Покварено сърце

1.

Подарих това плюшено мече на Луси, когато тя бе на десет, и тя го кръсти Господин Пикъл. То седеше на възглавницата на леглото с идеално опънатите чаршафи, затъкнати здраво под матрака. Вечно разочарованото малко мече се взираше безизразно в мен, избродираната му с черен конец уста бе увиснала като преобърната буква V, а аз си бях мислила, че ще е щастливо, дори благодарно, че съм го спасила. Неразумна мисъл, когато се отнася за плюшена играчка, особено когато възникне в главата на юрист, учен и лекар, от когото се очаква да е хладно практичен и логичен.

Почувствах се объркана и учудена при неочакваната гледка на Господин Пикъл във видеото, което току-що бе пристигнало на телефона ми. Вероятно бе направено с фиксирана камера, насочена под ъгъл, може би от дупчица в тавана. Различих кадифения плат на лапичките му, меката му тъмнозелена козинка, черните зеници в кехлибарените му стъклени очи, жълтия етикет, закрепен на ухото му. Спомних си, че беше около трийсет сантиметра и поради това удобно другарче на стрелкащата се като комета Луси, единствената ми племенница, моето фактически единствено дете. Намерих играчката преди десетилетия в една издраскана дървена библиотека, пълна с миришещи на прах невзрачни томчета за градинарство и южняшки къщи в бутиковия район на Ричмънд, Вирджиния, наречен Каритаун. Мечето бе облечено в мръсна плетена бяла рокличка, която аз съблякох. Поправих няколкото скъсвания с шевове, достойни за пластичен хирург, сложих го в мивката, напълних я с топла вода, изпрах го с антибактериален щадящ цветовете сапун, след това го изсуших със сешоар, пуснат на студена въздушна струя. Реших, че е момченце и изглежда по-добре без роклички и други глупави костюми, и се шегувах с Луси, че е горда притежателна на гола мечка. Тя отвърна, че го е разбрала и без да й казвам.

„Ако стоиш прекалено дълго прекалено кротко, леля Кей ще ти свали дрехите, ще те изкъпе с маркуча и ще те изкорми. След това ще те зашие и ще те остави голо“, добави тя лукаво.

Това бе неприлично. Ужасно. Наистина не беше смешно. Но все пак Луси тогава беше на десет и детският й глас изведнъж се появи в главата ми, когато отстъпих от съсирващата се кафеникава и жълтеникава по края кръв на мраморния под. Вонята сякаш правеше мръсния въздух по-тъмен, мухите приличаха на легион мънички бръмчащи демони, пратени от Велзевул. Смъртта е ненаситна и грозна. Напада сетивата ни. Събужда всяка тревога в клетките ни, заплашва живота ни. „Внимавай. Пази се. Бягай. Ти може да си следващият.“

Програмирани сме да възприемаме труповете като отвратителни и отблъскващи, да ги избягваме буквално като чума. Но в тези дълбоко кодирани в нас инстинкти за оцеляване има рядко изключение, което е необходимо, за да може да се пази племето здраво и сигурно. Избрана група от нас идват на този свят, без да се притесняват от зловещото. То даже ни привлича, очарова, интригува ни — и това е добре. Някой трябва да предупреждава и защитава останалите. Някой трябва да се погрижи за болезненото и неприятното, да отговори защо, как и кой и да се отърве правилно от гниещите останки, преди те да направят по-голяма беля и да разпространят инфекции.

Смятам, че тези специални обгрижватели не са създадени равни. За добро или за зло не всички сме еднакви. Винаги съм го знаела. Налейте ми няколко чаши силен скоч и ще ви призная, че всъщност не съм съвсем нормална и никога не съм била. Не се страхувам от смъртта. Рядко забелязвам характеристиките й отвъд тези, които трябва да ми кажат нещо. Миризми, телесни течности, ларви, мухи, лешояди, гризачи. Те ми подсказват истините, които търся, и е важно да разпозная и покажа уважение към живота, предшествал провала на биологията, който изследвам и от който събирам проби.

Всичко това го казвам, за да подчертая, че не се притеснявам от това, което повечето хора намират за разстройващо и отвратително. Но не и когато има нещо общо с Луси. Прекалено много я обичам.

Вече се чувствах отговорна и виновна и това стана точно когато разпознах семплата момичешка стая от общежитие на записа, който ме бе сварил неподготвена. Аз бях основният дизайнер, авторитетът, досадната леля, която бе пратила своята племенница в тази стая. Аз бях сложила Г-н Пикъл там.

Той изглеждаше почти по същия начин, както когато го бях спасила от онзи прашен рафт в Ричмънд и го бях почистила в началото на моята кариера. Осъзнах, че не помня кога и къде съм го видяла за последно. Нямах представа дали Луси не го е загубила, подарила или захвърлила в някой шкаф.

Трепнах, когато чух силна мъчителна кашлица през няколко стаи в красивата къща, в която лежеше мъртва богата млада жена.

— Господи! Защо бухаш така? Ще вземеш да ме заразиш! — Това беше следователят от Кеймбридж Пийт Марино, който така си говореше и се шегуваше с колегите си; така правят ченгетата.

Масачузетският полицай, чието име не знаех, наистина бухаше все едно има магарешка кашлица.

— Слушай, пич. Ще ме заразиш. Ще ме разболееш. Какво ще кажеш да се дръпнеш? — Още от професионалното отношение на Марино.

— Не съм зара̀зен. — И нов залп кашлица.

— Боже! Поне си закрий шибаната уста!

— И как да го направя с ръкавици?

— Ами свали ги, по дяволите.

— Няма начин. Нали ще оставя ДНК.

— Така ли? А кашлицата ти не пръска ли ДНК из цялата къща?

Изключих съзнанието си за Марино и полицая и се съсредоточих върху дисплея на телефона си. Секундите на видеото течаха, а стаята в общежитието оставаше празна. На неудобното скромно легло на Луси нямаше никой освен Г-н Пикъл. Сякаш белите чаршафи и кафявото одеяло бяха нарисувани със спрей върху тесния матрак с една-единствена плоска възглавница. Мразя легла, опнати като барабан. Избягвам ги винаги когато мога.

Моето легло у дома, с неговия свръхмодерен матрак с пружини в джобове, с ленените чаршафи и пухени юргани е една от най-желаните луксозни стоки. В него си почивам напълно, правя секс, сънувам или в по-добрия случай — не сънувам. Отказвах да спя в нещо като усмирителна риза. Не бих го направила увита като мумия, без циркулация на въздух в краката ми. Не че не съм свикнала с военни условия, държавни общежития, противни мотели и казарми от един или друг вид. Прекарала съм безкрайни часове в неприветливи места, но не по мой избор. Луси е друга работа. Макар вече да не живее, така да се каже, спартански, тя не обръща внимание на определени признаци на комфорт като мен. Сложи я в спален чувал насред гора или пустиня и тя ще се чувства добре, стига да има оръжия и техника и да може сама да се справи с врага, какъвто и да е той. Луси е безкомпромисна относно контрола върху средата си и това беше още един аргумент срещу нея в този случай — тя бе под наблюдение в стаята си в общежитието.

И не го знаеше. Нямаше как да го знае.

Реших, че видеото е снимано преди шестнайсет, най-много деветнайсет години с шпионско оборудване с висока резолюция, изпреварило времето си. Мегапикселов запис от множество камери. Гъвкава отворена платформа. Контролирана с компютър. Лесно управляем софтуер. Удобна за скриване апаратура. Дистанционно достъпна. Определено разработка на новото хилядолетие, но не беше анахронизъм, не беше фалшифицирана. Беше точно това, което би трябвало да очаквам.

Технологичното обкръжение на племенницата ми винаги изпреварваше времето си и в средата и края на 90-те години на XX век тя би трябвало да е знаела за новите разработки в техниката за проследяване много преди другите хора. Но това не означаваше, че Луси е инсталирала скритите записващи устройства в собствената си стая, където спеше като стажант на ФБР, докато бе още в колежа, особено като я знаех колко е потайна и интровертна.

Думите „следене“ и „шпиониране“ доминираха вътрешния ми диалог, защото бях убедена, че това, което виждам, не е записано с нейно знание. Още по-малко с нейно съгласие — и това беше важно. Освен това не вярвах, че Луси ми е пратила видеото, макар да изглеждаше пуснато от нея от нейния спешен номер. Това беше много важно. Освен това бе проблематично. Почти никой нямаше спешния й номер. Хората, които го знаеха, можех да преброя на пръстите на едната си ръка. Внимателно оглеждах подробностите на записа. Беше тръгнал преди десет секунди. Вече бяха единайсет. Четиринайсет. Шестнайсет. Взирах се в кадрите, снимани от много ъгли.

Ако не беше Г-н Пикъл, можеше и да не позная старата стая на Луси с нейните хоризонтални щори, обърнати като смачкан плат или погладена срещу косъма козина, един от нейните навици, който винаги ме бе подлудявал. Тя редовно обръщаше щорите и накрая се отказах да й обяснявам, че това е като да си носиш бельото на обратно. Тя ми отговаряше, че като ги обръща наопаки, е невъзможно да се види през тях отвън навътре. Всеки, който мисли по този начин, е нащрек, че може да го наблюдават, преследват или шпионират. Луси не би позволила на някой да го направи.

Освен ако не знае. Освен ако има доверие на този, който го прави.

Секундите отминаваха, а стаята си оставаше същата. Празна. Тиха. Тухлените стени и облицованият с плочки под бяха съвсем бели, мебелите — евтини, с кленов фурнир, всичко беше семпло и практично и бодеше дълбоко в ума ми, в наситена с болка част на паметта ми, която държах запечатана като човешки труп под бетонна заливка. Това, което виждах на телефона си, можеше да бъде стая в частна психиатрична клиника. Или стая за временно настаняване на офицер във военна база. Или напълно безлична любовна квартира. Но аз знаех какво виждат очите ми. Бих познала умърлушеното плюшено мече навсякъде.

Г-н Пикъл беше навсякъде в Луси и когато погледнах затрогващото му лице, си спомних какво се бе случвало с мен през отдавна отминалото последно десетилетие на миналия век. Бях главен съдебен лекар на Вирджиния, първата жена на този пост. Бях станала настойник на Луси, след като себичната ми сестра Дороти бе решила да ми я остави. Това, което ми бе представено като инцидентно гостуване, стана постоянно и мигът, в който започна, не можеше да бъде по-неподходящ. Първото ми лято в Ричмънд, когато градът беше под обсада, защото сериен убиец душеше жени в собствените им домове и в собствените им легла.

Убийствата ставаха все повече и все по-садистични. Не можехме да го заловим. Нямахме представа кой е. Аз бях нова. Пресата и политиците ми се стовариха като лавина. Не пасвах на обкръжението си. Бях хладна и надута. Бях странна. Що за жена е жена, която дисектира трупове в моргата? Бях неприветлива и ми липсваше южняшки чар. Предците ми не бяха от Джеймстаун или „Мейфлауър“. Някогашна католичка, мултикултурна либералка от Маями, успяла да започне кариера в столицата на Конфедерацията, където броят на убийствата на глава от населението бе най-висок в Съединените щати.

Така и не получих задоволително обяснение защо Ричмънд печелеше палмата на първенството по убийства и защо ченгетата се хвалеха с това. Също така не разбирах и пресъздаването на сцени от Гражданската война. Защо честваха най-голямата си загуба? Бързо се научих да не давам израз на подобен скептицизъм и когато ме питаха дали съм янки, казвах, че не се интересувам от бейзбол. Това обикновено им затваряше устите.

Вълнението от това да съм една от първите жени шефове в Съединените щати бързо се разсея и тенекиената ми купа бързо загуби блясъка си. Вирджиния на Томас Джеферсън изглеждаше повече като упорита военна зона, отколкото като бастион на цивилизацията и просвещението, и не след дълго истината стана безпощадно ясна. Бившият главен съдебен лекар бил набожен алкохолизиран женомразец, който бе умрял внезапно и бе оставил кошмарно наследство. Никой добър сертифициран патолог криминалист с прилична репутация не искал да заеме мястото му. Така че на отговорните лица им хрумнала блестяща идея. Защо да не назначим жена? Жените ги бива да оправят бъркотии. Защо да не вземем жена съдебен лекар? Няма значение дали е млада и й липсва необходимият опит да оглави щатска система. Стига да има съответното образование и да се държи прилично, позицията е нейна. А какво ще кажете за свръхквалифицирана, прецизна към детайлите, обсебена от работата си италианка перфекционистка, израснала в пълна мизерия, която умира да се докаже, свръхмотивирана е и е разведена без деца? Е, почти без деца, докато не се случи неочакваното. Единственото отроче на сестра ми — Луси Фаринели, беше бебето, оставено на прага ми. Само дето това бебе беше на десет години, знаеше повече за компютрите и техниката, отколкото аз някога щях да науча, и беше табула раза в социално отношение. Да кажем, че Луси бе трудна, е все едно да кажем, че светкавицата е опасна. Твърдение, което винаги е вярно.

Племенницата ми беше и си оставаше предизвикателство. Непроменимо и нелечимо. Но като дете бе невъзможна дивачка. Беше гениален абориген, гневна, красива, огнена, безстрашна, неизпитваща угризения и недосегаема, прекалено чувствителна и ненаситна. Нищо, което правех за нея, не бе достатъчно. Но аз се опитвах. Опитвах се неуморно въпреки лошите перспективи. Винаги се бях страхувала, че ще съм лоша майка. Нямах никаква причина да съм добра.

Мислех си, едно че плюшено мече може да накара едно пренебрегнато дете да се чувства по-добре и вероятно обичано, и докато гледах Г-н Пикъл на леглото на бившата стая на Луси, запечатана от видеонаблюдение, което допреди минута не знаех, че е съществувало, лекият шок премина в общо спокойствие. Мониторът на жизнените ми показатели отчете права линия. Съсредоточих се. Започнах да мисля ясно, обективно, научно. Трябваше. Видеото, което течеше на телефона ми, беше автентично. Беше много важно да приема това. Записът не беше обработен, нито изфабрикуван. Знаех дяволски добре какво виждам.

Академията на ФБР. Общежитие „Вашингтон“. Стая 411.

Опитах се да определя кога точно Луси живееше там като стажант, а после и като млад агент. Преди да си загуби работата. В общи линии бе уволнена от ФБР. След това и от Въздушния контрол. След това стана наемник за специални задачи и започна да изчезва по мисии, за които не исках да знам, преди да основе своя собствена криминологична компютърна компания в Ню Йорк. Докато не захвърли и това.

И вече бяхме тук, петък сутринта в средата на август. Луси бе на трийсет и пет, изключително богата технологична бизнесдама, която щедро споделяше таланта си с мен и с моя Криминологичен център в Кеймбридж (КЦК), и докато гледах записа от видеонаблюдението, бях едновременно на две места. Назад във времето и тук, в настоящето. Те бяха свързани. Едно цяло.

Всичко, което бях правила, ме бе бутало неспирно като свлачище към това мраморно фоайе, оплискано със съсирена кръв. Случилото се досега ме бе довело точно на мястото, на което бях, накуцваща, изпитваща болка, с лошо ранен крак и с разлагащ се труп на пода до мен. Моето минало. Но което бе по-важното — миналото на Луси. Пред очите ми се завъртя галактика от ярки образи и тайни в огромна непрогледна бездна. Тъмнина, скандали, измами, предателства, спечелени, загубени и пак спечелени битки, неточни изстрели, попадения в целта и разминавания на косъм.

Общият ни живот бе започнал с надежди, мечти и обещания и постепенно бе ставал ту по-лош, ту по-добър, докато накрая се задържа като приличен, а след това се разви до доста сносен, докато отново не отиде по дяволите миналия юни, когато аз за малко не умрях. Мислех си, че филмът на ужасите е свършил завинаги и никога няма да си спомним за него. Не можех да съм се объркала повече. Сякаш бях надбягала свръхбърз влак и след това бях блъсната от него.