Огненият човек

XXXМежду огъня и стрелите

Нямаше съмнение, че само Япи можеше да помогне на обсадените в критичния момент.

Той беше проявил към тях приятелски чувства още по време на пленничеството им при еймурите, а сега се беше възползвал от паниката и тъмнината и им беше изпратил пушката, която беше отмъкнал преди това от магьосника на племето, на когото беше поверена да я пази. Понеже знаеше, че обсадените гладуват, той беше прибавил към пушката и хранителни припаси, които тайно бе приготвил за тях.

Тази неочаквана и крайно необходима помощ ободри обсадените, които вече бяха започнали да се отчайват относно благополучния изход от обсадата. Сега, когато имаха на разположение две пушки, те се чувстваха достатъчно силни да продължат борбата.

Възможно беше тупинамби да са вече на път и с ускорен ход да са се запътили към селото на тупите, техни заклети врагове и многократни нападатели.

— Сега ние с теб сме непобедими — каза Алваро, като прегледа пушката на Гарсия и се убеди, че не е повредена. — Когато тупите видят, че и двамата сме въоръжени, те няма да имат достатъчно смелост да ни нападнат… Ах, мило момче, не съм се надявал на толкова успешен изход! Сигурно двамата сме родени под щастлива звезда. Дори започвам да си мисля, че бразилците никога няма да успеят да впият зъби в месото ни!

— Представям си учудването на тези диваци, когато видят, че пушката е изчезнала от колибата на магьосника и е долетяла в ръцете ни! — извика Гарсия.

— Ние ще добием славата на непобедими пиайе и ни най-малко не бих се учудил ако изядат своя магьосник.

— Бедният!

— Но какво ли правят тези диваци? Вижда ми се невероятно, че не се възползват от тъмнината, за да ни нападнат. Тази тишина наоколо много ме смущава.

— Но, сеньор, никъде не се вижда и една човешка сянка, не се чува и най-малкия шум.

— Въпреки това аз се тревожа. Не трябва да спим и най-добре да удвоим бдителността си… Чакай!… Не чуваш ли някакъв глух шум? Като от падането на дърво…

— Сигурно са затворили вратата на някой карбет или на някоя ограда.

— Хм! Казах ти, че тези диваци не спят.

— Имаме две пушки, сеньор!…

— Да, и при най-малката опасност, веднага ще започнем да стреляме. Ти, Гарсия, наблюдавай тази страна, а аз — другата… Ако видиш нещо подозрително, стреляй без да чакаш знак от мен… Ти не стреляш лошо.

Те се разположиха в двете противоположни страни на покрива, на самия му край, за да виждат по-добре поляната и търпеливо зачакаха настъпването на деня.

Както изглеждаше тупите бяха много заети с нещо. От време на време обсадените чуваха някакви глухи удари, като че ли на поляната се стоварваха дървета, както и някакъв шепот, сякаш се даваха заповеди с тих глас.

Мяркаха се човешки сенки, които бързо и безшумно се плъзгаха по селото и изчезваха зад карбетите, които ограждаха поляната.

Алваро се опитваше да отгатне, какво правят диваците, но тъмнината и дъждът му пречеха да види какво става на края на поляната.

„Дали не се готвят да затегнат обсадата? — питаше се тревожно той. — Впрочем, ние ще съумеем да я задържим до идването на Диас.“

Най-после тъмнината започна да се разсейва и с появата на първите слънчеви лъчи дъждът престана.

Опасенията на Алваро се оправдаха.

За да не се излагат на изстрелите, от които толкова се страхуваха, тупите се бяха възползвали от тъмнината и бяха обградили поляната с огромни, дебели дървета, чиито клони бяха изсечени. Тези греди бяха така поставени, че можеха да се обръщат без особена трудност към карбетите.

Това беше един вид подвижна барикада, зад която се бяха скрили многобройни воини, въоръжени с лъкове и граватани, готови да обсипят със стрели обсадените.

— Обсада по всички правила — каза Алваро, като отстъпи бързо към средата на покрива. — Ще трябва да сменим квартирата си, ако започнат да движат тези дебели греди по поляната.

Никога не съм предполагал, че тези диваци са толкова хитри!

— А ние какво ще предприемем, сеньор? — попита тревожно Гарсия.

— Можем да се съпротивляваме дълго от вътрешността на карбета. Ако стане нужда, ще пробием бойници и няма да жалим патроните… Сега сме добре запасени в това отношение. Хранителните припаси също са достатъчни.

— Все още не сте се отчаяли, нали, сеньор?

— Ни най-малко. Сега ще изстреляме няколко патрона, за да разберат нападателите, че имаме две пушки. Мисля, че това ще порази доста тези проклети диваци…

Както се виждаше, тупите бяха решени да убият обсадените и започнаха да преместват гредите към карбета, като в същото време грижливо се прикриваха зад тях, за да не могат да ги засегнат куршумите.

— Гарсия, стреляй! — извика Алваро, който започна също да се безпокои. — Не трябва да ги допуснем да се приближат до стените на карбета.

Гарсия, който преместваше хранителните припаси на безопасно място, бързо се изкачи на покрива.

— Един изстрел отдясно и един отляво — изкомандва Алваро. — Постарай се да разбиеш някоя глава.

Макар, че не бяха се приближили достатъчно, диваците започнаха да стрелят с големите си лъкове и няколко стрели се бяха забили в стените на карбета.

Гарсия и Алваро стреляха един след друг. Веднага след изстрелите им се чуха силните и изплашени викове на диваците, които тутакси напуснаха барикада си и се спуснаха към най-близките карбети.

Без съмнение, удивлението на диваците беше безгранично, когато чуха двата изстрела и разбраха, че сега и двамата обсадени имат разрушителни оръжия, докато преди това само единият от тях можеш да стреля.

Каква мощ имаха тези бели хора, които така лесно можеха да използват небесния огън и да поразяват с него диваците!

И двата изстрела не нараниха никого, но всяха в редиците на диваците силна уплаха. Но след първия миг на панически ужас, последва нов изблик на бясна ярост. Наистина, не бяха изминали и десетина минути, когато диваците отново се върнаха на барикадите си.

Те викаха отчаяно и хвърляха цели облаци стрели, а предводителите им ги окуражаваха и ги подтикваха към нападение, усилвайки яростта им.

Двама души бяха успели в продължение на няколко денонощия да държат в страх цялото племе, което до този момент се смяташе за непобедимо. Това беше нещо нечувано и самата мисъл за това ожесточаваше диваците.

— Ах, сеньор, започва да ме обзема страх!

— Стреляй по-чевръсто и не щади никого!

Огромните стъбла на дърветата, тласкани от множество ръце, наближаваха карбета, а криещите се зад тях воини, изсипваха с лъкове и граватани цели облаци стрели към покрива.

Алваро и Гарсия, застанали един до друг, коленичили, откриха огън и убиха двама души, които бяха имали непредпазливостта да се подадат иззад барикадата.

Тези два успешни изстрела задържаха за няколко минути нападателите. Те все още не можеха да преодолеят ужаса, който предизвикваха у тях гърмежите.

— Гарсия, ти само пълни пушките, а аз ще стрелям срещу тези разбойници — каза Алваро, който не се доверяваше напълно на умението на Гарсия. — Твоите изстрели не винаги са сполучливи.

— Да, сеньор,… пък и ръцете ми треперят.

— Не се страхувай, момче. Ще отблъснем атаката.

Той започна да стреля, а Гарсия бързо пълнеше пушките и му ги подаваше.

Изстрел след изстрел се сипеха и никой от тях не беше напразен… Всеки куршум поразяваше някой от воините, ту отдясно, ту отляво, ту зад карбета, защото индианците напредваха от всички страни.

Щом паднеше някой от воините, другарите му се спираха за кратко, като надаваха грозни викове, но след това отново се втурваха в нападение.

Стрелите започнаха да се сипят край Алваро и положението стана критично, когато една щастлива случайност преустанови атаката.

Преди няколко минути Алваро беше забелязал сред нападателите един висок индианец, с диадема от пера на главата. Гърдите и ръцете му бяха накичени с гривни и огърлици, направени от късчета злато и скъпоценни камъни, по всяка вероятност диаманти.

Като реши, че така окичения индианец е вожд на племето, Алваро се стремеше да го улучи, но на три пъти не успя. Най-после, на четвъртия път, куршумът постигна целта си.

Предводителят, улучен в гърдите, полетя от върха на гредата, където се беше покатерил и падането му потресе невероятно диваците, като предизвика сред тях неописуема паника.

Воините захвърлиха оръжието си, лъковете, криваците и граватаните, и се разбягаха като обстрелвани с картечница.

До този момент не беше имало такова отчаяно и неудържима бягство!

— Сеньор! — извика Гарсия, поразен от неочакваното отстъпление. — Какъв майсторски изстрел!

— Мисля, че улучих главния предводител на племето — каза Алваро. — Аз го дебнах отдавна и следвах движенията му, с желанието да го пронижа в главата или гърдите…

— Нима това не им е достатъчно!

— Ще видим, приятелю.

— Те не се появяват вече!…

— Ако наистина това е предводителят им, те няма да оставят тук тялото му. Но ето че отново се приближават, като се крият зад барикадата…Навярно идват за трупа…

— Виждам ги, сеньор.

— Този дивак трябва да е бил твърде важна личност…

Индианците, излезли от най-близкия карбет, се прикриваха зад барикадата и се опитваха да приближат до убития си предводител.

Алваро можеше лесно да ги избие всичките, защото ги виждаше прекрасно от върха на покрива и не беше трудно да се прицелва. Но той ги остави свободно да свършат работата си, защото не желаеше да засилва яростта им след нападението, което едва не завърши трагично за европейците.

Диваците вдигнаха трупа безпрепятствено и го пренесоха в един от най-близките карбети.

— Да — каза Алваро на момчето, което с любопитство наблюдаваше всичко. — Трябва да съм убил един от най-знаменитите им воини.

— Поразява ме обстоятелството, че те не се опитват да отмъстят за него — каза Гарсия.

— Отлагат отмъщението за по-удобен случай. Мило момче, ние трябва да се защитаваме на живот и смърт.

— Сеньор Алваро, започвам да се отчайвам!… — извика Гарсия.

— А аз още не. Докато имаме патрони и хранителни припаси, не трябва да губим кураж.

— Нима все още се надявате, че тупинамбите ще дойдат?

— Да, Гарсия, все още не съм изгубил надежда.

— Ако бяха дошли днес!

— Да оставим диваците на мира и да закусим, докато не се започнали да ни безпокоят отново.

Тупите се отдалечиха, като носеха трупа на вожда си и на другите убити по време на този кръвопролитен бой. Както се виждаше, те не се интересуваха повече от барикадата. Бяха оставили само няколко воини, които се криеха зад карбетите и наблюдаваха обсадените, да ле би да избягат.

Жални писъци и плач на жени, мъже и деца долитаха от колибите, които се намираха на края на селото в близост до оградата. Племето оплакваше смъртта на вожда. Развълнуван от последните епизоди на боя, Алваро едва можа да сложи няколко хапки и веднага се върна на наблюдателния пост на покрива на карбета.

Той чувстваше инстинктивно, че ги заплашва някаква страшна опасност, защото беше уверен, че диваците няма да оставят неотмъстена смъртта на един от най-великите си воини.

Гарсия беше обхванат от панически страх и гледаше тревожно към големите гърнета, с които беше барикадирана вратата, мислейки, че рано или късно ще бъде сварен в едно от тях.

Но денят измина съвсем спокойно. Впрочем индианците не спираха да вият жално и да тръбят с бойните си тръби.

При залез слънце, с настъпването на тъмнината тези викове и звуци внезапно утихнаха.

Алваро погледна към Гарсия и видя, че той трепери.

— Ти се страхуваш, бедни ми Гарсия! — каза той.

— Струва ми се, че смъртта вече се докосна до мен — отговори Гарсия. — Дали ще доживеем до утре?

Алваро не знаеше, какво да отговори на бедното момче.

Като се изкатери на най-високата част на покрива, той погледна печално на запад, към края на хоризонта, украсен с червените лъчи на залеза.

— Не виждам никого! — проговори печално той. — Може би ще дойдат твърде късно.

Той седна на покрива, притиснал пушката между коленете си.

Тъмнината бързо се сгъстяваше и отблясъците на залеза се стопиха в небето. Всичко беше потънало в мрак. В селото царуваше тишина, сякаш воините бяха напуснали колибите и бяха отишли някъде.

— Какво ли правят? Какво подготвят? — запита се печално Алваро. — Тази тишина ме плаши.

Внезапно една блестяща точка се мярна на фона на поляната и падна върху покрива. Алваро скочи на крака и извика с ужас.

— Загинали сме!

Той се беше досетил за пъкления план на диваците.

Отчаяни, че не могат да ги заловят живи, диваците бяха решили да ги изгорят в карбета.

Очевидно те се бяха простили с мечтата де ги изядат и жертваха лакомството в полза на отмъщението.

— Гарсия! — извика Алваро. — Не спирай стрелбата и бъди готов да ме последваш, щом ти дам сигнал.

— Да, те искат да си отмъстят с огън на огнения човек! — каза Алваро с мрачна ирония. — Но ние ще се сражаваме и ще се борим докато у нас остане поне един патрон и едно зърно барут.

Стрелите, на края на които беше привързан памук, напоен със смола и запален, падаха от всички страни върху покрива и се забиваха в стените на карбета.

Пластът листа, които покриваше покрива, започна да пуши, но листата отдолу се подпалваха бавно, защото бяха мокри от дъжда.

Алваро и Гарсия стреляха на всички посоки, като обезумели и всеки изстрел беше придружаван от яростните викове на диваците.

Нямаше съмнение, че от тази стрелба имаше малка полза поради дълбоката тъмнина, която обгръщаше обсадените. Те виждаха само горящите стрели, които се сипеха от всички страни, но не можеха да видят тези, които ги хвърлят.

Вероятно диваците се бяха скрили добре зад големите стебла.

Димът започна да обгръща европейците и тук-там па покрива лумваха пламъчета, които хвърляха, зловеща светлина върху вътрешността на колибата.

Огненият човек, обгърнат в пламъци, се изкачи на самия връх на покрива, без да обръща внимание на молбите на Гарсия и продължи стрелбата, макар че около него се сипеха огнени стрели.

— Така ви се пада! — викаше трескаво той, при всеки изстрел. — Ето ви отговора на Карамура!… Елате и го хванете, ако можете! — Той ту изчезваше в облаци дим, ту отново се открояваше на светлината на пламъците, подобно на някой бог на войната, който яростно предизвиква стотици невидими врагове.

Но огънят все по-бързо се разрастваше. Листата пламнаха и гредите започнаха да пропадат. Покривът заплашваше да рухне с обсадените.

— Гарсия, отстъпвай! — извика Алваро, който най-после схвана опасността.

Обгърнат от дим, той бързо се спусна надолу във вътрешността на колибата. Но там не беше по-добре. Стените вече бяха започнали да горят и топлината беше нетърпима, като в огромна пещ.

Алваро хвърли поглед, изпълнен с безнадеждно отчаяние. Изход нямаше.