Огненият човек

XIIИсторията на Диас

— Изминаха тридесет години — започна разказа си Диас, — откакто кастилското правителство изпрати една флотилия, командувана от Веспучи и Солас, със заповед да основат град край бреговете на Бразилия. Но още в първия миг между командирите на флотилията избухнаха спорове по въпроса кой да оглави това начинание. Америко Веспучи, който вече беше ходил в Бразилия и бе взел участие в откриването на новия материк, без съмнение имаше повече право от всички други да застане начело на експедицията. Но в двора на Лисабон към него се отнесоха с известно недоверие и това му навреди. Пътуването беше спокойно и след три месеца флотилията пристигна благополучно в залива на Рио де Жанейро. След като се снабди с вода и установи търговски отношения с индианците, които не се показаха толкова свирепи, колкото по времето на Кабрал, флотилията отплува на юг и предприе изследвания на едно доста дълго пространство от брега, като забиваше навсякъде кръстове и знака на Кастилското владичество. Най-после тя достигна до устието на една голяма река, която първоначално всички счетохме за морски ръкав.

Това беше Ла Плата. Когато пристигнахме там, между командирите отново избухнаха междуособици. Веспучи и Пинцон отказаха да придружат моя капитан и го напуснаха в търсене на свои открития. Не зная каква участ ги е сполетяла, защото оттогава не съм виждал нито един бял човек наоколо.

— Колкото до тях, мога да ви успокоя, че те се завърнаха благополучно в Испания — каза Алваро.

— Солас — продължи разказа си Диас — не поиска да се върне, без да е направил някое голямо откритие. Той мечтаеше за слава и затова, без много да му мисли, отплува с лодка нагоре но течението на голямата река, чието устие бяхме видели. Аз взех участие в неговата експедиция, защото се ползвах с репутацията на добър лоцман и стрелец.

Няколко дни плавахме по реката, следвани по брега от цяла тълпа индианци, които ни канеха да слезем на брега. Всички те бяха въоръжени със стрели и къси копия. Солас, който въпреки голямата си храброст, беше и предпазлив, не се отзова на поканата им. Няма съмнение, че за него щеше да бъде най-добре кракът му да не беше стъпвал на тази земя.

Индианците, които го канеха, бяха от племето харуа. Бяха най-смелите и най-войнствените от всички диваци, които оказваха решителна съпротива на нахлуващите в територията им чужденци. Те вече се бяха сблъсквали с европейците, а тъй като мнозина от представителите на нашата раса не се държаха така, както подобава на добри християни, в отношението си към белите това племе беше особено злобно. Те се стараеха да унищожат първите отряди на пришълците, защото знаеха, че новите им съседи няма да им донесат нищо друго, освен изтребление, грабежи и поробване. Затова на всички беше ясно, че не трябва да вярваме на приятелските ръкомахания на диваците, които искаха да ни привлекат към примка.

След като бяхме изследвали значително пространство от брега, индианците изчезнаха и у Солас, който мислеше, че всяка опасност вече е отстранена, се породи нещастната идея да навлезе в страната. Аз го убеждавах да не прави това, но той слезе на брега, в края на една голяма гора, като остави мен и още шест души да пазим лодката.

— Пазете се от засада, сеньор Солас! — го предупредих аз. Той махна с ръка и изчезна в горския гъсталак с малкия си отряд.

Но ние изпитвахме голяма тревога. Внезапното изчезване на диваците ни се струваше съмнително, аз подозирах в това някакво коварно намерение. Безпокойството ми се беше засилило до толкова, че не ме свърташе на едно място. Но да бъде спрян Солас и да бъде заставен да се откаже от намерението си, беше невъзможно. Този човек, който си служеше превъзходно с оръжието, не знаеше що е страх и само се присмиваше на моята подозрителност.

Скоро след залязването на слънцето внезапно чухме няколко изстрела, придружени от такъв ужасен рев, че той и досега звучи в ушите ми. Никакъв рев на свирепи зверове не може да се сравни с войнствените викове на южноамериканските диваци!

Всички скочихме от местата си, изплашени от тези грозни викове.

— Нападнали са нашия капитан. Да му се притечем на помощ! — извиках аз на другарите си.

Те ме гледаха безмълвно, като че ли страхът ги беше лишил от способността да говорят. Пък и какво можехме да направим, когато дори не знаехме в каква посока да се насочим? В течение на няколко минути, ние чухме повторни изстрели и виковете на индианците, а след това настъпи пълна тишина. По всяка вероятност всичко беше свършило! Солас и неговите спътници са попаднали в устроената им от индианците засада и са били убити.

Другарите ме молеха да вдигнем котва и по-скоро да се завърнем на кораба, който ни чакаше в устието на реката. Но аз решително отказах да напусна мястото, където се намирахме, преди да съмне. В душата си все още таях надеждата, че някой е успял да се избави и ще се върне на брега, уверен, че ние чакаме там.

Чакахме така до настъпването на нощта. Не можех да стоя спокоен. Желанието на всяка цена да узная каква участ е постигнала моя капитан, ме накара да сляза на брега, и тъй като никой от другарите ми не поиска да ме придружи, аз тръгнах сам, като взех мушката и сабята си. Вървях предпазливо напред, като се прикривах между дърветата и сърцето ми замираше при мисълта, че всеки миг може да ме прониже някоя стрела или някой индианец да ме издебне и да разбие главата ми с томахавката си. Така доста се отдалечих, без да срещна никого и съвсем изгубих надежда, че ще успея да намеря другарите си. Реших да се върна обратно, но внезапно чух наблизо някакви странни човешки гласове. Понеже исках да разбера какво е това, запътих се нататък. Не бях успял да направя и няколко крачки, когато край мен изсвистя стрела. Аз стрелях наслуки в тъмнината и хукнах да бягам. Зад мен се чуха силните викове на индианците, които се спуснаха да ме гонят. Нощната тъмнина и гъстата гора ми помогнаха да се скрия за известно време от преследвачите.

Най-после дотичах до мястото, където трябваше да се намира лодката, но там ме очакваше страшна изненада. Моите другари, смятайки че съм загинал, бяха избягали и ме бяха изоставили в тази страшна гора, преследван от индианците…

— О, негодници! — не можаха да сдържат негодуванието си Алваро и Гарсия.

— Те са мислели, че съм загинал — отговори тъжно Диас.

След няколко минути отново чух след себе си яростните викове на индианците, които се приближаваха с голяма бързина. Внезапно ми хрумна една щастлива мисъл. Не бях видял нито една лодка в реката, значи индианците от племето харуа не са плавали по тази река. Аз пък бях добър плувец. Впрочем, за мен това беше единствения изход.

Ако се завърнех в гората, тези дяволи бързо щяха да открият мястото, където се намирам и щях да попадна в ръцете им. Като се доверявах на силите и ловкостта си, аз скочих във водата с пушка в ръка, като съблякох дрехите си предварително.

На това място ширината на реката беше не по-малка от шест-седем километра, но когато индианците дотичаха на брега, аз вече се намирах в средата на реката.

Плувах бързо, като се озъртах и се опасявах, че всяка минута ще видя до себе си някой индианец. Към полунощ аз бях на двеста-триста крачки от отсрещния бряг. Малко се поободрих, но внезапно почувствах в крака си такава силна болка, че неволно извиках. Уплашен, без да зная какво е това, аз заплувах още по-бързо. След миг аз почувствах друго ухапване, също толкова болезнено и видях, че съм заобиколен от милиарди малки рибки, които яростно се спускаха към мен и впиваха в месото ми острите си зъби…

— Какво е било това? — запита Алваро, силно заинтригуван от разказа на Диас.

— Бях попаднал сред ято кариби. После ще ви разкажа за това. За щастие брегът не беше далеч. Напрегнах всичките си сили и най-после, когато стигнах на брега, паднах изнемощял сред растенията, които го покриваха. Но в какво състояние ме бяха докарали тези малки чудовища! Кръв бликаше от цялото ми тяло.

— Големи ли са тези риби? — попита Алваро.

— Не по-големи от ръката ви, но са по-лоши от кайманите и от ягуара и са толкова лакоми за човешко месо, че ако успеят да обкръжат някой плувец, изяждат го за няколко минути и от него остава само скелетът. О! Тези малки чудовища с право са считани за бич на южноамериканските реки. След като се избавих от преследвачите си, останах почти цяла седмица в тази гора, като се хранех с плодове, корени, а понякога и с дивеч, преди да се реша да потегля на път и да се опитам да осъществя голямото начинание, което бях намислил.

Знаех, че испанците са основали селища във Венецуела и реших да отида при тях, Разбира се, това пътуване щеше да трае няколко години, но за мен друг изход нямаше.

Вървях няколко седмици из гората, която изглеждаше безкрайна, като напредвах предпазливо, избягвайки индианските селца, за да не попадна в ръцете им, а все повече и повече навлизах във вътрешността на Бразилия, докато най-после се озовах сред селищата на диваците тупинамби. Дали, защото кожата ми беше станала съвсем тъмна, с дълга черна брада и с кожа от ягуар, наметната на раменете ми, или по някаква друга причина, но във всеки случай изгледът ми внуши уважение на индианците и те, вместо да ме убият и изядат, приеха ми като приятел. Преди няколко седмици беше умрял техният магьосник, поради нараняване от кайман и те ме поканиха да заема длъжността му. По този начин аз станах „пиайе“…

Изминаха много години, вече бях изгубил всяка надежда да видя някога лице на европеец. Но един прекрасен ден, еймурите нахлуха в нашите села и населението ми се разбяга на всички страни. Аз също избягах в гората и като се заблудих, дойдох тук. Без съмнение няма да благославям еймурите за направените от тях опустошения, но все пак си мисля, че без тяхното нахлуване никога не бих видял лицето на човек от моята раса! Уверявам ви, сеньор Алваро, че денят, в който ви срещнах е най-щастливият в живота ми!

— А сега искате ли още да се върнете при тупинамбите? — попита Алваро.

— Разбира се, а и на вас предлагам да дойдете с мен. Отдавна разбрах, че е безумие да се опитвам да стигна до испанските селища във Венецуела и затова се отказах от тази мисъл.

— И така, да отидем да видим тупинамбите. Да се надяваме, че те няма да ни нанижат на шиш.

— Братята на магьосника!… Никога! Те твърде много се боят от мен, защото аз се ползвам със славата на най-могъщия пиайе в тази област.

— Кога потегляме?

— Сега е вече късно, сеньори… Ще прекараме тук нощта, а утре ще видим, ако пътят е свободен, веднага ще поемем на запад. Еймурите нямат навика да остават дълго по тези места и след известно време винаги се завръщат в горите си.

— Тогава да си приготвим постеля и да лягаме — каза Алваро.

— Да, ще спим, но като матрос на вахта, само с едно око — отбеляза Диас.