Огненият човек

XXVIIКурупедо

Няма защо да се учудваме, че Алваро не беше чувал нищо за тютюна. Нито в Европа, нито в Азия, това растение не е било известно, макар че матросите на Христофор Колумб и другите испански мореплаватели, продължили да правят открития в Новия свят, са познавали употребата на тютюна и са го занесли в Европа. Но през 1580 година, когато френският посланик при португалския двор Никоти въвел употребата на тютюн в дворцовото общество, това растение станало популярно в Европа. Впрочем тогава тютюнът се употребявал повече за смъркане, отколкото за пушене.

Разказват, че сър Уолтър Рали, изследователят на Ориноко, приел навика да пуши тютюн от индианците и го запазил и след завръщането си в Англия. Веднъж, когато седял в стаята си и пушел с лулата си, подарена му от един индиански вожд, внезапно при него влязъл старият му слуга. Този почтен старец страшно се изплашил, като видял, че от устата на господаря му излиза дим и като приписал това обстоятелство на вътрешен огън, изтичал в съседната стая, грабнал един сребърен съд, пълен с вода и я лиснал върху господаря си, като викал:

— Пожар! Пожар!

Кой би помислил, че след сто години това растение, известно само на американските индианци, ще се разпространи по целия свят и ще извърши истински преврат в обичаите и навиците на милиони хора и че всички владетели ще се възползват от това за обогатяване на държавните хазни!

Алваро и Диас вече се бяха наобядвали и се канеха да запалят, когато чуха някакъв удар, като при сблъскване на две лодки.

Двамата скочиха веднага на крака и грабнаха оръжието си.

— Сигурно се връща стопанинът на колибата — каза Алваро и напълни пушката си.

— Трябва да е тупинамби. Почакайте за миг, ако отговори на повикването ми, значи е тупинамби.

Диас докосна с устни късче листо, сгънато на две и свирна три пъти. После се ослуша. След миг в отговор се дочу трикратно изсвирване, което идваше откъм брега, където растяха малки палми.

— Това е приятел — каза Диас.

Шумът на листа и съчки все повече се усилваше, което означаваше, че някой приближава насам. Внезапно клоните на едно бананово дърво се раздвижиха и оттам изскочи един индианец.

Той беше висок, строен човек, на средна възраст, с ъгловати черти на лицето и с доста живи малки черни очи и дълга черна коса. Кожата му имаше зеленикав оттенък, последица от прекомерна употреба на кокосово масло и мас за татуировките по гърдите и ръцете му, изобразяващи жаби със зинали уста.

Той беше съвсем гол и носеше огърлица от човешки зъби, взети по всяка вероятност от победените неприятели. В дясната си ръка държеше граватана.

— Позна ли ме, Курупедо (кореместа жаба) — попита го Диас, като излезе напред.

— Великият пиайе Зоми! — извика индианецът, силно изненадан.

Като погледна Алваро, той попита:

— Твоят син, нали?

— Да, когото след толкова години най-после намерих! А ти какво правиш тук?

— След като разрушиха селото ни, аз се скрих тук, на този остров — отговори индианецът.

— Нима цялото племе се разбяга?

— Не зная. Но знам, че след като разориха селата на тупи, еймурите сега отстъпват, преследвани от индианците кахети, тамое и гваяпакази.

Вероятно след няколко дни тези разбойници ще се завърнат в пустините си. Всичките им отряди са се разбягали и вече не могат да се бият.

— Но вчера са се сражавали със тупите.

— Зная. Но когато са ги преследвали, ненадейно са били нападнати от враговете си и са били окончателно разбити. А великият пиайе Зоми какво прави тук?

— Търся втория си син, когото тупите са отвлекли.

Очите на индианеца проблеснаха страшно.

— Пак тези безчестни вълци! — извика той. Те са по-лоши от еймурите и дори не почитат нашия пиайе с бяла кожа… Те са го изяли!

— Още не.

— А защо си се спрял тук?

— Зоми, владетелят на ветровете и водите, на земята и слънцето, който научи червенокожите синове на гората да развъждат маниока ми внуши, че трябва да дойда тук и да намеря Курупедо, който ще ми помогне да спася сина си.

Индианецът се изправи гордо.

— Значи Зоми ме смята за велик воин? — попита той.

— Да и ти го доказва с идването си тук.

— Моето месо, моята кръв и моята граватана принадлежат на великия бял пиайе! — каза тържествено индианецът. — Кажи какво да направя?

— Заведи ме в селото на тупите и ми помогни да освободя сина си.

— Курупедо е готов веднага да потегли на път. Той е велик воин и не се страхува от тези проклети вълци! — гордо заяви индианецът.

— Вземи всичко, което ти е нужно и да вървим.

Индианецът влезе в колибата, за да свали хамака и да вземе съдовете си, а през това време Диас, зарадван от резултата от разговора, поведе Алваро към брега, като му говореше.

— Всичко върви както трябва. Курупедо ще ни заведе в земите на тупинамбите и ще ни помогне с всички сили да успеем. Той е много ценен другар, защото е много смел, един от онези воини, които се считат за непобедими. Той е убил четиринадесет врагове и е изял още четиринадесет.

— А къде ще отидем? — попита Диас индианеца, когато той наближи лодката.

— Там горе има една река, която води право към тупите. Ако е свободна ще плаваме по нея.

— А далече ли е до там?

Индианецът погледна към слънцето и каза:

— Ще бъдем там при залез слънце.

Сега, когато гребците станаха трима, лодката полетя като стрела, защото индианецът както повечето от сънародниците си, беше превъзходен гребец.

Саваната, както преди беше пълна с плитчини и тинести места, обрасли с тръстика и голямо количество бамбукови дървета, от които индианците правят стрелите си. Хиляди водни птици летяха наоколо, без да се страхуват от присъствието на хората. Няколко пъти индианецът изпраща стрели. Като предвидлив човек, той беше помислил не само за вечерята, но и за обяда на следващия ден. Понякога той насочваше стрелите си към водата, като ги забиваше в някоя голяма риба, една от тези, които в огромно количество населяват тъмните води на езерото.

— Колко са ловки тези диваци! — каза Алваро, възхитен от точността на Курупедо.

— Ако моите съотечественици решат със сила да завладеят тази страна, ще трябва да не отстъпват по сила и сръчност на синовете на тези гори.

Вечерта лодката навлезе в устието на една река, широка няколкостотин метра. Както се виждаше тя пресичаше гората.

— И бира — каза индианецът, като се обърна към Диас. — Ако плуваме по горното й течение, за два дни ще стигнем главното селище на тупите.

— Населени ли са бреговете на тази река? — попита Диас.

— Мисля, че са населени.

— От кого?

— От тупите.

— В такъв случай те могат да ни видят, нали?

— Ще плаваме само нощем.

— Ако ни забележат ще ни преградят пътя.

— Зная. Тупите имат много лодки. Ще плаваме по тази река, докато е възможно, а после ще тръгнем през гората. Там поне ще сме в безопасност и по-лесно ще можем да проникнем в селото на тупите… А сега да отдъхнем и да се навечеряме.

Те излязоха на левия бряг на реката, където растяха великолепни палми мауриции, от стеблото на които индианците извличат едно вещество, подобно на маниока, а от сока им, след кипване приготвят сладко питие.

Курупедо изследва брега на разстояние няколкостотин метра, за да се увери, че няма човешко жилище и едва след това накладе огън и приготви вечерята, като изпече рибата и свари убитите птици в гърнето, заедно с някакви дълги, крехки и сладки корени, които беше събрал по време на кратката си екскурзия из гората.

Когато всичко беше готово, той се отдели, защото бразилските индианци не се свикнали да ядат заедно, дори и със семействата си. Той скоро опустоши гърненцето си, пълно със супа, като вместо лъжица използваше двата си пръста — средния и показалеца. Той си служеше с тях с такава ловкост, че беше приключил с порцията си много преди двамата европейци. Със същата бързина беше изядена и рибата, която дори не изчистиха, преди да я изпекат, за да не губят време.

По време на ядене индианците никога не разговарят и не пият нищо, но когато се наситят, обичат да си бъбрят с часове, като папагали и да Пият големи количества силни питиета. Поради липсата им Курупедо се задоволи с речна вода. Но беше възнаграден със смъркане на праха парика, под чието влиянието придоби весело настроение.

Спирането, необходимо за почивка на уморените им от гребане крайници, продължи до полунощ. След това те отново заплаваха нагоре по реката, като се стараеха да се възползват от тъмнината и да не се излагат на опасността да бъдат забелязани от брега.

Великолепните палми, които се издигаха по двата бряга на реката, хвърляха такава гъста сянка над водата, че напълно скриваха лодката. Това бяха най-вече восъчни палми, много красиви, високи и тънки, с разкошни върхове и корони от дълги перести листа. От време на време в гъстия храсталак тук-там се появяваха блестящи зеленикави точици, чуваше се вой и силен рев и пробягваха някакви сенки. Това бяха различни диви зверове: ягуари, когуари, червени вълци и леопарди, които скитаха из гората.

Щом Курупедо ги забеляза, веднага насочи лодката към средата на реката. От опит знаеше смелостта на тези хищници и затова вземаше предпазни мерки.

— Колко много зверове има тук! — каза Алваро, като гледаше две големи сенки, които се движеха бързо към реката.

— Тук по бреговете има много хищници — отговори Диас. — В голямата гора не са толкова много, защото там има малко езера и поточета и затова тя рядко се посещава от тапирите, маймуните и пекарите (диви свине), които са обикновено плячка на хищниците.

— Тихо, велики пиайе! — каза внезапно Курупедо, като вдигна греблото си.

— Какво има?

— Село.

— Къде е?

— Ето там.

— На тупи ли е?

— Навярно — отговори индианецът.

— Не можем ли да продължим пътя си, без да привлечем вниманието на жителите му? — попита Диас. — Сега те сигурно спят.

— Ако еймурите не са прогонени окончателно от тази страна, в селото ще има поставени наблюдателни постове.

— Това е вярно. Какво ще ни посъветваш, тогава?

— Да оставим лодката и да навлезем в гората. Там ще бъдем в безопасност и можем да се приближим до главното село на тупите, без да рискуваме да бъдем открити. Сигурен съм, че твоят син е там.

— Не искам да оставим лодката.

— Ще я потопим, а при връщането си ще я намерим на същото място и с нея ще отидем отново в саваната.

— Какво каза индианецът? — запита нетърпеливо Алваро.

— Пред нас има село на тупите — отговори Диас. — Курупедо не се решава да мине край него и ни съветва да отидем в гората.

— Можем ли да му се доверим?

— Напълно.

— Тогава да слезем на брега.

Те пресякоха реката и излязоха на десния бряг.

Индианецът завърза лодката за едно дърво с дълга, здрава лиана, извади на брега запасите, хамака и двете гърнета, а после напълни лодката с вода за да потъне.

Огромните листа на Виктория Регия, която растеше наоколо, напълно закриха лодката, така че никой не можеше да я забележи.

Алваро и Диас тъкмо слязоха на брега и се запътиха към гората, когато индианецът внезапно се спря.

— Погледни, велики пиайе! — каза той.

Диас погледна към мястото, където сочеше индианецът.

Някакъв дълъг и тънък предмет се отдели от полуострова, на който беше разположено селото и започна бързо да се спуска по реката.

— Лодка! — извика Диас.

— Постовете са бдителни — каза индианецът. — Тръгнали са да проверят дали не сме излезли на техния бряг.

— Да и вече са ни забелязали. Бързо да навлезем в гората и да вървим напред.

Скриха се в гората. Грамадните дървовидни папрати, лианите манилиоти и групата орхидеи, които се спускаха по клоните, образуваха истински гъсталак, заедно с издигащите се към небето великолепни палми. Въздухът беше изпълнен с аромата на цветята, но пътниците бързаха, без да забелязват нищо, защото всяка минута се опасяваха от преследване. Индианецът, надарен като всички диваци с остър слух, се спираше от време на време и се вслушваше, след което тръгваше напред, като непрекъснато увеличаваше скоростта и навлизаше все по-навътре в тъмната гора.

Диас, привикнал на бързия ход на индианците, които за една нощ могат да изминат огромни разстояния, следваше Курупедо без особен труд. Но Алваро беше принуден да полага неимоверни усилия, за да не изостава. Освен това, той усещаше някаква болка в палците на краката, сякаш в тях се бяха забили тръни.

След двучасово непрекъснато ходене, той най-после призна, че е уморен.

— Диас, да спрем — каза той. — Не мога повече. Освен това ми се струва, че в момента не ни заплашва никаква опасност.

— Добре. Да спрем — съгласи се Диас. — Вие не сте привикнали на темпото на индианските диваци.

— Освен това не зная какво е станало с краката ми. Струва ми се, че палците ми са в ужасно състояние.

— Аха! — извика Диас. — Зная какво е това. Едно вредно насекомо разяжда пръстите ви. Трябва да се избавите от него, защото иначе краката ви ще се наранят.

— А какво е това насекомо?

— Един вид бълхи. Курупедо ще ви избави от тях. Но трябва да почакаме до сутринта, защото ако торбичката, която съдържа яйчицата, не бъде извадена цялата, ще се появи злокачествена гной, която може да ви лиши от възможността да вървите за няколко седмици.

— Казвате, че това са бълхи?

— Да, и са доста разпространени тук. Не знам защо предпочитат палците на краката. Самката снася там яйчицата си. Те са опасни ако не се отстранят навреме. Човек може да загуби краката си… Да легнем под това дърво и да изчакаме изгрева на слънцето.

— Но дяволите, които са в онази пирога могат да ни преследват.

— Щом Курупедо е спокоен, значи нищо не ни заплашва.

И действително, индианецът не проявяваше никакви признаци на безпокойство. Облегнат на стеблото на една палма, той с наслаждение смъркаше парика, като разсеяно гледаше летежа на светещите насекоми, които проблясваха сред зеленината като милиарди звездички.

С пукването на зората, цялата гора се озари в нежна розова светлина, която се процеждаше през зеления свод. Курупедо, на когато Диас беше разказал какво се е случило с Алваро, изтръгна няколко шипа от една палма, като избра такива, на които острието беше съвсем тънко.

— Тази операция е много бърза и съвсем безболезнена — успокояваше Диас Алваро. — Щом бъде извадено гнездото на бълхите, вие отново ще можете да вървите, без да чувствате никакви болки.

Индианецът разгледа краката на Алваро и веднага намери върху палците малки подутини.

Той взе един от шиповете и с необикновена сръчност измъкна от подутината на единия от палците три малки торбички, които изхвърли веднага. Това бяха гнездата на бълхите, в които бяха яйчицата.

— Не зная защо бълхите са харесали вашите крака — каза Диас, като се усмихваше. — Но вие вече сте спасен от тях.

Индианецът посипа убодените места с парика и се обърна към Диас с думите:

— Сега да вървим!

— Преследват ли ни?

— Курупедо не чува никакъв подозрителен шум, но по-добре е да се отдалечим от брега.

— Кога ще стигнем до главното село?

— Тази вечер, ако поддържаме добро темпо.

Той се наведе и разгледа внимателно земята, след това пое по една пътека, която както се виждаше беше проправена от някакво голямо животно, защото наоколо храстите и другите растения бяха изпочупени.

— Път на тапир — каза Диас, като се обръщаше към Алваро.

— Това са животни, които приличат на свине, но имат нещо като подвижен хобот на края на муцуната си, нали? — попита Алваро.

— Да, сеньор Виана и тази пътека показва, че наблизо има някакво блато. Тези животни не могат да живеят далече от водата, защото се хранят с водни растения.

— Но защо проправят такива пътеки? Този път прилича на правен от човек.

— Тапирите имат навика да минават по един и същ път към леговището си, което се намира до някое блато. Те си проправят пътеки и през най-големите храсталаци.

— Охо! — извика Курупедо и веднага спря.

— Какво се е случило? — попита Диас.

— Тупите са минали скоро от тук — каза дивакът. — Да бягаме по-бързо.

Действително, на това място, където бяха спрели, се виждаха повалени храсти, откъснати лиани, изпотъпкани орхидеи, сякаш бяха минели като ураган множество хора.

Върху влажната горска почва ясно личаха следи от боси крака, а по стеблата на дърветата, стърчаха стрели, забити в кората им.

Индианецът измъкна една от стрелите и внимателно я разгледа.

— Стрела на тупи — каза той.

— По какво ги познаваш? — попита Диас.

— По кухината в края… А ето и стрела на еймурите — каза индианецът, като измъкна още една стрела. — Острието й е направено от шип на палма.

— Може би победените в саваната тупи са минали от тук! — каза Диас.

— Ето и мъртви…

„Какво че стане ако тупите, настигнати от еймурите са окончателно разбити — помисли Диас. — Тогава и Гарсия няма да бъде пощаден от смъртта.“

Диас последва индианеца, обхванат от мъчителна тревога, но не сподели опасенията си с Алваро. Като измина триста крачки, индианецът се спря до едно обширно езеро, бреговете на което бяха напълно голи.

На това място беше станал страшен бой. Няколко стотици трупове, вече полу разложени, лежаха край езерото. Лъкове, стрели, граватани и криваци, бяха пръснати в невъобразим безпорядък. Във вдлъбнатините на почвата се виждаха цели вадички съсирена кръв.

— Еймури — каза Курупедо и по лицето му се изписа злорадство. — Тупинамбите са отмъстени!

— Значи еймурите са били победени, нали? — попита Диас.

— Да мъртви са, всички или почти всички. Ето там лежи вождът им…

Над една купчина трупове се издигаше прът, на който беше набучена човешка глава с разбит череп и без очи. Върху нея все още стоеше короната от пера, напоена с кръв.

Щом видя тази глава Алваро не можа да сдържи учудването си.

— Това е вождът на еймурите — каза той. — Познах главата му, макар че е цялата изпосечена.

— Толкова по добре за нас — възрази Диас. — Той повече няма да ни безпокои.

Индианецът, който с голямо внимание изследваше полесражението и разглеждаше труповете, като че ли търсеше нещо, внезапно се наведе и вдигна от земята някакъв предмет.

— Твоят син, велики пиайе е минал оттук — Е каза той, като се обръщаше към Диас. — Сега можем да сме уверени, че той е в ръцете на туните.

— Какво намери?

— Прах, който гърми.

Курупедо му показа кожена торбичка, от която изсипа на дланта на дясната си ръка няколко черни зрънца.

— Добре помня този прах — каза той. — Великият пиайе извличаше от него светлина и гръм.

Диас взе веднага торбичката от ръцете на дивака и я показа на Алваро.

— Познавате ли я? — попита той.

— Това е запасът от барут, който Гарсия взе със себе си. — извика Алваро, силно развълнуван. — Какво смятате, че значи това?

— Че Гарсия наистина е бил отвлечен от тупите! — отговори Диас.

— Жив ли е той?

— Не се съмнявам!…

— Не се страхувайте, ние ще го спасим, дори ако за това трябва да съберем цялото племе тупинамби и да го отправим срещу похитителите му… А сега, сеньор Виана, вземете този барут. Той ще ни бъде много полезен.

— Разбира се, че няма да го оставим на тези мъртви диваци — отговори Алваро. — Моите запаси започнаха да се изчерпват.

— Нека великият пиайе върви след мен — каза Курупедо. — Сега поемаме по пътеката на войната на тупите. Да вървим по нея и ще стигнем до голямото село, където се намира твоят син.