

Тласкани от страха, те продължаваха да вървят през великанската гора, от време на време пълзяха под гъстата мрежа от пълзящи растения, които образуваха над тях непроницаем свод. Вечерта стигнаха до един малък поток, гладни и изнемощели.

— За днес достатъчно! — заяви Диас. — Вървяхме като истински бразилски диваци. Сега можем да отдъхнем. Еймурите ще легнат да спят и ние можем да направим същото.

Като се навечеряха с няколко банана, капнали от умора, те легнаха под едно огромно дърво, което простираше клони на всички страни.

— Спете! — каза Диас, който беше най малко уморен. — Аз ще дежуря пръв и ще ви пазя.