Огненият човек

XXVIIIАлдея — селото на тупите

След продължително вървене през девствената гора, двамата европейци и индианецът стигнаха вечерта до брега на друго голямо езеро, което отново беше наводнена савана, като онази, която бяха напуснали.

На отсрещния бряг на езерото, осветявано от последните лъчи на слънцето, се виждаха големи постройки, които напомняха на истинска крепост, способна да устои дори на твърде многоброен неприятел.

Почти всички индиански племена строят селата си по този начин, за да се предпазят от внезапно нападение, защото водят непрекъснати войни помежду си, за да се сдобиват с пленници за ядене.

За разлика от африканските негри, бразилските индианци не строят отделни колиби за всяко от семействата. Обикновено те построяват около стеблата на дърветата грамадни колиби, повече от сто метра дълги и пет метра високи.

Тези колиби се наричат карбети. Те са покрити с бананови листа и имат по три врати, едната от които води към поляната в центъра на селото, където обикновено се извършва церемонията по избиването на пленниците, предназначени за ядене.

Във всяка от тези колиби живеят не по-малко от двадесет семейства. Но тъй като вътрешността на колибата не е преградена, тези семейства живеят заедно, съставлявайки един вид община.

Всяко село, малко или голямо, е заградено от палисада (ограда от колове, върху която се излагат главите на изядените врагове, консервирани по специален начин и запазващи се доста дълго време).

Но жителите на селата не са постоянно заедно на едно място. След пет или шест години, когато дърветата и почвата започнат да се изтощават и не дават вече плодове, жителите на селото напускат тези места. Те изгарят постройките и оградата и отиват в друга местност, по-богата на дивеч и плодове, и там основават ново село.

Селото или алдеята на тупите, което им посочи Курупедо, по всяка вероятност беше най-голямото селище на това племе, защото заемаше огромно пространство, оградено с висока двойна палисада. Броят на големите колиби в това село беше също значителен.

— Там живее главният вожд на тупите — каза индианецът. — Това е истинска крепост, която воините от моето племе никога не са се решавали да нападнат.

— А ние? — попита Диас.

— Ние… трима души лесно могат да отидат там, където стотици воини не могат да си пробият път със сила.

— Но ние не знаем къде са скрили моя син, малкия пиайе — каза Диас. — Познаваш ли вътрешното разположение на селото?

— Не.

— А имаш ли някакъв план?

— Да.

— Тогава говори!

— Трябва ни пленник.

— За да го разпитаме ли?

— За да ни заведе в карбета, където затварят пленниците, предназначени за угощението на воините.

— Откъде ще го вземем този пленник?

— Всяка сутрин момчетата и жените от племето излизат от селото и отиват за вода. Да потърсим езерото или потока, от където си носят вода. Мисля, че не е трудно да го намерим.

— И преди някой от тях да стигне до потока, ние ще го пленим, нали?

— Великият пиайе умее да чете мислите ми! — каза индианецът.

— В такъв случай нека отидем да потърсим езерото или потока, както и място удобно за засада.

— Нека белите пиайе ме последват.

Индианецът се върна в гората и тръгна да търси потока или езерото, защото знаеше, че бразилците са свикнали да строят селата си в близост до воден басейн, от който се снабдяват с вода.

В продължение на няколко часа той се луташе из гората, като се навеждаше към земята и гледаше нещо, а след това заведе спътниците си край едно кръгло езеро, което се намираше на противоположната страна на селото.

Езерото беше сред гъсталак от грамадни растения, където лесно можеха да се скрият.

— Вярваш ли, че оттук се снабдяват с вода? — попита Диас.

— Да, виждам по земята следи от много човешки крака.

— Тогава да спрем тук и да почакаме да настъпи утрото.

Те се страхуваха да запалят огън, за да не привлекат вниманието на селото и вечеряха с плодовете, които бяха набрали по пътя. Като навлязоха в гъсталака от бамбукови дървета, те легнаха върху листата, събрани от индианеца. Успокоени от тишината, която царуваше наоколо и уверени, че в този момент не са изложени на никаква опасност, Алваро и Диас скоро заспаха. Впрочем двамата можеха напълно да разчитат на острия слух на индианеца. Този човек не можеше да бъде изненадан, нито когато е буден, нито когато спи, защото веднага подушваше приближаването на врага.

Нощта измина спокойно и само виенето на червените вълци, които обикаляха край селото от време на време будеше спящите. Дързостта на тези зверове, понякога е толкова голяма, че те прескачат високата ограда и влизат в карбета, за да отвлекат от там някое индианско момче. Но този път опасните зверове не се появиха и нашите пътници прекараха спокойно нощта.

Рано сутринта се чу пеене, което все повече приближаваше и не след дълго можеше да се различи гласа на певеца.

Курупедо скочи на крака и като грабна граватаната си, каза на Диас:

— Идват за вода!

— Този глас е на момче — отбеляза Диас, като се вслушваше внимателно.

— Освен това не е тупи! — каза с учудване индианецът. — Тази песен е на тупинамбите. Тя се пее от нашите воини, когато вържат някой пленник, обречен на смърт. Ти също си чувал тази песен, велики пиайе, нали?

— Прибави и това, че съм чувал този глас — каза Диас не по-малко учуден от индианеца. — Да, да… Това е гласът на Япи! Не е възможно да греша…

— Япи ли? Момчето, което ти беше поверено да го посветиш в тайните на пиайе? Нима е то? — извика Курупедо.

— Еймурите го отвлякоха.

Алваро не разбираше това, за което си говореха Диас и индианецът, но и на него му се стори, че този глас му е познат. Тогава той си спомни за момчето, което му служеше като преводач при еймурите.

Песента секна, но вече се чуваше ясно пращенето на сухи клони под нечии крака и разгръщането на листака. Крачките наближиха. Курупедо беше готов, да се нахвърли като тигър върху жертвата си, когато иззад храсталака се появи едно момче с глинено гърне на главата.

Алваро и Диас се спуснаха срещу него и попречиха на Курупедо, който се готвеше да го удари с тоягата си.

— Преводачът на вожда на еймурите! — извика първият.

— Япи! — извика вторият.

Вцепенено от учудване, момчето гледаше ту единия, ту другия. Най-после се съвзе и се спусна към Диас с вик:

— Моят повелител… Ах, това е пиайето на еймурите… О, колко съм щастлив, че ви виждам жив!

— Сам ли си? — попита го Диас.

— След мен вървят жените, които идват за вода. Бягайте, иначе ще ви видят.

— Последвай ни.

Момчето се подчини и изтича след тях в гората. Те изминаха около един километър и едва тогава спряха, като се прикриха зад група бананови дървета.

— Кажи ми, Япи! — обърна се към него Диас.

— Бялото момче в селото ли е?

— Да, — отговори юношата. — Пленили са го преди второто сражение с еймурите.

— Страхувам се да не са го изяли.

— Още не. Сега го угояват.

— Виждал ли си се с него? — попита го Алваро, силно развълнуван.

— Не. Никой не се осмелява да влезе в колибата, където е затворено.

— А виждал ли си го поне?

— Да, вчера вечерта. Струва ми се, че то вече знае за печалната участ, която го очаква.

— Дошли сме тук да го спасим — каза Диас.

— Как мислиш дали е възможно да го отвлечем, без тупите да забележат това?

— Много са и го пазят — отговори Япи.

— Ти можеш да ни помогнеш. Защо са те пощадили? Знаят, че си тупинамби, нали?

— Осинови ме един от великите вождове, който знаеше, че съм служил при великия бял пиайе.

— Значи ти се ползваш с известна свобода, нали?

— Да, повелителю.

— Нощем можеш ли да излезеш от своя карбет?

— Възможно е.

— А можеш ли да ни отвориш вратата на оградата?

— Това е много лесно. Може да го направи и дете — отговори Япи.

— Колко индианци пазят карбета на пленниците?

— Дванадесет.

— Спят ли нощем? — попита Алваро.

— Да, легнали около огъня, който гори пред вратата на карбета — отговори Япи.

— Ще имаш ли достатъчно смелост да ни отвориш тази вечер, преди да изгрее луната, вратата на оградата и да ни заведеш в карбета на пленниците? За останалото не се безпокой! Ние сами ще успеем да влезем в колибата и да изведем момчето оттам…

— Аз все още не съм тупи, а тупинамби — отговори с гордост Япи. — А ти си мой повелител! Ще направя всичко, което поиска великият пиайе, ако той ме отведе при моето племе!

— Коя врата е най-близо до карбета на пленниците?

— Онази, която е обърната към посоката, в която залязва слънцето.

— Ще бъдем при тази врата. — Щом чуеш съскането на кобра, веднага отвори вратата и ние ще влезем в селото.

— Можеш ли да предупредиш Гарсия, да бъде готов? — попита Алваро.

— На минаване през карбета ще му кажа. Хуните не знаят езика на белите, а малкият пиайе ще ме разбере.

— Сега върви, защото иначе жените ще забележат изчезването ти и това ще събуди подозрението на тупите — каза Диас.

— Когато огненото светило започне да се спуска, аз ще бъда на своя пост и ще чакам сигнал — заяви Япи и побягна назад като стрела.

— Има ли надежда? — попита Алваро Диас, който се беше намръщил.

— Или ще го спасим, или всички ще бъдем изядени — отговори Диас. — Ах!… Ако можехме да повикаме тупинамбите! Но те са далеч от тук и ще дойдат твърде късно.

Курурунедо, който не знаеше нито дума португалски или испански, без съмнение не беше разбрал нищо от този разговор, затова те му съобщиха за решението си. Както се виждаше този смел план много му хареса.

— Тази вечер! — каза той. — Утре тупите или ще ликуват, или ще са много опечалени!

Той отиде в гората, за да потърси някакъв дивеч, без дори да помисли за опасността, на която се излагаше — да бъде пленен и изяден от враговете на своето племе.

Денят измина в непрекъсната тревога за Алваро и Диас, които въпреки непоколебимата си решителност да направят всичко възможно за спасението на бедното момче, все пак изпитваха мъчително тревога при мисълта, че в случай на неуспех ще послужат за печено месо на отвратителните човекоядци.

Само Курупедо беше спокоен и не губеше нито за миг хладнокръвие, зает изцяло с набавянето на храна. Вечерта той направи знак на белите си другари да го последват.

Те се намираха от южната страна на селото, докато вратата, през която трябваше да влязат беше от западната. Трябваше да заобиколят и индианецът ги поведе към гората. Към полунощ, вече бяха приближили до поляната, където бе разположено главното село на тупите.

Курупедо извади намазаните си с вулрали стрели, прегледа ги, пъхна една в граватаната и каза:

— Да вървим, Курупедо е готов.

Нощта беше мрачна, защото цялото небе беше покрито с облаци. Само във въздуха се мяркаха светещи насекоми, които прорязваха царуващата в гората и на поляната тъмнина.

Тримата другари бавно и предпазливо се приближаваха към селото, без да губят от поглед палисадата, очертанията на която се различаваха слабо в нощта. Индианецът вървеше напред. От време на време той спираше, надигаше се на пръсти, оглеждаше се наоколо и след това продължаваше пътя си, като се плъзгаше по тревата като змия.

След четвърт час те стигнаха благополучно до оградата, без да привлекат вниманието на жителите на селото. Там, както се виждаше, всички спяха дълбоко. Не се чуваше никакъв шум, дори и огънят, накладен пред карбета на пленниците беше угаснал.

Те запълзяха край оградата, докато стигнаха до мястото, където трябваше да се намира Япи.

— Дали ще бъде там?

— Познавам го от години и знам цената му! — отговори Диас.

Той отскубна малко трева, доближи я до устните си и изсъска като наподобяваше кобра толкова добре, че дори и Курупедо се обърна, защото си помисли, че някъде наблизо се намира това опасно влечуго.

Малко след това иззад оградата отговори същото изсъскване. След това се чу лек шум и едната от дъските, които закриваха входа се повдигна, откривайки тесен отвор, достатъчен за един човек да се провре през него.

Курупедо, захапал граватаната си, влезе пръв, след него се провря Алваро, като държеше пушката си готова за стрелба, а последен влезе Диас.

Япи се отдели от тъмнината. Двамата с Диас бързо размениха следните реплики:

— Нищо ли не забелязаха?

— Не — отговори Япи.

— Всички спят ли?

— Да.

— А воините, които пазят карбета?

— И те спят. Дори огънят е загаснал.

— Гарсия знае ли, че сме тук?

— Успях да му кажа.

— Прекрасно. Да вървим напред.

Отляво и отдясно на вратата се издигаха огромни постройки, които хвърляха черни сенки.

Двамата бели и индианецът тръгнаха след Япи, като стъпваха на пръсти и се подпираха на стените на колибата. Алваро и Диас чувстваха, че челата им се обливат със студена пот и сърцата им замират. През стените се чуваше тихото похъркване на обитателите.

Минаха край няколко колиби и вече наближаваха поляната в центъра, където се извършваше церемонията по избиването и изпичането на пленниците, когато Япи внезапно се спря и се притисна до стената.

— Какво има? — тихо попита Диас.

— Зад ъгъла на този карбет, който е пред нас ми се стори, че видях човешка сянка — отговори той.

— Нима е възможно да са ни проследили?

— Като излязох от моя карбет всички семейства вече спяха.

— Остави ли вратата отворена?

— Да, повелителю.

Те постояха няколко минути притиснати до стената, като се вслушваха внимателно и се взираха наоколо.

— Сигурно ти се е сторило — каза Диас и се обърна към Курупедо, който продължаваше да се вслушва.

— Видя ли нещо? — го помита той.

— Не — отговори индианецът, — но Курупедо чул.

— Какво чу?

— Пясъкът изскриптя.

— Аз нищо не чух.

— Горският индианец чува и най-тихите шумове — възрази Курупедо. — Нищо не убягва от слуха му. Той чува дори змия, която пълзи по тревата.

— Какво да правим?

— Не сме дошли тук на разходка — каза Курупедо. — В граватаната си имам отровна стрела, която ще полети тихо към този тупи, който ни следи.

Той направи повелителен знак на Диас да не мърда. След това се отдели от стената и като прекоси безшумно поляната, се скри зад ъгъла на една постройка.

Изминаха няколко минути, изпълнени с мъчителна тревога и внезапно се чу остър вик, който наруши дълбоката тишина над селото.

Някакъв човек — индианец се спусна към поляната, като държеше с две ръце гърлото си. Той се олюля и се строполи на земята. От всички карбети наизскачаха воини, които викаха силно от уплаха.

— Да бягаме! — извика Диас.

Курупедо, бърз като сърна, побягна с него. Тупите ги последваха, като размахваха криваци.

— Улучих го твърде долу — успя да каже той на Диас.

Те се спуснаха към карбета, водени от Япи, но тупите се стичаха от всички страни.

— Сеньор Виана, стреляйте, защото иначе сме загубени! — извика Диас.

Единствено изстрелите можеха да спрат тълпата диваци, която беше готова да се нахвърли отгоре им.

Алваро се обърна и стреля право срещу тълпата тупи, която изпълваше поляната.

Силният блясък и гърмежът зашеметиха индианците. Те тутакси спряха и с викове се пръснаха на всички страни.

За нещастие, воините, които се бяха появили откъм оградата и чуха само гърмежа, не видяха резултата от изстрела и при бягането си, отделиха Алваро от другарите му и той се видя притиснат между редиците на бягащите.

Като схвана опасността и видя, че му е напълно невъзможно да настигне другарите си, Алваро се спусна инстинктивно към поляната, с надеждата, че ще успее да пробяга селото и да намери друг изход. Паниката и страхът, които царуваха сред редовете на тупите, както и тъмнината, благоприятстваха подобен опит. Алваро се озова на поляната, където беше карбетът на пленниците, но там за свой ужас видя, че проходът е заварден от воините, които се стичаха от противоположната страна на оградата.

За един миг му хрумна мисълта да замени пушката с тояга и да се опита да си пробие път през редовете на индианците. Но веднага разбра, че е безумие да се бори с тези хора, който си служеха толкова сръчно със страшните си криваци.

„Хванаха ме?“ — си помисли той с отчаяние.

Той се намираше до карбета на пленниците, вратата на който беше прикрита с рогозка. Стражата, която се намираше пред карбета се беше разбягала.

„Гарсия е вътре!“ — помисли си той.

И се вмъкна в карбета, като вървеше пипнешком из помещението, в което цареше пълна тъмнина.

— Гарсия! Гарсия! — извика той.

— Сеньор Алваро!

Гарсия се спусна стремително към него.

— По-тихо!… Откриха ни… Всичко е изгубено!

— А Диас? — попита с разтреперан глас Гарсия.

— Не зная… побягна… може би е убит или пленен! Чакай да си напълня пушката. Проклятие! Предчувствах, че всичко ще свърши зле!

Отвън се чуваха силните викове на изплашените диваци.

Тълпа хора със запалени клончета в ръце тичаха на всички страни, размахваха криваци и търсеха враговете из тесните пътеки между карбетите. Виждаше се, че диваците са силно разгневени, че не успяха да намерят никого. Виковете им, прераснали в рев, долитаха отдалече, но гласовете им ставаха все по-дрезгави.

„Дали Курупедо и Диас са успели да избягат?“ — мислеше си със страх и отчаяние Алваро, като се вслушваше във виковете.

Той напълни пушката си и застана пред вратата, твърдо решен скъпо да продаде живота си и да застреля първия тупи, който се осмели да прекрачи прага на колибата.

Гарсия не беше вързан, защото бразилците нямат навика да завързват пленниците, затворени в карбета. Ето защо, той застана до Алваро, въоръжен с една тояга, която беше намерил в един от ъглите на колибата, готов да помага.

Тупите навярно вече бяха забелязали, че ужасният огнен човек се е скрил в карбета на пленниците, но не се осмеляваха да се приближат и да го заловят. Вероятно славата на Карамура, владетелят на небесния огън беше достигнала до тях и те не чувстваха достатъчно смелост, за да се борят с него.

Диваците се събраха на просторната поляна и на групички разговаряха, като ръкомахаха заплашително, но не се осмеляваха да нападнат карбета, където се криеше Карамура.

— Те вече знаят, че съм тук — каза Алваро.

— И се страхуват — отговори Гарсия. — Навярно индианското момче им е разказвало, че вие сте владетелят на небесния огън и убивате с него по-бързо, отколкото те със своите стрели.

— Дали ще трае дълго този страх? — извика Алваро.

— Имате ли много патрони?

— Поне още за петнадесет изстрела.

— Достатъчно за да издържим една дълга обсада.

— А дали е достатъчно здрава тази колиба?

— Да, построена е с огромни греди.

— А възможно ли е да се покатери човек на покрива й?

— Тук, в ъгъла видях едни пръти, а там горе има отвор, през който прониква светлината.

— Ако можехме да барикадираме вратата!

— Ето там има огромни гърнета, които сигурно служат за варене на месото на пленниците. Те могат да ни послужат.

— Вземи пушката и щом видиш, че някой приближава, стреляй. Аз ще отида да намеря тези гърнета.

— Те са там, в тъмния ъгъл — каза Гарсия. — Повече от дузина са и са с грамадни размери.

Кой знае колко нещастници са сварени в тях!

Алваро се запъти към ъгъла, посочен му от Гарсия и на светлината на факлите на диваците, която проникваше през процепите на колибата, видя десетина глинени съдове, високи около метър и половина и толкова огромни, че във всеки от тях можеше да се сварят двама пленника едновременно.

— Гърнетата на човекоядците! — промълви с разтреперан глас Алваро. — Сигурно и на нас ни е съдено да завършим живота си тук и да бъдем сварени в тези съдове като пилета.

Той дотъркаля с неимоверни усилия глинените съдове един след друг до вратата и построи с тях двойна барикада, която трудно можеше да се разруши, поради огромната тежест на гърнетата. Докато той работеше, Гарсия държеше индианците в страх, като от време на време насочваше към тях пушката, мушвайки я през процепите между гърнетата.

— Сега де се опитаме да се качим на покрива — каза Алваро. — Оттам по-лесно ще можем да наблюдаваме действието на обсаждащите ни и ще ги улучваме с по-голям успех.

— Пазете се, сеньор и не стреляйте! — възрази му Гарсия. — И тупите умеят да използват вулрали!

— Ще се пазим — отговори Алваро. — Поляната е голяма, а стрелите на граватаната не могат да летят на големи разстояния, докато моята пушка стреля на петдесет метра.

Като се разтършуваха по ъглите на колибата, те намериха няколко големи и дебели върлини, на повърхността на които имаше дълбоки резки, на разстояние около 30 сантиметра една от друга.

— Може би тези върлини са бразилски стълби! — каза Алваро. — Както и да е, ние ще се възползваме от тях, за да се изкачим на покрива.

В средата на покрива на карбета имаше една кръгла дупка, през която проникваше светлина в колибата.

Алваро подпря двете върлини и без особен труд се изкачи на покрива, построен от дебели греди и покрит с дебел пласт бананови листа.

Диваците продължаваха да стоят на поляната. Те бяха обкръжили карбета, но на почтено разстояние от него. Встрани бяха наклали огньове, за да могат на светлината им да следят обсадените.

— Те са не по-малко от двеста души. — каза Алваро — без онези, които са се втурнали да преследват Диас и Курупедо. Само да успеем да издържим до пристигането на тупинамбите!

— Мислите ли, че тези диваци ще ни се притекат на помощ? — попита Гарсия.

— Не се съмнявам в това, ако Диас и Курупедо са успели да избягат. Но Диас не е такъв човек, че да допусне да го заловят тези човекоядци! Той ще се завърне тук, начело на тупинамбите, уверен съм в това… Ах, ако беше тук и твоята пушка!…

— Казаха ми, че тя е в колибата на пиайето на племето.

— Кой ти го каза?

— Индианското момче.

— Как попадна в ръцете на тези разбойници? Ако беше ме последвал веднага, нямаше да попаднеш в ужасното положение в което се намираш, а край тебе и аз.

— Аз се готвех да побягна към саваната, когато зад мен се спуснаха бегълците от полесражението. Стрелях, като се надявах да ги спра, но не улучих никого. Един индианец с великански размери ме вдигна на ръце и ме понесе към гората. Еймурите ни преследваха с удивително постоянство, като се стараеха да заловят, колкото е възможно повече пленници. Тупите вече смятаха, че са загубени, когато внезапно жителите на това село има се притекоха на помощ. Те се нахвърлиха върху победителите и настана страшно клане. Мисля, че никой от еймурите не се спаси.

— Да. Видяхме труповете им. Продължавай! — каза Алваро.

— Те ме затвориха в тази колиба и ми дадоха да разбера, че ще ме изядат.

— Зле ли се отнасяха с теб?

— Напротив, стараеха се да ме развлекат, изпращаха при мен девойчета, за да ме накарат да танцувам и ме хранеха с отбрани ястия.

— Искали са да те угоят по-скоро.

— А когато се наситех, те насила ме караха да гълтам някакви сладки корени, учудвам се, как стомахът ми не се пръсна от такова количество храна.

— Бедният Гарсия! — извика Алваро с тъжна усмивка. — Приготвяли са от теб страсбургска гъска.

— Ох, ако това беше продължило няколко месеца, щях да заприличам на буре…

— Ах! — извика внезапно Алваро, като се удари по челото, сякаш му беше хрумнала внезапно някаква мисъл.

— Какво ви стана, сеньор?

— А какво ще ядем?

— Тук има няколко плода, останали след вечерята, и питки от маниоково брашно.

— Това е много малко — отбеляза Алваро със загриженост. — Как ще живеем до пристигането на тупинамбите?

— Затова пък имаме вода, която се прецежда през шуплите на глинени съдове.

— Не бива да се отчайваме! — извика Алваро. — Ще се опитаме да минем без храна.