Огненият човек

XXIVОстровчето

Островът, където спряха лодката беше много по-голям от онзи, на който по-рано се криеха Алваро и Гарсия, след като напуснаха морския бряг.

Това е истински земен рай! — извика Алваро, като се любуваше на прекрасните червени дървета, които по-късно придобиха такова голямо значение за търговията на Бразилия, че цели флотилии от него се изнасяха. Но по времето, към което се отнася нашият разказ, това дърво не беше никак ценено от туземците, а дори и самите европейски завоеватели го използваха за дърво за огрев, както направил един от най-знаменитите мореплаватели французинът де Грамон.

— Тук, мили Диас, можете спокойно да дочакате оздравяването си — каза Алваро, като се обърна към испанеца.

— Да, ако кахетите не ни нападнат — отговори той.

— Вие забравяте, че аз съм огненият човек и ще накарам тези диваци да се разтреперят от страх, както еймурите.

— Това е така. Вие имате пушки и с тях ще отблъснем нападението им, ако решат да дойдат тук. Но за всеки случай трябва да бъдем предпазливи и зорко да следим, да не ни нападнат неочаквано.

— Ще бъдем бдителни! — извика Алваро. — Ей, Гарсия, сега можеш да накладеш огън, за да приготвим съдовете.

— А какво ще варим в тях?

— Ах, да, забравих, че още не сме се погрижили за храната си.

— Стомахът ни напомня за това. Но все пак наклади огън и се опитай да направиш едно гърне, макар че никога не си бил грънчар.

— Ако този проклет ягуар не беше ме наранил толкова, щях да ви покажа как индианците правят съдове — каза Диас.

— После ще направите други — успокои го Алваро — а за сега ще се задоволим с това, което успеем сами да си измайсторим. Няма да придиряме на формата.

Гарсия се залови за работа, а Алваро взе пушката и отиде да търси някакъв дивеч.

„Бедният Диас, загубил е много кръв и се нуждае от силен бульон“ си каза той.

Островчето, което имаше диаметър от няколко мили беше обрасло с гъста растителност. Освен великолепните червени дървета, на него не липсваха и различни палми и лиани, както и различни плодни дървета.

„Няма съмнение, че трапезата ни ще бъде много богата“ — помисли си Алваро. — „Но дивеч не се вижда никъде, с изключение на тези малки птички, от които трябва да убия поне една дузина, за да може да се приготви печено месо за един човек“

Докато си мислеше така, той се озова в самия център на острова, когато внезапно видя някакви странни животни, които отдалеч му заприличаха на малки костенурки.

За да избягат от него, животните започнаха бързо да ровят в земята, като се готвеха да изкопаят яма, за да се скрият в нея. Крачетата им работеха с такава бързина, че когато Алваро ги наближи, те вече бяха изчезнали под земята. Но той все пак успя да хване две, преди да се скрият в леговището си.

„Какви интересни зверчета! Никога не съм виждал такива! — помисли си Алваро. — Дано да стават за ядене“

Това бяха наистина странни създания, от породата на гризачите. Тялото им беше затворено в нещо прилично на ризница, която се състоеше от твърди пластинки, а главата им завършваше с нещо прилично на шлем, също твърд и люспест, който придаваше на животното доста оригинален вид.

Когато се върна с тях в лагера, Алваро видя Гарсия, клекнал до огъня, да наблюдава сушенето на две груби гърнета.

— Тенджери! — извика весело Алваро.

— Едва ли могат да се нарекат така — възрази смутено Гарсия. — По-скоро приличат на някакви топки.

— Все пак ще ни послужат — успокои го Диас, който лежеше под сянката на едно огромно бананово дърво. — А, сеньор Виана, ловът ви е бил успешен. Казах ви, че тук видях тату.

— Това животно тату ли е? — попита Алваро. — А става ли за печене?

— Месото на тези животни не е по-лошо от това на костенурките, сеньор. А къде намерихте това клонче, което държите в ръката си? — попита той внезапно.

— Там, където убих тези животни, има едно дърво. Клонът отсякох от него.

— Това е мате! — извика Диас. — От листата му може да се приготви превъзходно питие, което много се цени от всички индианци. Ако не ви затруднявам много, върнете се там и наберете, колкото е възможно повече листа и ги изсушете на огъня.

След четвърт час Алваро се върна с цял наръч листа от дървото мате, от листата, на което бразилските и парагвайските туземци приготвят чай; употребата му е много разпространена в цяла Южна Америка.

— Тези листа ще ни стигнат за няколко седмици — каза Диас, който изглеждаше много доволен.

— Не съм мислил, че на този остров ще намерим това толкова ценно! Ако можехме да намерим и малко тютюнец! Толкова отдавна не съм пушил!

— За какво говорите? — попита с удивление Алваро.

— Ах, аз забравих, че в Европа все още не познават това растение. Когато отидем при тупинамбите ще опитате пушенето и навярно ще ви хареса ароматния дим на тези листа… Сеньор Виана, струва ми се, че гърнетата са вече изстинали и сега могат да се напълнят с вода.

— Ще сварим супа, разбира се! — извика Алваро. — Малко бульон ще бъде много полезен за Диас.

— Матето ще ме подкрепи още по-добре — възрази Диас. А! Ето още едно растение. Изкоренете го и изкопайте земята под него.

— А какво ще намерим там?

— Превъзходни корени… По-добри от маниоката. Те са много вкусни, сварени на супа.

— Наистина това островче е същински рай.

— Толкова по-добре за нас, сеньор Виана.

Гарсия веднага изтръгна растението и започна да копае земята под него. Действително, той скоро намери доста едри обли плодове (картофи, които са пренесени от Америка в Европа).

— Обели кората им и ги пусни в гърнето. Супата ще стане много вкусна — каза Диас.

Супата вече вреше в гърнето и оттам се разнасяше апетитна миризма.

— Колко съжалявам, че нямаме сол! С малко сол, супата щеше да стане превъзходна — отбеляза Алваро.

— Ако намерим тук едно растение, от пепелта на което може да се получи сол, то няма да сме лишени и от нея. Но не можем да искаме да има всичко на този остров, сеньор Виана! Вие ще свикнете с липсата на сол, както съм свикнал и аз.

— Какво! Нима тук се добива и сол от дърветата?

— В тази благословена страна всичко се добива от растенията: вино и мляко, восък за свещи, балсам за рани, всякакъв вид растителни сокове, както и страшни, светкавично действащи отрови! Бразилските гори доставят всичко, дори и оръжие против дивите зверове…

— Както и прехрана — добави Гарсия.

— Да и при това без особен труд — потвърди Диас.

— Истинска страна от приказките — каза Алваро, като се усмихваше.

Но само за тези, които могат да извличат полза от нея — отбеляза Диас.

— Освен това, тук човек непрекъснато е подложен на опасността да бъде излапан като пиле — добави Алваро.

— Това е въпрос на навик и на обичаи — възрази Диас. — Ние ядем волове и телета, а тук ядат хората като говеждо… Поврага! Ние тук се шегуваме, а забравяме за еймурите и кахетите…

— Обядът е готов! — извика Гарсия, като сне гърнето от огъня. — Ние индианците се хранят със себеподобните си, а ние ще се наядем с месо от тату. Мисля, че то е по-вкусно.