Огненият човек

XXXIIНападението на тупинамбите

Диас бързо се обърна и погледна към наводнената савана.

Щом индианецът, чието хладнокръвие беше пословично беше толкова разтревожен, значи работата беше сериозна.

Наистина, на повърхността на водата се виждаха четири светещи точки, които се отразяваха в тъмните води на саваната. Но най-лошото беше, че тези светли точки, които приличаха на факли бавно се приближаваха към островчето, където Диас и Алваро бяха потърсили убежище.

Вече се различаваха носовете на четирите лодки, доста по-големи от онази, с която разполагаха бегълците, както и намиращите се вътре хора, които бяха напълно голи.

— Прекрасна нощ, няма що да се каже! — каза Диас. — Първо ягуарите, след това тупите или кахетите. Как ли ще свърши всичко това?

— Виждаш ли ги?

— Да не съм сляп?

— Те идват насам!

— Виждам.

— Следили са ни от самото устие на рекичката. Ясно е, че не си се измамил, като си чул свистенето на стрела.

— Бих желал да знам кои са.

— Няма съмнение, че не са тупинамбите — отговори индианецът. — Моите съплеменници не се доближават до бреговете на саваната.

— А какво ще правим сега?

— Засега ще се скрием в лодката — прибави индианецът.

— Може би искаш в случай на опасност да търсим спасение в гората?… Тогава положението ни ще стане по-лошо.

— Наистина, тогава ще си имаме работа и с ягуарите.

— Измисли нещо друго.

— Да ги оставим да излязат на брега и тогава ще седнем в лодката и ще започнем да гребем с всички сили на юг. Слънцето ще изгрее едва след два часа и може би под закрилата на тъмнината ще успеем да се изплъзнем от враговете. Легни до мен и да чакаме…

Те се изтегнаха на дъното на лодката, сложиха граватаните до себе си, готови всеки момент да си послужат с тях.

Четирите лодки на диваците, предпазливо се приближаваха до брега, като плуваха една след друга, спазвайки помежду си разстояние от тридесет-четиридесет крачки.

Във всяка от лодките имаше по дванадесет души. На пейките в лодките лежаха граватаните и бойните криваци.

— Плували са зад нас край реката, а ние дори не сме ги забелязали.

— Хитри са тези разбойници!

— Ще видим дали ще успеят да ни заловят! — каза индианецът.

— Няма да допусна да ме изядат, докато не свършат всичките ми стрели, а засега имам още около петнадесет.

— И аз — каза индианецът.

Лодките се приближиха до тръстиките и се спряха на петдесет крачки от мястото, където се криеха бегълците.

— Да слезем ли тук? — попита един от индианците, които бяха в първата лодка.

— Да — отговори другият, който приличаше на предводител на експедицията, защото главата му беше украсена с диадема. — Те навярно са излезли на този бряг… Да се разделим на два отряда и да оставим часовой да пази лодките.

Като завързаха лодките си за едно дърво, което беше над водата, те се изкачиха по него и от клон на клон се прехвърлиха на брега.

— Ще им скроя един номер — прошепна Курупедо.

— Какво смяташ да правиш?

— Искам да им попреча да ни преследват.

— Как?

— Ще видиш.

Курунедо се надигна и с голяма предпазливост се измъкна изпод клоните и листата, които покриваха лодката.

Двата отряда, водени от двама диваци със запалени насмолени клончета в ръце, вместо факли, навлязоха в гъсталака и потънаха в него.

— Вече са се отдалечили — прошепна Курупедо, и като взе едно от греблата, изпробва дъното на саваната.

— Тук е достатъчно дълбоко — каза той. — Дъното не е песъчливо.

— Кажи ми какво мислиш да правиш? — попита нетърпеливо Диас.

— Ще отида да убия човека, когото са оставили да пази лодките — каза индианецът.

— Защо? Ако извика, другарите му веднага ще дотичат и ще се нахвърлят върху нас!

— Те не могат да вървят по водата.

— Не те разбирам.

— Ще убия човека и ще потопя лодките. Тогава по какъв начин ще ни преследват?

— Ти си по-хитър от тях!…

— Почакай ме тук, бели човече.

— А жакарите? Да не мислиш, че тук няма?

— Курупедо не се страхува — каза индианецът, като измъкна една пръчка, дълга тридесет и пет сантиметра, с остри краища.

— Тя е от желязно дърво — каза той. — Знаеш за какво служи, нали?

Той нагази тихо във водата, стиснал граватаната в зъби и като даде знак на Диас да не се помръдва, бавно заплува, като се стараеше да бъде в сянката на дърветата. Той плуваше толкова умело, че не се чуваше никакъв шум и изглаждаше така, сякаш не плува, а се плъзга като риба по водата.

Четирите лодки, както вече казахме, се намираха на петдесетина крачки от мястото, където се криеха бегълците.

В най-близката лодка седеше индианецът, който ги пазеше. Той беше седнал на носа на лодката, подпрян с кривака си. До него гореше дълъг насмолен клон.

Курупедо заплува тихо към него и се спря на петнадесет крачки от лодката, извън осветения кръг. Като се хвана с една ръка за тръстиките, с другата допря граватаната до устните си, прицели се внимателно и духна, стрелата излетя с леко свистене.

Тупи скочи на крака и се хвана с две ръце за гърдите. Опасната стрела се беше забила в гърлото му с математическа точност.

Индианецът я извади, като нададе остър вик и се наведе да вземе кривака си, на внезапно се олюля, разпери ръце, като че ли търсеше нещо за което да се хване и цопна в черната вода на саваната.

— Храна за кайманите! — измърмори Курупедо.

Като стисна отново граватаната в зъби, смелият индианец се приближи да лодката и със силен тласък я преобърна, като я остави да потъне. Същото направи и с останалите три лодки.

Когато те потънаха в тъмната вода, Курупедо се изкатери по надвисналия клон на дървото и погледна към брега. Индианците не се виждаха никъде.

— Те не са забелязали нищо! Сега можем да потеглим без да се страхуваме от преследване — избъбра той.

Той заплува предпазливо обратно към лодката, но внезапно се блъсна в нещо твърдо и грапаво и в същия миг подуши остра миризма.

— Жакари — извика той и направи няколко силни загребвания с ръце, за да се отдалечи по-бързо.

„Събудил съм го!“ — помисли си той.

Като се обърна но гръб, той се огледа, като държеше с дясната си ръка пръчката от желязно дърво с остри краища.

Лек шум и плисък на вода му даде възможност да се убеди, че зад него под водата плува кайман.

Курупедо се страхуваше да повика на помощ Диас, за да не го чуят враговете, които навярно бяха някъде наблизо. Затова той предпочете сам да се пребори със заплашващата го опасност.

Не бяха изминали и пет секунди, когато видя изплувалия на повърхността кайман, който вече беше разтворил страшната си уста да го погълне.

Курупедо не помръдна. Той едва движеше крака, за да запази хоризонтално положение на тялото, и щом кайманът се спусна срещу него, смело мушна в устата му дясната си ръка, която държеше пръчката с двете острия. Те се забиха едновременно в езика и небцето на чудовището.

Кайманът отскочи назад, като глухо изрева и започна яростно да удря водата с опашка.

Двете острия се бяха забили толкова дълбоко в устата му, че той не можеше нито да я затвори, нито да я отвори. Смъртта му щеше да настъпи след няколко минути, защото водата, която влизаше в гърлото му, скоро щеше да го задуши.

Курупедо бързо заплува нататък, като заобиколи каймана за да не получи удар от страшната му опашка, с която животното отчаяно удряше повърхността на водата, като повдигаше огромни вълни.

Диас, който чуваше шума и плясъка на водата, с тревога очакваше завръщането на другаря си.

— По-бързо, да тръгваме! — извика Курупедо, като доплува до него.

— А лодките на тупите?

— Потопени са.

— А часовоят?

— Мъртъв.

— От какво са тези вълни?

— От жакара, който ме нападна и сега издъхва.

— Ти си герой!

Курупедо се усмихна и като сграбчи греблото, повтори:

— Да тръгваме по-бързо!

— А другите няма ли да ни преследват?

— Как могат да го направят без лодки? — възрази Курупедо.

Те напуснаха убежището си и бързо се отделиха от брега.

— Да не се отдалечаваме твърде много — каза Курупедо. — Растителността на брега ни скрива от погледите им и ни пази от стрелите им.

— Как мислиш, дали ще ни търсят?

— Сигурно в гъсталака.

— Не съм се надявал, че това приключение ще завърши толкова благополучно за нас!

— Греби по-силно, бели човече!

Те продължиха да плуват край тръстиките, като се стараеха това да става безшумно и стигнаха благополучно до края на острова. Когато го отминаха и се намираха на около петдесет метра от брега, внезапно чуха остър вик:

— Ето ги!… Бягат!

— Проклятие! — извика Диас.

От гъсталака изскочиха хора и се спуснаха по брега.

— Наведи се! — извика Курупедо, като чу свистене на стрела във въздуха.

Диас легна на дъното на лодката и чу плисъка на водата.

— Те плуват към нас! — извика той.

— Аз имам кривак, а ти вземи греблото — отговори Курупедо.

— Но те ни обсипват със стрели.

Като се прикриваше с широката част на греблото, като с щит, Диас вдигна глава и погледна към брега.

Там няколко индианци подскачаха като бесни и стреляха, а стрелите им се забиваха в стените на лодката, макар че разстоянието беше значително. Други се хвърлиха във водата и заплуваха, за да настигнат лодката. Те плуваха с една ръка, защото в другата стискаха криваците си.

— Ах, разбойници! — извика Диас.

— Плуват ли насам? — попита Курупедо.

— Вече ни наближават!

— Да потегляме!

Те се заловиха за греблата, като се възползваха от обстоятелството, че индианците бяха започнали да изсичат тръстиката за да могат по-лесно да обстрелват бегълците. Но това кратко време беше достатъчно за лодката да се отдалечи и да стане недосегаема за стрелите.

Трима тупи, по-опитни и бързи плувци от другите, вече бяха успели да настигнат лодката, а единият от тях дори успя да се хване за кърмата, с намерение да скочи вътре. Но Диас го забеляза навреме и като грабна кривака на другаря си, му нанесе такъв удар по главата, че той повече не се показа над водата.

В това време Курупедо пусна една стрела към другия тупи и го улучи право в гърдите. Третият тупи уплашено се скри под водата, а примерът му бе последван и от останалите, които плуваха малко по-назад.

— Плувай, плувай! — извика Диас. — Вече няма да успееш да ни хванеш.

Без да обръщат внимание на яростните викове на останалите на брега индианци, които виждаха неуспеха на другарите си, но с нищо не можеха да им помогнат, Диас и Курупедо се заловиха да гребат и бързо полетяха на югозапад.

Показаха се първите лъчи на слънцето. Тъмнината бързо се разпръскваше и небето порозовяваше — известие за изгрева.

— Курупедо, да не объркаме пътя? — каза Диас.

— Не се страхувай, бели човече! Само греби по-силно. Имаме още доста път, а твоите другари може би се намират в опасно положение. Всеки удар на греблата увеличава шансовете им за спасение.

Курупедо, който прекрасно познаваше саваната и се ориентираше отлично, обърна носа на лодката на юг и гребеше бодро, без да се страхува от умората.

По пладне те вече бяха стигнали южния край на саваната и видяха една голяма река, която течеше на изток. Като починаха и се подкрепиха с плодовете, които бяха набрали от растящите по брега дървета, заплуваха нагоре по реката.

Диас си спомни тези места. Сега те се намираха в земите на тупинамбите и този факт доста го учуди.

Той не предполагаше, че тези земи се намират толкова близо.

Привечер лодката се озова пред едно голямо село от стотина грамадни карбети, във всеки от които можеха да се сместят около двадесет семейства. Това беше най-голямото селища на тупинамбите — село, където можеха да се съберат най-малко петстотин войници.

В онези времена тупинамбите бяха мощно племе и земите им се простираха до самите брегове на океана, до там, където днес се издига град Багна.

Тупинамбите имаха много села и бяха едни от най-храбрите и доблестни индиански племена.

Те си бяха спечелили тази репутация, както и името, което означаваше храброст и честност. Бяха твърде войнствено племе и постоянно се сражаваха с други племена, особено с тупите, с които бяха непримирими врагове.

Неочакваното нахлуване на свирепите еймури бе принудило тупинамбите, след продължителна съпротива и кръвопролития да напуснат селата си и се оттеглят в гората. Но когато опасността отмина и свирепите пришълци, претърпели поражение при сблъсъка с други племена се завърнаха в степите, тупинамбите също се върнаха в селата си. Броят им беше много намалял в тежките боеве. Там бяха изгубили и своя предводител — пленен и изяден от еймурите.

Можем да си представим учудването и радостта на жителите на селото, когато видяха от някаква лодка да излиза техният велик бял пиайе, който беше най-важният човек в племето след предводителя и когото смятаха за загинал.

Диас, преживял толкова години сред тези горди и независими диваци, беше успял да спечели уважението и обичта им, защото ги беше научил на много полезни неща. Ето защо цялото население го посрещна с изблици на безмерна радост и възхищение. Ликуването беше всеобщо.

Веднага беше направена носилка и тържествено го отнесоха в една малка колиба, която се намираше в центъра на селото и напомняше с изгледа си испанско жилище.

Диас, който не спираше да се безпокои за Алваро, свика веднага всички старейшини и военачалници на племето и накратко им изложи причините, които са го накарали да побърза с Курупедо към селото.

За негово голямо учудване, името на Карамура вече беше известно на тупинамбите. Всички бяха чували за страшния огнен човек, който владееше небесния огън. За него знаеха и съюзните им племена, които обитаваха териториите, на север от тяхната. Желанието да имат такъв могъщ пиайе веднага обхвана сърцата на всички тупинамби.

Ако имаха за предводител огненият човек, тупинамбите щяха да се сдобият с много сила и известност и щяха да станат непобедими.

Походът към селото на тупите беше решен без никакви колебания, особено след като той им даваше възможност да нанесат смъртоносен удар на силата на тези ненаситни човекоядци, които бяха причинили толкова страдания на тупинамбите.

Още същата вечер четиринадесет големи лодки с петстотин войници, въоръжени с криваци, секири, лъкове и граватани, снабдени с достатъчно количество отровни стрели, потеглиха от селото и бързо заплаваха по течението на реката.

Диас застана начело на експедицията и назначи Курупедо за свой помощник. На следния ден, през нощта лодките навлязоха в реката и стигнаха мястото, където Курупедо и Диас за пръв път слязоха на брега.

Като оставиха по десет души да пазят лодките, тупинамбите, под предводителството на Курупедо потеглиха през гората за да нападнат ненадейно главното село на тупите. Те вече приближаваха края на гората, когато Диас, който водеше отряда, заедно с другите военачалници, чу изстрели, долитащи отдалече.

— Това е Алваро! Това е огненият човек! — извика той. — Значи все още е жив и се защитава!… Да побързаме и да приготвим оръжието си.

На хоризонта се появи червена светлина, която постоянно се увеличаваше и след малко започна да се вижда облак дим.

Диас, обхванат от силна тревога, окуражаваше воините, които тичаха като сърни, обхванати от жажда за кръв и отмъщение. Техните врагове бяха наблизо и искаха да заловят страшния Карамура, полубога, в ръцете на когото беше небесния огън!

За един миг воините тупинамби прекосиха поляната и се спуснаха към вратите на оградата, които не бяха пазени от никого, защото цялото население се беше събрало на площада, там, където се водеше битката с белия пиайе, убил главния предводител на племето.

Със силни удари на криваците си тупинамбите разрушиха вратата на оградата и Диас влезе пръв в селото, придружен от отряда си.

Като надаваха силни заплашителни викове, които прерастваха в рев, тупинамбите се появиха толкова неочаквано, че тупите бяха слисани и не знаеха какво да предприемат. Когато се съвзеха, вече беше късно: враговете бяха проникнали в самото село.

По пътечките между карбетите се завърза ожесточено сражение. От всички страни се стичаха туии, които защитаваха карбетите си и прикриваха бягащите жени и деца. Част от воините бяха останали на поляната, където се сражаваха Гарсия и Алваро, които продължаваха да стрелят като обезумели от горящия карбет.

Навсякъде имаше сражения, разменяха се удари на секири и криваци. В селото царуваше адска врява. Макар и с отслабнали сили поради нанесените им от Алваро загуби, тупите се биеха с отчаяна смелост, но не можеха да отблъснат стремителното нападение на тупинамбите, които бяха по-многобройни.

Диас се вслушваше в изстрелите на поляната; той взе със себе си най-храбрите воини и заедно с Курупедо се спусна към горящия карбет, който като гигантска факла хвърляше огнени отблясъци върху мрачното небе.

Обгърнат от облаци дим, осветен от пламъците на горящия карбет, там стоеше Алваро, а до него и Гарсия…

— Алваро! — извика Диас. — Тупинамбите са тук!…

Алваро, почернял от дим и сажди се озърна. Пушката падна от ръцете му и той се хвърли в обятията на Диас.

В този момент една стреличка се заби в бедрото на Диас.

— Свършено е с мен! — извика той. — Вулрали!…

Той измъкна яростно стрелата, но падна веднага в ръцете на Алваро и Курупедо.

— Бедни приятелю! — извика Алваро, като се обля в сълзи.

Диас махна за сбогом с ръка и каза:

— Военачалници при мен!… Карамура!…

Тупинамбите се стекоха от всички страни. Напълно разбити тупите побягнаха от селото и се скриха в гората.

Яростен вик се изтръгна от гърлата на воините-тупинамби, когато видяха умиращия Диас… На устата му се беше появила кървава пяна, а погледът му устремен в Алваро, гаснеше. С голямо усилие той направи знак на военачалниците да се приближат и като посочи плачещия Алваро, каза:

— Огненият човек… предводител на тупинамбите… той е непобедим…

Като улови ръцете на Алваро и Гарсия, той се опита да се усмихне за последен път и прошепна с отпаднал глас:

— Прощавайте… Вулрали никого не щади!…

Той поиска да се надигне, но падна… Диас, великият бял пиайе на тупинамбите, беше мъртъв.