Огненият човек

IXНападението на пекарите

Мястото, където по такъв необикновен начин беше излязъл Гарсия, бе покрито с гъста растителност, съставляваща края на онази грамадна гора, с която беше обраснал брегът на залива.

Великолепните стройни палми, издигащи се на височина от 15–20 метра, лианите и другите пълзящи растения — бромелеи и орхидеи — всичко това се сплиташе и образуваше непроходима завеса от цветя и зеленина. Пъстри и блестящи папагали бяха накацали по клоните на дърветата и се открояваха на фона на зеленината. Но юнгата не можеше да се любува на красотите на природата. Той навлезе в гората, за да намери по-скоро някакви плодове и вода, за да утоли жаждата си. Последното се оказа много трудно, защото никъде не се виждаше извор, а Гарсия се боеше да се отдалечи от брега и бързаше най-вече да построи сал.

Като измина двеста-триста метра, той се спря до едно голямо дърво с яки клони и гъста шума, в която се виждаха някакви големи плодове с възжълта кора, прилични на тикви.

„Да се надяваме, че тези плодове са годни за ядене“, помисли си юнгата, като бързо се покатери по лианите на един от клоните. Внезапно той чу някакъв странен шум, който, както се виждаше, идваше от близките гъсти шубраци.

„Дали не са индианци?“ — каза си той разтревожен.

Шумът се усили, като че ли някой ядно скърцаше със зъби. Макар че за годините си Гарсия притежаваше необикновена храброст, сърцето му замря от страх. Като се държеше с една ръка за лианите, а с другата стискаше пушката, той се вслуша и различи някакво грухтене, след което се чу чупене на клони.

„Нима тук има диви свине?“ — помисли той. — „Впрочем, защо не? Щом ги има у нас, защо да не се въдят и тук? Каква изненада ще бъде за сеньор Алваро, ако му занеса едно малко диво свинче!“

Донякъде успокоен, той се скри зад стеблото на дървото и зачака, като държеше пушката готова. Но ако Гарсия беше поне малко запознат с нрава на дивите свине, живеещи в бразилските гори, навярно щеше да се постарае да избегне срещата с тях.

Това бяха „пекари“, горски диви свине, едни от най-свирепите и смели зверове, които не се страхуват да нападат човека. В тези времена, лекарите бродеха из горите на Бразилия на цели стада и тежко на този, който се озовеше насреща им. С неимоверна ярост те се нахвърляха върху него и го разкъсваха на парчета с острите си зъби. Но Гарсия, който предполагаше, че си има работа с обикновени диви свине, ни най-малко не се колебаеше. Той стреля срещу пекара, който беше застанал на петнадесет крачки от него и изравяше от земята някакъв корен. Раненото животно се спусна към храсталака с продължително квичене и изчезна под сводовете на зеленината. Юнгата, доволен от успеха, изтича след него да го довърши със секирата, но внезапно се спря, защото дочу от гъстия храсталак дяволски трясък. Храстите се чупеха и падаха на земята като отсечени, а листата им хвърчаха из въздуха. Цялата гора се изпълни с ужасен рев.

„Дали не сбърках нещо?“ — помисли си Гарсия и като метна пушката на рамо, се хвана за лианите, за да се покатери на дървото.

Едва беше успял да се изкачи на три-четири метра, когато видя, че цяло стадо диви свине, около петдесет на брой, тичат като вихър. Както изглеждаше, животните бяха силно разярени: те тичаха с вдигнати опашки и за един миг с настръхнала четина заобиколиха дървото, на което се беше покатерил Гарсия. Онези, които бяха по-наблизо, бясно ръфаха и късаха кората на дървото и лианите, които служеха за стълба на момчето; други пък скачаха като побеснели — ту обикаляха около мъртвия си другар, ту се връщаха при дървото и проявяваха признаци на крайно раздразнение. Те устремяваха към момчето малките си черни очички, блеснали от гняв, и бясно тракаха със зъби, което предизвикваше страхотен шум в гората. Но Гарсия не беше много уплашен от това внезапно нападение. Уверен в безопасността си, той седна на един голям клон и наблюдаваше безсилната ярост на лекарите, които не можеха да се покатерят на дървото.

„Като се убедят в безполезността на усилията си, ще се отдалечат“ — утешаваше се той. Но грешеше. Ако има особено упорити и отмъстителни животни по света, това са именно бразилските пекари.

Когато първоначалното избухване на гнева им се уталожи, те оставиха дървото на спокойствие, убедени, че не могат да го повалят на земята, и се събраха около него, като устроиха истинска обсада.

„Положението се влошава! — помисли си Гарсия с безпокойство. — Какво ще си помисли сеньор Алваро, като не ме види толкова дълго време. Кога ще свърши тази обсада?… А той страда от жажда не по-малко от мен… Не трябва да се отчайвам! Имам пушка и патрони. Да се опитам да прогоня тези отвратителни свине. Ако убия няколко от тях, може би останалите ще избягат и най-после ще имам възможност да построя сал…“

Като избра най-стария самец, който изглеждаше и най-разярен, Гарсия се прицели и стреля. Изстрелът отново бе сполучлив, но резултатът — неочакван: цялото стадо свине с удвоена ярост се нахвърлиха върху дървото, забивайки в него зъбите си. Същото се повтори и след втория, и след третия изстрел. Яростта на животните ставаше все по-силна.

Той се готвеше да продължи стрелбата, когато внезапно му хрумна мисълта, че тези чести изстрели могат да привлекат диваците. И реши, че е по-добре да издържи обсадата на пекарите, отколкото да дочака появата на човекоядците!

— Бедният сеньор Алваро! Колко ли се безпокои, като чува тези изстрели! Да бъдат проклети тези животни и тяхната упоритост! Няма що, трябва да се въоръжа с търпение и да дочакам настъпването на нощта. Когато заспят, ще се опитам скришом да се махна от тук. А засега, да се подкрепя с тези плодове…

Като се държеше за клона, на който висяха плодове, едри колкото главата на дете, той отряза със секирата един от тях. Във вътрешността на плода се намираше жълтеникаво меко вещество, което напомняше тиква, но беше по-крехко и по-сочно.

— Ако това не е тиква, то е нещо подобно. Надявам се, че ще утоля глада и жаждата си — каза си той.

Действително, меката вътрешност на плода се оказа сладка и приятна на вкус. Това беше плодът на хлебното дърво и ако Гарсия можеше да го изпече, той щеше да му се стори още по-вкусен. Но той не знаеше какво е това растение и само се радваше на щастливата случайност, която го беше довела именно тук.

Но пекарите не прекратяваха враждебните се демонстрации, те заплашително изляха гнева си върху мъртвите си другари, като ги разкъсаха. Най-после, като се поуспокоиха, те се разпръснаха, но не много далече от хлебното дърво и продължаваха да се взират в него; от време на време те се връщаха и яростно се нахвърляха върху дървото, надавайки див рев, след това отново се прибираха в храсталака и започваха да ровят корени.

Гарсия просто не знаеше какво да прави. Обсадата страшно му беше омръзнала, още повече, че не виждаше края й. Най-много го безпокоеше мисълта за Алваро. Няколко пъти се опита да слезе от дървото, когато лекарите не се виждаха вече, но щом се хванеше за лианите, те веднага се втурваха към дървото и го обграждаха. Беше ясно, че дори когато търсеха корени и плодове, те продължаваха да го следят.

Денят минаваше. Часовете изглеждаха на бедното момче цяла вечност. Най-после слънцето залезе и в гората се спусна мрак. Гарсия с радост забеляза, че лекарите се готвят да спят в храсталака около дървото. Очевидно тези упорити животни не искаха да се откажат от обсадата, твърдо решени да се разправят с врага си.

„Това е просто невероятно! — чудеше се Гарсия. — Ако бяха хора, щях да разбера упоритостта им. Но животни! Сеньор Алваро трудно ще повярва, че са ме обсаждали толкова време.“

Гарсия почака два часа, преди да се реши да слезе. Но като се убеди, че долу всичко е тихо, той започна да слиза по лианите с голяма предпазливост, като завърза за пояса си два плода от хлебното дърво. От време на време се спираше и с напрегнато внимание се вслушваше. Но тишината не беше нарушавана. Успокоен най-после, той внимателно слезе на земята… Спящите в храсталака лекари не се помръднаха.

Като се стараеше да не вдига шум, Гарсия се промъкваше между дърветата, но като измина триста крачки, забрави всякаква предпазливост и изтича на брега на езерото.

За няколко минути стигна до мястото, където беше оставил костенурката. Тя също спеше с глава, мушната в корубата си. Тъй като се страхуваше от близостта на лекарите, той отиде по-далече и спря на брега на едно малко заливче, заобиколено от дървета.

„Не трябва да губя време — каза си той. — Тук има много дървета, пък и луната започва да изгрява.“

Той опря пушката си до едно дърво и започна да събира лиани, които щяха да му послужат за построяването на сала. На това място имаше в изобилие от всички видове: дърветата бяха така обвити с тях, че не му оставаше нищо друго, освен да избира. Наблизо видя група бамбукови дървета и без да се колебае, изтича до тях. Материалът за сал се оказа повече, отколкото му трябваше.

Скоро салът беше готов. Като си направи и две груби гребла от дълги клони, Гарсия веднага спусна сала във водата. Той започна силно да гребе и стигна до онова място, където се намираше костенурката. Обърна я отново на крака, с няколко удара я накара да се повдигне и да нагази във водата.

„Сеньор Алваро много обича това животно или по-скоро месото му. Не мога да го оставя тук, за да се възползуват от него дивите животни или пък индианците. Във всеки случай то ще осигури храната ни за три-четири дни.“ — разсъждаваше Гарсия.

Луната светеше на безоблачното небе и огряваше водата на езерото, така че без много трудности Гарсия успя да насочи сала си. Островчетата се открояваха върху сребристата повърхност на обляното в лунна светлина езеро.

Беше вече полунощ, когато Гарсия стигна до средата на езерото и в този момент видя върху едно от островчетата, сред покриващата го растителност, много светла точка.

„Сигурно сеньор Алваро си е наклал огън“ — помисли си той но внезапно се спря и прошепна с уплаха: „Но, не! Това не е същия остров, където се бяхме установили. Аз помня прекрасно формата му и мястото, където той се намираше. Това не е същият.“

Студена пот обля челото му, а сърцето ме се разтупка от страх. „Ами ако диваците са се озовали на острова и са пленили сеньор Алваро?“ — помисли си той.

Страхът на момчето беше основателен. Кой, освен индианец би могъл да се озове на този остров! Алваро не можеше да стигне до него, защото нямаше на разположение дървен материал, с който да си построи сал, пък бил той и съвсем малък.

„Да не би с плуване да е стигнал до този остров?“ Гарсия, обаче, веднага отхвърли тази мисъл. Твърде рисковано и непредпазливо би било плуването в тази черна вода, гъмжаща от каймани и змии! Няколко минути той постоя в нерешителност, после отново се залови за греблата.

„Първо ще отида на острова! — си каза той. — Ако там не намеря сеньор Алваро, ще се приближа предпазливо до другия остров и ще видя, кой е наклал там огън.“

Той направи малка обиколка, за да не го видят, и слезе на брега на островчето. Веднага го позна по твърдите дървета, които не можеха да се отсекат със секира.

Като заби тоягата си в плитчината, той завърза за нея сала и предпазливо се покатери на брега, като предварително напълни пушката си, а след това премина през тръстиката. На мястото, където бяха палили огън и бяха пекли риба, нямаше никой. Огънят отдавна беше загаснал, дори пепелта беше изстинала.

Сърцето на момчето се сви от болка…

„Какво ли се е случило със сеньор Алваро? — помисли си той, застивайки от ужас. — Какво ще правя тук самичък, залутан сред горите на Америка…“