Покварено сърце

40.

В работилницата нямаше прозорци, а лампите на тавана бяха силни като в операционна. Виждах Луси и Джанет ясно. Можех да проследя израженията им и всеки техен жест. Ярките светлини бяха безмилостни, груби и заслепяващи, но точно такъв изглеждаше и животът в момента. Изложен на показ, несигурен и пълен с измами и нагли лъжи. Гледах племенницата ми и партньорката й в личното пространство на техния дом. Те обсъждаха нещо. Край тях имаше работни маси, менгемета, високи кутии с инструменти, фреза, струг, циркуляр, шлайф, бормашина и поялници. Не знаех със сигурност какво обмислят, но можех да направя предположение. Бяха скрили нещо там долу, вероятно Луси го бе направила. Наркотици, оръжия, може би и двете. Докато гледах и слушах племенницата ми, си дадох сметка, че тренировъчният й екип на ФБР от времето й в Академията все още ми изглежда иронично, но не по същия начин.

Дрехите й не бяха онова дразнещо тупане в гърдите отпреди няколко часа, когато я видях да върви към мен по алеята. Бяха износени и избелели, с петна от пот и овехтели, меката сива памучна тъкан висеше пораженчески като избеляло старо бойно знаме в тихо време. Луси всъщност изглеждаше доста жалко и поведението й бе напълно променено. Говореше бързо и агресивно, сякаш всеки момент щеше да избухне, а аз не знаех какво означава това. Ставаше такава, когато беше отчаяна. Което се случваше много рядко.

— Не ти ли казах, че никой няма да разбере? А те влизаха и излизаха цял ден, без да имат и най-малка представа. Казах ти, че няма за какво да се притесняваш. — Луси се правеше на много смела, но не й вярвах. Беше уплашена.

— Има много за какво да се притеснявам. — Джанет беше тиха и овладяна, но усещах и нещо друго. — Те са предвидили, че ще го направиш.

— Каза го вече сто пъти.

— Ще го кажа и за сто и първи, Луси. Те могат да предвидят с много голяма сигурност какво ще е поведението ти след деянието.

— Не съм извършила никакво престъпно деяние. Те го направиха.

— Искаш ли да говоря като юрист точно сега?

— Не, не искам.

— Въпреки това ще го направя. Ерин Лория знае каква си. Тя е наясно, че няма начин да позволиш да останем в положението, в което ни поставиха — да не можем да се защитим. Знае, че няма да седиш и да чакаш да ни наранят или да ни убият.

— И защо това да е моето поведение, а не и на двете ни? Ти откога седиш и чакаш?

— Взеха и моите оръжия — каза Джанет, сякаш това отговаряше на въпроса.

Но не отговаряше. Само повдигаше още един законов проблем. Какво право имаха ФБР да конфискуват нещо, принадлежащо на Джанет? Доколкото знаех, за нея нямаше съдебна заповед. Разбира се, те ги бяха взели с обяснението, че трябва да ги тестват. Ами ако Луси бе извършила престъпление с тях? Ами ако Джанет го бе направила? Да си тръгнат с нейните вещи не беше по-различно от това да изземат моя компютър или нещо друго от стаята за гости. Щяха да твърдят, че когато хората живеят заедно или преспиват под един покрив, всичко във въпросния имот е законно иззето. Че е нямало как да знаят кое е мое, на Джанет или на Луси, след като вещите се намират на едно и също място.

Изобщо не бях изненадана, че ФБР бяха решили да пратят оръжията на Джанет в лабораторията. Но това, че тя го каза пред Луси, ми приличаше на стратегическа крачка встрани, на логичен аргумент, на реч на адвокат, много по-преднамерена, отколкото изглеждаше. Джанет подбираше думите си прецизно и внимателно, но може би така правеше под стрес. Направи ми впечатление обаче, че говори като за протокол, сякаш някой слуша — и наистина някой слушаше. Аз. Но кой друг?

Освен това бе използвала думата „деяние“. Но не изясни какво има предвид. Дали това, което Луси бе направила, бе криминално деяние, или това, което бяха извършили ФБР? А Луси й отговори, че човешките права се зачитали само при нарушение.

— Правосъдието няма да ни свърши работа, ако сме мъртви — каза тя. — А те ще се погрижат истината никога да не излезе наяве. Ако ни убият, това ще стане с благословията на собственото ни федерално правителство. Разбира се, че е криминално деяние. Те на практика са ни поръчали.

— Технически погледнато, по закон не са — отвърна Джанет. — Гарантирам ти, че не са наели Кари, не са се споразумели с нея да рани Кей през юни или да убие нас. Това, което са направили, е много по-хитро и гадно. То е открита покана за извършване на тежко престъпление и да, това е престъпна небрежност. Това е пълно незачитане на човешкия живот, чиста дефиниция на престъпление на поквареното сърце. — Направо не вярвах какво чувам. — Би трябвало да е криминално деяние. Но това са ФБР, Луси. И няма отчетност, освен ако не се яви политическа пречка, като например опозоряване на президента.

Опозоряването на президента на Съединените щати би трябвало да е публичен акт. Защото ако не е публичен, не може да бъде опозоряващ. Представих си за каква политическа пречка би могла да мисли Джанет и веднага ми хрумна една. Контролът върху оръжията е силно поляризиращ проблем в САЩ и мнозинството американци буквално биха се хванали за пистолетите пред перспективата да загубят правото, което им дава Втората поправка на конституцията.

Ако се разчуеше, че правителството е разоръжило хора, които след това са се оказали мъртви? Скандалът щеше да е страхотен. Такава ужасна история би вляла нова енергия в битката за контрол над оръжията. Би наелектризирала консервативните гласоподаватели. Би се превърнала в гневен аргумент в приближаващите президентски избори.

— Всичко е адски сбъркано. Няма значение истината за Пакистан, за липсващите оръжия, но нищо не оправдава това — не спираше да говори Луси. — Има и по-добри начини да се направи. Това, което правят, е лично, отмъстително и унищожително. В къщата има дете и куче. Те пък какво са виновни?… Е, това е зло и дори не е необходимо.

— Зависи кого попиташ — каза Джанет. — Сигурна съм, че за някой е необходимо.

— За Ерин.

— Директно, да, необходимо е на Ерин Лория. Но нещата отиват по-високо от нея. По-високо от Бентън. Когато говорим за скрита операция от такъв мащаб, нещата отиват на нивото на кабинета. Директорите на агенции се забъркват в грозни лъжи и конспирации. „Уотъргейт“, провалът в Бенгази, да не говорим за сделки с терористи, освобождаване на затворници от Гуантанамо заради един дезертьор. Съединените щати нямат нужда от още унижения, скандали, провалени мисии, нарушения на конституционните права и жертви, дори косвените жертви да сме ти, аз или Деси. Дори да сме всички ние. За Министерството на правосъдието, Министерството на отбраната, Белия дом това е нищожна цена, стига обществото да не знае. Стига истината никога да не излезе наяве.

Това, за което си говореха, беше направо немислимо и въпреки това не се съмнявах, че може да се случи. Луси, изглежда, смяташе, че Кари Гретхен е получила задача. Или вероятно бе по-точно да се каже — предложение да убие Луси, може би и всички останали около нея. И за да стане по-лесно, ги бяха оставили на петдесет изолирани акра без оръжия. Бяха в отдалечен имот, прочистен и широко отворен от ФБР за атака, която щеше да се изтълкува като случайна, като деяние на жесток психопат.

А не като светкавичен удар на Кари Гретхен. Имах силни подозрения, че ФБР нямат никакво намерение да признаят, че тя е жива и здрава. Те създаваха точно обратното впечатление. Официално тя не се смяташе за бегълка. Нямаше я в списъка на десетте най-търсени престъпници. Дори Интерпол не я издирваше. Кари бе с черна бюлетина на техния сайт през последните тринайсет години. За международната правораздавателна общност в момента тя бе точно толкова мъртва, колкото когато се случи катастрофата с хеликоптера.

— Ще го пишат домашен обир — каза Луси на Джанет и гърдите ми се стегнаха. — Нещастие, което ми се е случило, защото имам много пари. След това вниманието на обществото ще се отклони към нещо друго. Никой няма да си спомня какво ни се е случило, нито ще му пука.

Сърцето ми се разтупка. Стоях в спалнята на мъртва жена само на двайсет километра от Конкорд, но ми се струваха като милиони. Не можех да стигна до дома на Луси достатъчно бързо, ако Кари вече бе навлязла в периметъра му, ако бе вътре и ги наблюдаваше така, както и аз. Хрумна ми ужасната мисъл, че тя дебне плячката си, кани се да нападне, а аз съм нейната публика. Да, точно към това ме бе водила, към големия финал.

Искаше да гледам какво им прави.

— Марино? — Не се обърнах и по никакъв начин не показах какво се случва вътре в мен. — Трябва да се обадиш по телефона.

Гласът ми задираше, сякаш бях настинала. Но бях съвсем спокойна.

— Какво?

— Обади се на Джанет. Ако не вдигне, обади се на Бентън, на ФБР, на щатската полиция…

— Какво става, по дяволите? За Кари ли говориш?

— Да. Боя се, че тя може да е в къщата на Луси и Джанет или всеки момент ще влезе вътре.

— Мамка му! И защо?

— Веднага, Марино.

— Ще направя нещо дори по-добро. Ще повикам коли от полицията в Конкорд. Могат да са там след две минути. И ще се обадя на Джанет…

— Ако никой не им отвори, да разбият вратите. Джанет и Луси засега са добре, но не съм сигурна, че това ще продължи дълго.

— Разбрах. Те къде са?

— На долния етаж.

— В бомбоубежището?

— Да. Но не и Деси. Не го виждам.

— Щом не е с тях, значи не са разтревожени — каза Марино и беше прав.

Защо Деси беше сам?

Той не беше с тях, а не бях виждала Луси по-разтревожена, отколкото в този момент. Не беше логично. Двете с Джанет бяха всеотдайни към него. Бяха дори прекалено грижовни. Тогава защо той не беше с тях? Не искаха да види какво правят. Това бе очевидният отговор, но не беше задоволителен. Чух Марино да говори по телефона, докато гледах как Луси се напряга като змия, готова да ухапе. Това си помислих, докато я гледах. Измина още една секунда. После две. След това десет. Тя стъпваше върху различни каменни плочи, които сякаш се клатеха, дори като че ли леко подскачаше по тях.

— Абсолютно неоткриваемо. Можеш да вървиш по тези плочи цял ден, както направиха онези задници, и няма как да се сетиш. — Луси отново подскочи.

Беше обсебена от ФБР. Беше се фиксирала върху това да ги надхитри и не постъпваше разумно. И го знаеше. Джанет със сигурност също го знаеше.

— И дори да намерят това, което няма да стане, ще трябва да минат и през металната част на пода и да копаят още цял метър до кутията — каза Луси.

— Съгласна съм, че не биваше да ни поставят в това положение — каза Джанет някак странно.

Сякаш се разграничаваше от нещо, което с Луси може би бяха направили по-рано и което ги бе накарало да са в тази част на къщата точно сега. Джанет продължаваше да пуска сковани неестествени коментари, сякаш знаеше, че някой ги подслушва.

— Но не трябва да правиш това — каза тя, а аз продължавах да се притеснявам от начина по който говореше и се държеше. — Да се качим горе, да си съберем багажа и да отидем у Кей.

Беше едва доловимо, но го схванах. Джанет играеше роля. Сякаш беше на сцената, а не искаше да е там. Като сърна, осветена от фарове на кола. Зачудих се дали Ерин Лория е говорила насаме с нея. Какво ли й бяха казали агентите на ФБР, докато бяха претърсвали имота? Може би бяха сключили сделка с нея. Ако бе така, то тя не би била с добър изход за Луси. Знам ги тези пазарлъци. Получаваш имунитет стига да бутнеш собствената си майка под гумите на автобус. Настръхнах.

— Да се качваме — каза Джанет, но без да настоява. — Не искам да се забъркваш в още неприятности.

Луси я гледаше невярващо.

— Какво ти става? Няма да позволя да останем без никакви средства за защита. Тази сутрин се разбрахме, че няма да им се дадем. Какво ти е? Ти най-добре знаеш какво представлява тя.

— Всъщност не я познавам — каза Джанет и аз бях поразена.

Разбира се, че познаваше Кари. Джанет знаеше за връзката им по онова време. Имаше безкрайни разговори по въпроса.

— Какво ти става? — Луси бе сложила ръце на кръста си. — Със сигурност си я срещала. Помниш ли когато обядвахме в столовата и тя седна на нашата маса и не ти обели и дума, дори не те погледна? — Беше ядосана. — А онзи път, когато с теб си говорехме в стаята ми в общежитието и тя влезе, без да почука, сякаш се надяваше да ни хване. Как така не я познаваш? Какви ги говориш? — Луси се ядосваше все повече.

— В Инженерното изследователско звено, в столовата, навън по време на крос — с други думи, само сме се засичали. — Гласът на Джанет беше спокоен. — Не съм сигурна, че ще я разпозная.

— Виждала си снимки. Използвах програма за състаряване, за да ти покажа как изглежда тя днес. И освен това я помниш. Ще я разпознаеш. Разбира се, че ще я разпознаеш.

— Познавам поведението й. Но в буквалния смисъл на думата не съм я срещала, за да мога да я разпозная.

— Ти шегуваш ли се?

— Аз съм юрист. Казвам ти как би трябвало да отговоря на въпроса дали съм я срещала.

— Защото това не е игра — каза Луси и ми се стори, че започва да се усеща. — Те лъжат и казват, че няма доказателства, че тя съществува, и ти ще им помогнеш, като кажеш, че не си я виждала?

— Не съм я виждала от края на деветдесетте. И това не е вероятност, а абсолютната истина — каза Джанет и вече и аз започвах да се усещам.

Спомних си мириса на пръст. Още едно обонятелно съкровище и разбира се, не го помирисвах сега, а и не идваше само от Луси. Идваше и от Джанет. Когато ги прегърнах, си помислих, че са работили в двора. Докато не се сетих, че никога не го правят. Миришеха така, сякаш бяха копали.

И двете.

Не само Луси. Но и Джанет, която беше с хирургически дрехи. Изненадах се от разчорлената й коса, мръсните нокти и че е с тях. Не си бе направила труда да се облече. Бе станала от леглото и се бе заела с някаква работа. От която се бе изпотила и изцапала. Не се бе измила преди Ерин Лория да се появи на вратата и това бе преднамерено. Джанет искаше да изглежда изненадана. Искаше да изглежда нападната без никакво предупреждение. Възнамеряваше да изглежда хваната от засада и стресната. Но не беше. Както и Луси.

Те бяха знаели за идването на ФБР!

— Не мога да се свържа с Джанет — каза Марино. — Директно се включва гласова поща.

Телефонът на Джанет не звънеше. Виждах го на колана й, дисплеят също не светваше както би трябвало, когато някой звъни. Освен това не го и чувах.

Марино набираше номера й, а телефонът й мълчеше. Тя не го поглеждаше и се зачудих дали е бил включен по-рано. Излъчването бе започнало с това как Джанет закача телефона си на колана на хирургическите си панталони. Какво бе правила с него преди да започна да гледам и защо сега не работеше?

— Добре. Опитвам пак. Мисля, че Джанет си е изключила телефона. Или ФБР са го взели. — Марино нямаше представа какво виждам.

Не гледаше живото излъчване и нямаше как да знае, че виждам Джанет и телефона й, докато той я набираше.

— Може да е изключила звука или батерията й да е паднала, но ФБР не са й взели телефона — казах на Марино, защото го виждах. — Полицията пътува ли натам?

— Би трябвало. Ще проверя.

— Не ме отблъсквай — каза Джанет на Луси. — Не се дръж с мен като с враг. Те точно това искат. Особено Ерин. Хайде да се връщаме горе. — Хвана Луси за ръка, но Луси не помръдна. — Ще вземем някои неща и ще отидем в къщата на Кей. Хайде. Като отидем там, ще си налеем по питие, ще вечеряме и всичко ще се оправи — каза партньорката на Луси, нейната любовница, нейната сродна душа, колега и приятелка.

Те си бяха най-близки с известни прекъсвания още от началото на кариерите си във ФБР, бяха се запознали в Академията. Много години живееха заедно и винаги бях смятала, че Джанет е чудесна за Луси, идеална, направо перфектна. Имаха много общо помежду си и бяха еднакво мотивирани и обучени. Но Джанет бе по-гъвкава и общителна. Беше търпелива и упорита като сфинкс, както често казваше, беше умна и земна. Не беше импулсивна и не се опитваше да доказва нищо.

Бях съкрушена, когато скъсаха. Но времето лекува и така мина десетилетие. След това Джанет се върна. Не знаех точно как се е случило, знаех само това, което ми бе казано, а то звучеше като чудо. Предполагам, че все още изглеждаше така. Замислих се за времето, когато не много отдавна Луси й бе казала да се изнесе. Беше някъде през пролетта. Сигурно е било много жестоко. Бе по същото време, когато Джанет бе разбрала, че сестра й умира. Сигурно й се е струвало, че всичко изведнъж се срутва. Това е трудно за прощаване. Разбирах страха на Луси, че Кари може да нарани Джанет и Деси. Но също така смятах, че решението на Луси е болезнено и нечестно. Джанет й бе простила, както правеше винаги. Понякога направо се чудех дали не е светица.

— Казах ти да не идваш с мен тук. — Луси отиде до една работна маса. — Нещата няма да се оправят, но няма и да станат и по-лоши. Качвай се горе. — Тя отвори едно чекмедже. — Обзалагам се, че Деси ще иска пуканки и филм. Защо не си пуснете пак „Замръзналото кралство“? Ще дойда след малко с няколко приятелчета и ще тръгнем — добави тя. „Приятелчета“ беше евфемизъм за оръжия.

Луси имаше оръжия, които бяха останали скрити от ФБР.

Тя се бореше за живота си, за живота на всички, докато Джанет, за разлика от нея, проявяваше неохота и се държеше някак си отчуждено. Усещах нещо друго под спокойствието й, под безусловната й любов и лоялност. За миг усетих, че губя доверие. И също така бързо това чувство изчезна. Джанет се чувстваше неудобно. Казах си, че това е разбираемо. Ако се държеше отчуждено и не съдействаше с пълни сили, то беше за да балансира Луси, която в момента бе на другия емоционален полюс. Юмруците й бяха стиснати. Цялото й тяло бе напрегнато, докато заплашваше и псуваше федералното правителство.

Видях я да отваря още чекмеджета в работната маса, която заемаше цялата стена. Видях и хидравличен крик, а върху него имаше кола, нейното синьо ферари FF. Тази суперкола с предавки на всички колелета бе карала преди два месеца, когато ме простреляха. За нея говореше днес с Джил Донахю, когато обсъждаха евентуални алибита за местонахождението на Луси в мига, когато едва не загинах.

— Не можеш да ги оставиш да ти диктуват какво да правиш. Няма значение какво са направили. — Джанет бе твърда, но спокойна, а имаше и още нещо. — Да се качваме горе преди да е станало прекалено късно. Няма нужда да правиш това.

— По-добре да ме съдят дванайсет души, отколкото да ме носят шест. — Луси имаше предвид, че предпочита да се яви на съд, отколкото да е мъртва. — Ако нямаме начин да се защитим, знаеш какво ще стане. Това не е редно, Джанет. Това е вбесяващо и отвратително. ФБР иска смъртта ни.

— Давам си сметка, че Ерин е подредила нещата така. Не й давай това, което иска.

— Колко удобно. Ако умрем, Ерин ще се отърве от най-големия проблем в живота си.

— Поне тя така си мисли. Знаеш ли какво ще направим? Да се махаме оттук и да отидем в къщата на леля ти. Да поговорим с Бентън за това — каза Джанет и тогава осъзнах истината.

Разбрах какво бях долавяла. Джанет не поглеждаше към никоя камера. За разлика от нея, Луси гледаше където си поиска. И към камерите, и в други посоки. За мен беше очевидно, че тя не подозира, че ФБР ги шпионира. Луси със сигурност не мислеше, че е следена през собствената й охранителна система, но Джанет беше уплашена и внимателна. Избягваше да гледа към камерите и въпреки това говореше открито, което ме объркваше. Защо бе споменала Ерин Лория по име? Защо бе споменала президента на Съединените щати, Бенгази и скрити операции?

— Не можем да си позволим да сме емоционални. — Джанет не откъсваше очи от Луси.

— Ще бъда каквато си искам — каза Луси. — Само почакай да видиш какво ще направя. Те могат да вървят по дяволите, ако си мислят, че ще ни оставят тук с голи ръце. Дори без пистолет. Без проклет кухненски нож. Тя ни остави така, за да не можем да се защитим, нито да защитим Деси и дори Джет Рейнджър от най-голямата възможна гад. А те я познават. Със сигурност я познават, защото те я създадоха.

Федералните бяха създали Кари Гретхен като Франкенщайн своето чудовище. Марино го бе казал по-рано и бе цитирал Луси. Тя отиде при онзи участък на пода, върху който бе подскачала преди минути. Метал иззвъня в камъка, когато остави на земята лост и малка лопата. Свали сивата си тениска през главата, сви я на топка и я хвърли на работната маса. Беше жилава и силна, само по спортен сутиен и шорти. Но аз усещах уязвимостта й. Чудех се къде са полицаите.

— Чу ли се с полицията в Конкорд? — попитах Марино. — Там ли са вече?