Огненият човек

XVЕлектрическите риби

Малкият отряд вървя почти непрекъснато цели пет часа през великанската гора, като си проправяше път през гъсталаците и спираше за няколко секунди, за да се ослуша дали няма някакви подозрителни шумове, които да доказват, че еймурите са подновили преследването си.

Около девет часа сутринта, страшно уморени и гладни, те се приближиха до брега на една река, която не беше по-широка от 40 метра и беше гъсто обрасла с водни растения, които можеха да послужат за убежище на всевъзможни земноводни животни и риби, доста опасни за човека.

— Това не е лошо място — каза Диас, като се спусна към реката. — Ако можем да намерим брод и успеем да преминем през реката, няма да се страхуваме от еймурите, които ни търсят. Те много се боят от водата и за нищо на света не се решават да пребродят реката, а за построяването на мост ще трябва твърде много време.

— Можем да я преплуваме — предложи Алваро. — Струва ми се, че тук тя не е особено дълбока, пък и течението не е много силно.

— Пазете се, сеньор! — извика Диас. — Реките на Бразилия не приличат на реките на вашето или моето отечество. Те са по-опасни от горите.

— Тук не виждам каймани — възрази Алваро.

— Ако ставаше въпрос за кайманите нямаше толкова да се безпокоя. Кайманите не винаги са гладни и не винаги нападат хора.

— Тогава се страхувате от карибите.

— Не, мисля, че тук няма кариби. Тези малки чудовища предпочитат дълбоките и прозрачни води.

— А какво толкова ви плаши?

— Страхувам се от водните змии, от тези грамадни влечуги, които понякога са дълги повече от двадесет метра.

— А! Ние вече видяхме такива змии и дори убихме една.

— Затова, преди да навлезем във водата, трябва да се уверим, че тук няма такива змии.

— По какъв начин?

— Ще видите или по-право ще чуете. Тупинамбите ме научиха на един сигурен начин да разкривам присъствието на змиите.

Диас привлече с пръчката си към брега един лист от victoria regia, който бавно се носеше по течението и започна да го удря, като идваше някакво съскане и свирене. След няколко минути от дълбочината на реката се дочу шум, който постепенно се усилваше.

— Това е змия, която ми отговаря — каза Диас, като бързо се изкачи нагоре. — Ако бяхме решили да преплуваме реката щяхме да се изложим на опасност.

— Боа ли има под водата? — попита Алваро.

— Да. И се крие сред тревата.

— Нима змиите винаги отговарят?

— Винаги. Всички змии отговарят, ако човек успее добре да наподоби гласа им.

— Това е невероятно!

— Когато индианците искат да се избавят от влечугите, които пълнят гората, те ги привикват с подобно нежно свирене. Самият аз много пъти съм използвал това средство. Един път привлякох до самата врата на колибата си две водни змии, които преди това бяха изяли папагалите ми. Да отидем нагоре срещу течението на реката и да потърсим по-безопасен брод.

— А кога ще обядваме? Не забравяйте, че вървим вече цели шест часа и от вчера не сме слагали троха в устата си.

— Ще обядваме по-късно, на отвъдния бряг; в бразилските гори не липсва дивеч за тези, които имат оръжие и умеят да си служат с него.

Тръгнаха покрай брега, като стъпваха предпазливо и гледаха пред краката си, защото по брега бяха изпопадали листа на дървета, които можеха да послужат за убежище на твърде опасните водни змии нарарака, които по цвят напомнят сухи листа. Тези малки змии могат да ухапят неочаквано за крака и най-силния човек и да го убият за няколко минути.

Диас отряза от стеблата на околните дървета клонки и ги скри в кожената си торбичка.

— Какво берете? — попита Алваро, — за какво могат да послужат тези клонки?

— Бера хляб за нашия обяд — отговори Диас, като се усмихваше. — Това растение е скъпоценно и се нарича корнахуба, а ако имаме време ще ви нагостя и с бисквити. Но не бива да спираме, затова набрах клонки със смолата на това дърво, която е много вкусна.

— И сто пъти да бях минал край тези дървета, нямаше да си помисля, че могат да послужат за храна — каза Алваро.

— Не сте ли чували за саговите палми?

— За онези, които съдържат в стеблото си някакво вещество прилично на кола, което става за ядене и може да замени хляба?

— Да, сеньор Виана. Това дърво също съдържа брашно и то не по-малко хранително от онова, което се добива от палмите, растящи по островите на Индийския океан.

— Значи, тук жителите не се нуждаят от пшеница?

— Разбира се. Овен това тук пшеницата би израснала много висока, но без да дава зърно. А това дърво дава и друго, освен брашното и смолата.

— Може би и облекло?

Не, свещи, сеньор. Самият аз съм приготвял големи количества. Събирам листа, изсушавам ги и в тях се появява нещо като восък, който напоен в малко животинска мазнина може прекрасно да служи за осветление; а от корените на това растение се приготвя една лечебна настойка… Но ето друг брод и то много по-добър от първия! Тук водата не е по-дълбока от един метър.

— А има ли змии?

— Ще видим.

Диас повтори проверката, но от дълбочината на реката не последва отговор.

— Засега можем да се считаме в безопасност — каза той — надявам се, че еймурите няма да могат да ни заловят!

— Но нали казахте, че могат да построят мост?

— Да, случва се някои от тези диваци да се решат да преминат през реки, дори и през езера. Но за това изгубват няколко дни, а ние няма да ги чакаме тук.

Като опита с пръчката дъното на реката и като се убеди, че е твърдо, Диас нагази във водата и като се държеше за водните растения, които образуваха гъсталак от дясната страна вече почти беше стигнал до противоположния бряг, когато внезапно Алваро и Гарсия, които вървяха след него, видяха, че той се загърчи конвулсивно и охкайки, падна в растящата на брега трева. Нещо дълго и тъмно се шмугна пред Алваро и се скри в тинята на дъното, преди той да успее да го разгледа.

— Диас, какво ви стана? — извикаха и двамата, като видяха, че той продължава да се гърчи на тревата.

— Нищо… дребна работа… електрическа риба…Трептяща риба!…

— Да не ви е ухапала змия? — извика уплашено Алваро.

— Ах не!… Електрическа риба… Тя ме оглуши… Получих електрически удар, който ме повали на земята.

— Електрическа и трептяща риба ли? Какво е това?

— Тук в реките се въдят риби — отговори Диас, като се опитваше да се усмихне, — които индианците наричат трептящи риби. Те изпускат електрически ток, като нашите торпедни риби в Европа. За щастие тук имаше само една такава риба…

— А такъв удар може ли да убие човек?

— Не, но може за няколко дни да го лиши от способността да си служи с крайниците…

— Е! Болката вече минава и скоро ще мога да се изправя на крака.

— Радвам се за вас… също и за нашия обяд — каза Алваро.

— Ах, аз бях забравил! — извика Диас, като се оглеждаше. — Почакайте, каква сполука! Само да се наведете и ще получите обеда си. Виждате ли тази полянка? Преди тук трябва да е имало буйна растителност.

— Алваро погледна към мястото, посочено му от Диас. Вдясно от първия ред палми се виждаше една полянка, където растяха отделни малки храстчета, високи от десет до дванадесет сантиметра с палмообразни листа. Но това беше всичко и Алваро не откри нещо, което можеше да му послужи за обяда, който му обещаваше Диас.

— Ей, Гарсия! — извика Алваро. — Ти имаш силни очи, направи ми удоволствие и потърси къде там се крие обяда, който аз не мога да видя!… Макар че ми се струва, че не съм сляп!

— Ако не ми дадете очила и аз нищо не бих могъл да видя! — отговори Гарсия.

— Значи, обедът трябва да се крие под земята. Да се надяваме, че поне охлюви ще намерим!

— Ще намерим нещо по-добро — възрази Диас.

Гарсия разрови около един храст и намери някакви вълма с неправилна форма и различна големина.

— А какво е това? — попита той с удивление.

— Превъзходни земни плодове, които аз много ценя.

— Да ги опитаме! — извика юношата.

Той се приготви да хапне от плода, като грижливо го избърса с полата на дрехата си, но Диас го спря с вика:

— Не хапвай от него! Ах, ах, колко си непредпазлив! Да не искаш да умреш?

Алваро и Гарсия се спогледаха, без да разбират нищо. Диас току-що беше похвалил тези плодове, а сега се оказа, че са отровни!

— Това е маниока! — прибави Диас.

— Нищо не разбираме! Маниока! Какво е това? — попита Алваро.

— Ах, какъв съм глупак! — извика Диас. — Съвсем забравих, че тези скъпоценни плодове още не са известни в Европа. Ще ви науча какво трябва да правите с тях, за да станат годни за ядене, без да се излагате на опасността да бъдете отровени, защото те съдържат силно отровен сок… Ето какво Гарсия, иди и изрови няколко, а аз ще се заловя за работа и ще ви нагостя с питки, не по-лоши от царевичните. Тъй като сега няма защо да се боим от еймурите, можем да си приготвим малък запас от тези питки.

— Горя от нетърпение да ги опитам! — извика Алваро. — Отдавна не съм ял хляб!

— Тук мога да приготвя питки в ограничено количество, но когато стигнем в селото на тупинамбите, ще ви покажа как се правят питки в големи количества. Той бръкна в пътната си торбичка и извади една изострена рибена кост, една добре лъсната пластинка от изпечена глина и една мрежичка, изплетена от жилките на някакви листа.

— Сеньор Алваро, накладете огън там, зад онова дебело дърво, за да не се вижда от брега.

Като сложи на земята един огромен бананов лист, Диас взе плодовете и ги остърга с рибената кост, така че те заприличаха на топки меко тесто, напоени с млечен сок.

— Ето отровата — каза той на Алваро, като посочи тази белезникава течност. — Наистина тя убива, но служи и за противоотрова при ухапва не от змии и чудесно лъска желязото. Във всеки случай този сок трябва да се махне за да стане плодът безопасен за ядене.

Той напълни малката мрежичка с приготвеното тесто, което изстиска добре, за да изтече всичкия му сок.

— Готово! — каза той, като сипа тестото в глинената пластинка.

После я сложи на горещите въглени и когато тестото се опече, извади го от огъня и го предложи на спътниците си.

— Можете да го ядете без всякакъв страх — каза той. — Ако в тестото е останал малко отровен сок, от топлината той се е изпарил.

— Великолепно нещо! — извика Алваро, като напълни устата си с едно парче от току-що изпечената питка.

— Сто пъти по-хубава от морските питки — прибави Гарсия, като гълташе лакомо парче след парче. — Прекрасна пита! Колко съжалявам, че няма малко малага или порто да си сръбнем!

— Ако имахме време и някакъв съд, щях да ви приготвя едно силно питие. Аз мога да приготвям паруба, без да прибягвам до зъбите на бабите.

— А какво е това питие?

— То се извлича то същите плодове, но за съжаление нямам гърне.

— А за какво се използват зъбите на бабите?

Диас тъкмо се канеше да отговори, когато от към реката се дочу някакъв шум.

— Еймурите ли са? — попитаха едновременно Алваро и Гарсия.

— Не — отговори Диас. — Чух грухтене и плясък на вода.

— Да не е кайман?

Диас поклати глава и каза шепнешком:

— Вървете след мен без да вдигате шум. Може да си уловим хубава добавка към хляба.

Те навлязоха в гъсталака, който растеше по брега, като се стараеха да вървят колкото е възможно по-предпазливо и на четиридесет крачки разстояние видяха едно животно прилично на малка дива свиня. То беше нагазило във водата, плискаше се и грухтеше и търсеше корени на водни растения. Като го видя Диас се намръщи.

— Да ви дам ли стрела? — попита Алваро.

— Не струва. Месото на тези гризачи е толкова отвратително, че не само индианците, но дори и ягуарите не го ядат… А, ето нещо по-добро.

Малко по-нататък вървеше животно, необикновено странно на вид. Външността му възбуди силното любопитство на Алваро, който прошепна:

— Някой виждал ли е такъв звяр? Както се вижда, това чудовище няма уста? Как живее тогава?

— Виждаш, че не живее зле, защото е много тлъсто — отговори Диас.

— А какъв е този звяр?

— Мравояд, тамандуа.

— Става ли за ядене?

— Ще го опитате и ще си кажете мнението… Това е царско ядене, макар, че месото му е възкисело, поради храната, която употребява.

— А как се храни? Не виждам да има уста.

— Наистина, устата му е малка и няма никакви зъби, но затова пък езикът му е много дълъг и напълно пригоден за храната, която използва.

— А той растения ли ближе с него? — попита Гарсия.

— Той яде не по-малко от нас. Ще видите как става това.

— Нима искате да го убиете?

— Да, но само когато ни достави прекрасно блюдо от мравки.

— Уф!…

— Не бързайте, сеньор Алваро. Ще видим дали ще се мръщите, като опитате ястието, приготвено от термити, изпържени в тлъстина от тамандуа. Сигурно ще си оближете пръстите!…