Огненият човек

XXVIИзчезването на Гарсия

Сблъсъкът между еймурите и техните противници се отличаваше с голямо ожесточение. Диваците се сражаваха с голяма смелост, като размахваха криваци — оръжие, което предпочитат пред секирите и граватаните със смъртоносни стрели. Криваците им, направени от желязно дърво, са толкова тежки, че европейците не могат да ги повдигнат с една ръка, а диваците ги размахват с невероятна бързина и удивителна лекота. Те удряха главите на враговете си и веднага ги разцепваха на две. Алваро и Гарсия не можеха да видят нищо друго, овен голи и окървавено тела, едни върху други, но след това сражаващите се се разделиха на отделни групи, без да спират боя. Много воини с разбити черепи лежаха по земята, но другите не искаха да захвърлят оръжието, подтиквани от желанието да вземат повече пленници, защото бразилските диваци според обичаите си не ядяха падналите на бойното поле.

Еймурите, по-многобройни, макар и по-лошо въоръжени, взеха връх над противниците си и и ги изтребваха безпощадно. Предводителят на еймурите ревеше като ягуар и размахваше кривака, облян до самата дръжка в кръв. Той се стараеше да отслаби силите на противниците, за да нанесе решителния удар.

Но противниците проявяваха отчаяна решителност и не искаха да се предадат. Техният предводител, висок, снажен дивак, правеше свръхчовешки усилия да отблъсне яростния натиск на неприятеля, но не успяваше. Тогава, тоя се хвърли право срещу предводителя на еймурите. Но неговият противник беше подготвен за нападението и като отскочи бързо назад, духна в граватаната си. Изстреляната стрела с математическа точност се заби в гърлото на врага. Раненият воин, предчувстващ смъртта си, се хвърли с последно усилие срещу противника, като се опитваше да разбие главата му с кривака си, но силите му измениха. Отровата беше свършила своето. Оръжието падна от ръцете му, а самият той коленичи и тежкият кривак на еймура се стовари върху главата му.

Смъртта на предводителя разстрои напълно редовете на неговите воини, които и без това бяха намалели на половина. Като видяха, че еймурите отново настъпват, те се втурнаха да бягат точно в посоката, в която се криеха Алваро и Гарсия.

— Проклятие! — извика Алваро, като скочи на крака. — Да бягаме по-скоро, Гарсия.

Но диваците, които тичаха като сърни, бяха много близо и европейците нямаха време да се скрият. В тази минута Алваро си спомни, че в очите на диваците той е огнен човек. Като вдигна пушка, той започна да стреля към тичащите срещу него диваци.

Ефектът от изстрела беше поразителен. Обхванати от панически ужас, диваците изпопадаха на земята като поразени от гръм.

— По-скоро, Гарсия, бягай към лодката! — викаше Алваро, като се спусна към саваната.

Зад дърветата се чуха викове:

— Карамура! Карамура!

Това бяха еймурите, които бяха познали своя пиайе.

Алваро тичаше, колкото му държат краката, уверен, че Гарсия го следва. След около пет минути, той стигна малкото заливче, където бяха оставили лодката си. Тогава се обърна и извика:

— По-бързо, Гарсия!

В отговор се чу изстрел и след това вик:

— Сеньор Алваро!

Алваро видя тълпа диваци, които като вихър полетяха сред дърветата и се скриха в храсталака.

Това бяха победените, които бягаха от преследвачите си.

— Помогнете!… Сеньор! — чу се вик от далече.

— Моето бедно момче! — извика Алваро.

Той беше готов да се спусне след бягащите диваци, но навреме се досети, че не би могъл да ги настигне. Освен това и пушката му беше празна, а не му оставаше време да я напълни. Като преглъщаше сълзите си, той скочи в лодката и бързо отплува. След него изсвистяха стрели, някои от които се забиха в кърмата на лодката.

Диваците, които бяха претърпели поражение, бягаха в посока на юг от саваната и Алваро, който гребеше в същата посока се надяваше, че ще види къде ще спрат. Той чуваше виковете и видя тичащите натам еймури. Зад дърветата беше започнала нова битка, защото отново се чуха удари, остри изсвирвания и бойни викове.

— Бедният ми Гарсия! — шепнеше Алваро, без да спира да гребе.

Скоро виковете започнаха да се отдалечават и вече се чуваха не откъм брега, а откъм гората. Изглежда, победените за втори път се бяха разбягали, но вече в гората, където лесно можеха да се скрият в храсталака.

Да плава още в тази посока беше безполезно. По-добре беше да се върне колкото може по-скоро на острова и да разкаже на Диас за случилото се. Сега той можеше да даде някой полезен съвет.

— Никога няма да изоставя бедното момче! — каза си Алваро, като обърна лодката и започна усилено да гребе. — Ако е имал време да напълни пушката си, диваците ще го сметнат за божество и няма да го изядат, а ще го направят пиайе. Не може тези диваци да са по-свирепи от еймурите.

Като се успокои малко от тези мисли, Алваро бързо заплува в посока на острова.

Боят в гората стихна. Воините, сигурно, бяха отишли далече от брега на саваната.

Беше около пладне, когато Алваро съвсем опечален, слезе на брега.

Диас, който не очакваше да се върнат по-рано от вечерта беше задрямал под дървото. Гласът на Алваро го събуди:

— Сам ли сте, сеньор Виана? Какво се е случило?

— Изгубих го — каза Алваро.

— Боже мой! А какво е станало с момчето?

— Отвлякоха го индианците.

— Кахетите ли?

— Не зная… там бяха е еймурите… Те се биеха…

— Успокойте се, сеньор Алваро. Разкажете ми всичко подробно.

Отчаянието напълно беше завладяло душата на Алваро, но все пак той направи усилие и разказа всичко, което се беше случило.

— Как мислиш, Диас, можем ли да се надяваме, че ще го спасим?

Диас изслуша мълчаливо разказа и се замисли дълбоко.

— Уверен ли сте, че не са го отвлекли еймурите? — попита той, като се намръщи.

— Тогава еймурите все още не бяха ни настигнали…

— Значи, това са били други диваци?

— Да.

— На ръст те бяха по-високи от еймурите, косата им беше дълга и черна, а цветът на кожата с червеникав оттенък.

— Не видяхте ли по тях разрези по ръцете и бедрата?

— Да, доста дълбоки, стари зараснали белези от разрези.

— Имаха ли пера, залепени край очите?

— Да.

— Това са индианците тупи, най-жестоките и упорити врагове на тупинамбите. Доволен съм, че са го отвлекли те, а не еймурите, макар че и едните и другите са еднакво жестоки.

— Как мислите, дали ще успеем да го намерим?

— Зная къде се намира главното им село и мисля, че те ще заведат Гарсия при върховния си предводител Пираджибе — Рибята ръка.

— Дали ще го изядат?

— Възможно е, ако не предпочетат да го направят магьосник, но за сега не трябва да се страхуваме за него. Той е много мършав и не става за печене, а преди да го угоят ще минат няколко седмици.

— Значи вие се надявате, че ще успеем да го спасим?

— Това няма да е лесно, но ще опитаме на всяка цена. Ако видим, че е много трудно ще повикаме на помощ тупинамбите, които вероятно са се завърнали в селата си.

— Вие в състояние ли сте да предприемете такова пътуване?

— След ден-два ще бъда напълно здрав.

— Два дни! Много е късно, Диас.

— Но няма да губим време и ще потеглим веднага. Внимателно съм изследвал тази савана и съм убеден, че ако се насочим на юг ще се приближим доста до земите на тупинамбите. Ние имаме лодка и ще се възползваме от нея.

— Впрочем и без това ще трябва да напуснем този остров, ако не искаме да умрем от глад — каза Алваро, — Аз не донесох нищичко от гората.

— Тогава да вървим!

Диас стана без помощта на Алваро и се запъти доста уверено към лодката.

— Кракът ми е много добре — каза той. — При тукашния климат оздравяването е по-бързо отколкото където и да било другаде.

Те седнаха в лодката, взеха оръжието си и Алваро започна да гребе.

— Заведете ме на мястото на битката — каза Диас. — Искам да видя със собствените си очи и да се убедя, че победените индианци са били тупи.

— Но там може би все още са скрити еймурите.

— Мисля, че те са заети с преследването на противниците си. За всеки случай ще слезем едва след като слънцето залезе.

Алваро започна да гребе, без много да се напряга, защото до настъпването на вечерта имаше около три часа. Той се стараеше да се прикрива зад островчетата, за да не може да се види лодката от брега. Слънцето вече се беше скрило зад високите дървета, когато те влязоха в малкото заливче.

На брега царуваше пълна тишина и само от гората се долавяше протяжният вой на свирепите нощни зверове.

— Това е добър знак — каза Диас.

— Защо? — попита Алваро.

— Защото щом се появят червените вълци на полесражението и започнат да се гощават, значи оцелелите воини са се отдалечили. Изобщо тези животни се стараят да бъдат далече от хората. Можете ли да ме заведете на полесражението?

— Спомням си пътя — отговори Алваро.

Те навлязоха в гората, като беряха попадналите им на пътя плодове, защото не бяха яли нищо от сутринта.

Виенето на червените вълци ставаше все по-силно и по-продължително. Беше ясно, че зверовете се бяха нахвърлили върху труповете и се биеха помежду си.

След четвърт час Алваро и Диас стигнаха до края на поляната и видяха пръснатите трупове на убитите воини, черепите на повечето от тях бяха разбити със страшните криваци. Многобройни вълци ходеха между труповете с рев и вой и орляци грабливи птици се спускаха към бойното поле, подушвайки богатата плячка.

Без да обръща внимание на червените вълци, той приближи до купчината трупове и в продължение на няколко минути внимателно ги разглеждаше.

— Да — каза той. — Това са тупи. Познах ги по огърлиците и по белезите по ръцете и бедрата им. Погледнете този индианец. Колко са дълбоки белезите по ръцете му! Той трябва да е бил много известен воин.

— Откъде разбрахте? — попита Алваро.

— От белезите, всеки от тях означава убит от него враг.

— Значи тези индианци са много войнствени?

— Да, така е.

— Бедният Гарсия! — каза Алваро, като въздъхна. — Дано успеем да го спасим.

— Вече ви казах, че докато не го угоят той не е изложен на опасност. Да се върнем при лодката, сеньор Виана. Все още не съм достатъчно укрепнал и не мога да издържам дълго време прав.

— А къде ще спим?

— В лодката. Там ще бъдем предпазени от неприятни изненади.

Те се запътиха бавно към брега, като късаха по пътя банани и кокосови орехи. Като седнаха в лодката, те поеха на юг. Около полунощ спряха в една плитчина, за да пренощуват. Това място беше на около 500 метра от брега. По този начин те се предпазваха от внезапни нападения и скоро заспаха, въпреки оглушителния концерт на всевъзможните животни, които обитават водата и островите на саваната.

На следващия ден, като закусиха с кокосови орехи, те продължиха пътя си, като се придържаха на известно разстояние от брега. Струваше им се, че огромната водно пространство е безкрайно. Не се виждаха брегове нито на юг, нито на запад. И двамата мислеха, че това огромно блатисто езеро може би продължава до самото море, защото водата му беше солена.

Диас и Алваро гребаха без прекъсване до пладне. След като се убедиха, че наоколо няма нито едно живо същество, те слязоха на брега, за да потърсят нещо за ядене.

— Да не ви се е прияло печено птиче месо? — попита Алваро, като видя, че Диас сложи в граватаната отровна стрела.

— Не. Мисля да ви нагостя с нещо по-добро. — отговори Диас, като се взираше в гъсталака дребни растения, които заобикаляха стеблата на високите дървета. — Гледайте, той се катери към птиците.

Едно животно, подобно на котка, с дълга и тънка козина с кафеникав цвят, с големи очи и увиснали уши, се катереше по стеблото на едно дърво, устремен към малките папагали, които накацали по клоните на дървото вдигаха страшен шум.

— А! Ето и един съперник!

Едно хубаво, едро животно, също от котешка порода, с нежна и гъста козина, беше започнало да се катери от другата страна на дървото и скочи на един клон в средата.

— То е като малък тигър — каза Алваро, като се скри зад стеблото на дървото.

— Това е леопардова котка, която често се среща тук. От всички диви котки тя е най-голямата и най-смелата. Тя се защитава отчаяно дори когато е нападната от човек. Ще видите, че тя няма да се побои от съперника си.

Но като забеляза опасния си съсед, първото животно скочи на близката дърво и потъна в гъстата шума.

— Да не изтървем и второто животно — прошепна Диас и духна в граватаната.

Стрелата изсвистя и се заби точно в бедрото на леопарда, който след няколко минути падна мъртъв.

Като вдигнаха убитото животно, те се върнаха в лодката с намерение да слязат на някой остров и там да накладат огън, без да се страхуват от внезапно нападение.

— Вземете гърнето — каза Диас, когато слязоха на брега на един остров и изтеглиха лодката на брега. — Ще сварим месото.

— Вкусно ли ще стане? — попита Алваро. — Никога не съм ял котешко месо.

— Всички индианци го ядат. Освен това нямаме по-добро…

Той не довърши изречението си и с безпокойство се вгледа в групата растения, които покриваха острова.

— Какво има там? — попита Алваро, като го видя, че бързо мушна една стрела в граватаната.

— Виждам върха на една колиба…

— Значи този остров е обитаем!

В такъв случай, тук някъде трябва да има пирога, а аз не я виждам никъде. Напълнете пушката си и да отидем да видим…

Като си проправяха път през гъсталака от растения, с които беше обраснало островчето, те скоро се озоваха пред една колиба, направена от няколко кръстосани клони и покрита с бананови листа.

— Не виждам никого тук — каза Диас.

Той се приближи предпазливо, като държеше гранатата си готова, за да може да духне в нея при появата на враг, но като се увери, че няма никой, влезе вътре в колибата.

Тя беше празна, но по всички признаци, притежателят на жилището неотдавна го беше напуснал. В единия ъгъл на колибата, върху два камъка, имаше едно глинено гърне, в което се намираха доста пресни плодове, също и съдове от тикви, които както се виждаше бяха очистени неотдавна.

Един голям хамак, изплетен от дебели разноцветни жилки, служещ за легло, беше окачен в средата на колибата. Там имаше и съдове от шуплеста глина, които се използват за пречистване на вода и други вещи, употребата, на които беше непозната за Алваро.

— Да встъпим във владение на колибата — каза Диас, който изглеждаше доста доволен от откритието си.

— Къде ли се е дянал стопанинът и? — попита Алваро с недоумение.

— Сигурно е отишъл по брега на лов.

— Но кой би могъл да бъде той?

— Без съмнение — тупинамби. Само индианците от това племе умеят да плетат такива прекрасни и удобни хамаци.

— Значи това е някой от вашите приятели, така ли?

— Поне така мисля.

— По всяка вероятност той е попаднал тук, криейки се от еймурите.

— Твърде вероятно. Ако обитателят на тази колиба наистина е тупинамби, ние трябва да сме благодарни на щастливата случайност, която ни доведе тук… Там има сухи дърва, а тук е направено огнище. Можем да си сготвим обяд, като прибавим към месото и тези плодове, които са много вкусни. Този тупинамби ще ни заведе в селото на тупите и ще ни помага.

Те накладоха огън и приготвиха месото на убитото животно за варене. Докато Алваро се занимаваше с огъня, Диас разглеждаше предметите, които се намираха в колибата и внезапно нададе радостен вик.

— Какво намерихте?

— Съд от тиква, напълнен с парика.

— Какво е това?

— Прах, който индианците получават от семената на едно растение, наричано инга. Той има упойващи свойства. Индианците го вдишват през две тръбички, направени от пера на ястреб.

— А защо правят това?

— Прахът им въздейства като хубаво вино — прави ги весели. Обитателят на тази колиба сигурно се е развличал с него.

След една минута Диас извика някак тържествено:

— Тютюн! Ах, толкова отдавна не съм пушил! По-бързо да се наобядваме и да запушим. Виждам в колекцията на собственика на колибата много лули…

— С удоволствие ще ви правя компания, за мен ще бъде интересно да изпитам действието на тютюна.