Огненият човек

XXIIIЗавръщането

Саваната беше съвсем пуста. Само блатни птици подскачаха по листата на викториа региа и по другите водни растения, а няколко папагали бяха накацали но клоните на дърветата, които ограждаха това грамадно блато с воняща и застояла вода. Не се виждаше нито един кайман, макар че кайманите са обикновените обитатели на тези места.

— Изглежда еймурите все още не са идвали тук — каза Алваро. — Ще имаме време да стигнем до островчето.

— Но преди това трябва да си направим съдовете, които ни обеща сеньор Диас — възрази Гарсия.

— Наистина — отговори Диас — Непременно трябва…

— Въпреки, че за сега няма какво да сложим в тях — отбеляза Алваро.

— Ще намерим! На островчето има доста блатни птици, от които става превъзходен бульон… А, ето го дървото, което ще ни даде съдове!

Дървото, което той посочи беше великолепен екземпляр, наричан от ботаниците моквиле утилиз. То беше високо около 30 метра, с тънко и стройно стебло. Това растение често се среща в Бразилските гори и служи на диваците за приготвяне на съдове. Те не отсичат дървото, а само обелват кората му, след това я изгарят и пепелта смесват с глина, която се намира в изобилие в почвата. Приготвените по този начин съдове са много здрави и приличат на гледжосани. Разбира се, двамата португалци веднага се заловиха за работа и след като събраха достатъчно количество кора и глина, се приготвиха да запалят огън, когато Диас ги спря.

— Това ще го направим на островчето — каза той. — Паленето на огън е много опасно. По-добре ще бъде да построите сал.

— Добре! — съгласи се Алваро. — Щяхме да постъпим непредпазливо. Да се заемем по-скоро с построяването на сала.

Той и Гарсия се заловиха енергично за работа. Внезапно дочуха наблизо продължително и жално виене. Диас вдигна глава и се ослуша…

— Някакъв звяр ли е това? — попита Алваро, като се канеше да грабне пушката.

— Това е вълк, от една тукашна порода… Той не е опасен за хората.

— Но вие сякаш сте разтревожен от появата му?

— Да, защото този звяр се появява само нощем, а щом е излязъл денем от леговището си, значи някой го е прогонил от там.

— Гледайте, гледайте! Той бяга със всичка сила.

Едно животно, с големината на сибирски вълк, с издължена глава и червеникава козина, тичаше с огромни скокове. Внезапно то забеляза тримата пътешественици и се спря, като се вгледа в тях с любопитство, а след това побягна отново и скоро изчезна.

— Не е много красив — отбеляза Алваро, като продължаваше да работи. — Европейските вълци са по-грациозни.

— Побързайте, сеньор Алваро — каза Диас. — Щом вълкът не се върна в гората, значи там се крие някой. Това съседство може да бъде твърде опасно.

— Няма ли тези проклети човекоядци най-после да ни оставят на мира? Вече ми омръзна. Това трябва да се прекрати.

— Не забравяйте, че аз сега не мога да ви помагам, а само ще ви преча — отбеляза Алваро.

— Ако не беше вашата рана щях да покажа на тези диваци, че съм огнен човек!

— Да, да Карамура — каза Диас, като се усмихваше — Това вселява страх във всички диваци… Погледнете, още едно животно бяга… Това е лош признак!

— О, каква хубава котка! — извика Алваро.

От гората излезе, като бягаше стремглаво едно красиво животно с тънко, стройно тяло, покрито с гъста вълнеста козина, с черни и бели петна, прилично на обикновена котка.

— И то е нещо уплашено — каза многозначително Диас.

— След пет минути салът ще бъде готов…

Веселият вик на Гарсия ги накара да се вгледат…

— Ах, хитреците! Оставили са тук лодката си… А ние досега да не я забележим! — викаше Гарсия.

Алваро се озова с един скок на брега.

Сред широките листа на victoria regia бе скрита прекрасна лодка, потънала до самите ръбове и завързана с лиани за брега.

— Гарсия, изтегли я! — извика Алваро. — Ще изгребем водата с бананови листа.

— Тук до вас има едно растение, което ще ви даде черпак — каза Диас. — Но най-напред я изтеглете от водата и то по-бързо!…

Когато я изтеглиха, Диас им посочи едно дърво. Те видяха плодове, подобни на тикви. Алваро откъсна един плод и се опита да го разцепи на две половини с ножа си, но плодът се пръсна. Същото се случи и с втория, и с третия.

— Не така! — извика Диас. — Така нищо няма да направите. Вземете една тънка лиана, обвържете с нея плода, стегнете го силно и той ще се разцепи на две половини. Индианците постъпват винаги така. С нож не може да се разцепи.

Наистина, този плод, който изглеждаше много твърд, се разцепи веднага на две щом Алваро го стисна с лианата. Като изчисти вътрешността му Алваро използва твърдата кора на плода за черпак и с помощта на Гарсия бързо изгреба водата. Като разчисти водните растения около лодката, Алваро отиде при Диас, за да го пренесе в лодката, където Гарсия вече беше приготвил за него постеля от палмови листа. През това време, от гората изскочи още един нощен вълк.

— Без съмнение, някой идва насам. Да побързаме — каза Диас.

Алваро вдигна Диас и го пренесе в лодката, в която сложи и глината и кората от дървото за правене на съдове. След това оттласна лодката от брега.

— Плувайте по средата на саваната и малко на юг — каза Диас. — Там ще намерите един остров, който може да ни послужи за убежище.

Те вече се бяха отдалечили около шестдесет крачки от брега, когато от гората се чуха оглушителни викове и изскочиха няколко диваци, с глави, украсени с птичи пера.

— Кахети — извика изплашено Диас. — Те не са по-добри от еймурите.

— Греби силно, Гарсия! — извика Алваро.

Като видяха, че лодката се отдалечава, диваците започнаха да духат в граватаните си, надявайки се, че ще убият гребците със стрелите си. Но за щастие на пътешествениците, те бяха успели да отплуват толкова далече, че тези стрели, намазани по всяка вероятност с отрова кураре, не можеха вече да ги достигнат. Разярени от неуспеха си, няколко диваци решително се хвърлиха във водата, като се надяваха да настигнат бегълците с плуване. Но не бяха успели да се отдалечат и десетина метра от брега, когато се чу страшен вик. Два огромни каймани, вероятно, дремещи под листата на victoria regia, се нахвърлиха неочаквано върху тях и завлякоха един от диваците на дъното на езерото. Другите, изплашени до смърт, бързо заплуваха назад, където бяха другарите им, които викаха с цяло гърло, без да се осмелят да нападнат кайманите и да ги прогонят.

— Те повече няма да се осмелят да плуват след нас — каза Диас. — Нито един индианец не би се осмелил да влезе във вода, където има каймани и ако не намерят лодка, ние ще избегнем нападението им.

— Нима те не могат да си построят сал — попита Алваро, който гребеше с всички сили.

— Не зная умеят ли да строят салове, но доста умело строят лодки и са много войнствени — отговори Диас.

Диас, който беше живял много години сред бразилските племена, каза самата истина. Кахетите бяха могъщо племе, селата на което се намираха, както във вътрешността на страната, така и по брега. Те имаха на разположение безброй лодки, всяка от които можеше да побира 15 души. По-късно португалците изпитаха смелостта на тези диваци, който в съюз с французите се опитаха да завладеят част от Бразилия, особено великолепния залив — Рио де Жанейро.

Благодарение на бързото и усилено гребане, лодката скоро стигна до първото островче, обрасло с гъста растителност, която пречеше на диваците да следят от брега посоката на лодката.

— Прикривайте лодката зад този остров — каза Диас на Алваро. — Най-важното е кахетите да не видят къде ще спрем.

— А далече ли е откритото от вас островче?

— След няколко часа ще бъдем там.

— Значи, тази савана е доста обширна?

— Да. Аз не успях да видя отсрещния бряг.

Островчетата следваха едно след друго. Повечето от тях се състояха от натрупана тиня, която едва се издигаше над водата и гъсто израснали водни растения. Човек не можеше да стъпи на такова островче, без да пропадне. Имаше и опасни плитчини, с подвижни пясъци и онзи, който попаднеше в такова място неминуемо загиваше.

Изминаха още два-три часа. Португалците гребяха, без да обръщат внимание на силната горещина, но чувстваха как силите им постепенно отпадат. Най-после те видяха един остров, покрит с разнообразна растителност, която можеше да вирее само на твърда почва и Диас извика: — Пристигнахме!