Покварено сърце

24.

Записът започваше на метър под повърхността на Атлантическия океан. Спомних си гигантската крачка, която направих от кърмата на яхтата. Преживях отново усещането от плисването на водата, студеното солено докосване до брадичката ми, докато се носех по вълните и после започнах да се спускам по въжето, дишах през шнорхела, а слънцето ми светеше в очите. Изглеждаше като рутинно гмуркане. Подводните мисии не бяха нови за мен. Ясно си спомнях, че нямах причина да се притеснявам.

Имах измамно усещане за сигурност. Спрях на пауза. Трябваше да помисля върху това дълго и усърдно.

— Какво има? — Усетих дъха на Донахю върху косата си, когато тя надникна над рамото ми.

— Чувствах се сигурна, а не е трябвало. Опитвам се да разбера защо. — Предната вечер бях видяла снимки от убийството на Боб Росадо в място за гмуркане, наречено Мерседес. Съпругата на конгресмена беше на кърмата на яхтата им и пиеше мартини, снимаше го, шегуваше се с него, докато той плаваше по повърхността. Той чакаше, за да започне да се спуска, когато куршум прониза тила му, а втори се заби в кислородната му бутилка и го завъртя във въздуха. Медноглавата змия.

Имах всички причини да подозирам, че Кари е била във Форт Лодърдейл. Долетяла е под фалшиво име със съучастника си по онова време, садистичния син на Росадо, деветнайсетгодишния Трой, сексуален насилник и пироман, последното чудовищно момче за развлечение на Кари. Знаех го тогава и въпреки това не се притеснявах.

Най-важното от всичко беше, че съзнанието ми не отчиташе, че тя би се интересувала от мен.

Защо?

Аз съм всичко друго, но не и небрежен човек, на когото му липсва наблюдателност. Защо съм се чувствала в безопасност?

Може би просто съм била в шок. Вечерта преди да отлетя за Флорида бях в Ню Джърси и току-що бях разбрала от Луси, че Кари не е мъртва, че е живяла в Русия и Украйна през последното десетилетие. След като проруският президент Виктор Янукович бе свален, Кари избягала и се върнала в Съединените щати. Под името Саша Сарин започнала да върши мръсна работа за конгресмена Росадо и да наглежда неговия объркан и все по-престъпен син Трой. Така че бях поразена и сигурно съм била в отрицание, когато съм научила всичко това. Може би затова не съм се притеснявала. Не знаех и затова се опитвах да си спомня всяка подробност, която можех.

Спомних си как плавах в ярката синя вода в слънчевия следобед, поклащах се на повърхността и чаках Бентън. Представих си го как скача от платформата, цопва, плава по вълните, усмихва се, дава ми знак, че всичко е наред, и аз му връщам същия знак. След това си сложих регулатора в устата, изпуснах въздуха и посегнах нагоре да включа миникамерата на шнорхела. Не се страхувах. Не се притеснявах. Кари току-що бе убила Боб Росадо. Или може би Трой беше виновен. Или може би Кари бе убила и Трой, вероятно на същото място на около километър и половина от брега, и въпреки това не се притеснявах.

Какво съм си мислела?

Отново пуснах записа и продължих да гледам видеото на малкия екран; звукът бе усилен докрай. Покрай шнорхела ми плаваха мехурчета. Докоснах въжето и тръгнах надолу по него, стиснах си носа, за да си отпуша ушите, слизах все по-надолу. От време на време се виждаха краката ми, плавниците ми, ръцете ми. Водата ставаше все по-тъмна, колкото по-дълбоко слизах. Бентън беше над мен, но аз не вдигах глава към него. Вниманието ми бе насочено право надолу, гледах натам през мехурчетата.

Слизах все по-надолу, ставаше все по-тъмно. Водата пък ставаше по-студена с всеки метър. Усещах хладината през тримилиметровия неопрен. Усещах и натиска на тежката вода върху нас. Гледах на записа как често вдигам лявата си ръка към носа си, за да си отпуша ушите, дишането ми беше неестествено и шумно. Отначало в кадър се появиха неясни очертания, после те се превърнаха в корабокруширалата баржа, усукан, изпочупен, ръждясващ корпус.

Вниманието ми бе насочено към нея в обкръжаващата ме тъма, приближавах се все повече и кадрите връщаха усещанията оттогава, тръпката на безпокойство, когато не видях знак от гмуркачите на полицията, които бяха слезли минути преди нас. Търсех ги. Оглеждах се за тях и се чудех къде са. С Бентън бяхме вече на почти трийсет метра дълбочина при потъналия германски товарен кораб „Мерседес“, сгушен в тинята. Отдалечихме се от въжето и включихме малките си фенерчета, завързани за китките ни.

Около нас плуваха риби, увеличени от водата, Бентън бе на сантиметри от океанското дъно, хоризонтално, идеално контролираше положението си. Освети с фенерчето си скрит зад камъните омар, който чакаше някоя риба да бъде прилъгана от антената му, освети и старите гуми, с които трябваше да се изгради изкуствен риф. Малка акула мина небрежно покрай нас, като вдигна тиня във водата. Леко раздвижих плавниците си, за да стигна до баржата. Прокарах лъча на фенерчето си по зеещите дупки в корозиралия метал.

Уплашена риба се стрелна оттам, беше голяма сребриста баракуда. След това увиснах над палубата и се снижих в отвора, който някога бе имал капак. Докато гледах записа, ясно си спомнях, че отначало не разбрах какво виждам. Покрит с неопрен гръб на мъж. Маркучите висяха надолу. Нямаше мехурчета. Когато го отместих, видях забитата в гърдите му стрела. След това под него фенерчето ми намери второто тяло. Двама мъртви гмуркачи на полицията в корпуса на товарния кораб. Заритах силно с крака и изскочих навън.

Стрелнах се към Бентън и почуках с ножа си по кислородната му бутилка. Клинк, клинк! Насочих фенерчето си към баржата и изведнъж се огледах. Спомних си, че долових лека вибрация, като от далечен електрически инструмент. Камерата бе уловила как ритам с плавниците си, докато се опитвам да се отдръпна и да се обърна. Тя беше там. Насочила харпуна към мен. Настана хаос. Камерата се разклати бясно, нещо удари кислородната ми бутилка и край мен се втурнаха мехурчета. Втора стрела. Въжето, за което бе вързана, бе изопнато и другият му край бе на повърхността, където бе закрепено за поплавък, носен от силния прибой и дърпащ пронизания ми крак. Мятах се лудо. Мехурчетата бяха безброй.

Това продължи няколко секунди и останах с впечатлението, че има и друг гмуркач, видях долната част от тялото и ръцете на още някой. Две бели райета около нечий крак, цип на гърдите с дълга лента на него, ръце с ръкавици от черен неопрен край лицето ми. Бентън. Трябваше да е бил Бентън, но в главата ми се появи откачената мисъл, че не помнех гмуркаческият му костюм да има бели райета. След това на екрана се виждаше само вода, после нищо. Шнорхелът ми бе паднал. Върнах записа и го пуснах отново, после пак, а разочарованието ми растеше. С нищо не ми помагаше. Всъщност беше по-лошо от безполезен. Беше изключително опасен. Кари сигурно бе видяла миникамерата в шнорхела ми. Знаела беше, че я снимам. Сигурна бях, че вече знае и че е неразпознаваема. Светлината бе слаба и аз я бях видяла през мехурчетата, които се вдигаха от регулатора ми. Виждах собствените си движения, как махам трескаво и опипвам дясната страна на устройството, контролиращо плаването ми, а след това замахвам с ножа към някого, бясно режа с него празната мътна вода.

— Моля те, кажи ми, че това не е целият запис. — Бутнах телефона обратно към Донахю и ми стана лошо.

— Съжалявам — каза Луси.

— Тогава откъде знаем, че е била тя? Не се вижда кой е. — Донахю бе толкова близо до мен, че раменете ни се докосваха. — Била си сигурна, че е тя, така ли?

— Да. Напълно сигурна. — Чувствах се ограбена от всякаква надежда. — Какво е това? — попитах Луси. — Какво по дяволите видях? Аз я порязах с ножа си. Порязах лицето й.

— Знам, че вярваш, че си го направила — каза тя. — Но ако съдим по записа, не изглежда така.

— И от кого взе този запис? — Не можех да прикрия обвинителния си тон.

— По-важното е кой го няма. — Поведението на Луси бе спокойно и овладяно. — И мога да се закълна, че ФБР го няма. Отначало се надявах да можем да им натрием носа с него, но това е невъзможно. Защото той само прави нещата да изглеждат хиляда пъти по-зле. Съжалявам, лельо Кей.

— Спомням си, че я порязах — настоях.

— Знам, че вярваш, че е станало така.

— Сигурна ли си, че по някакъв начин не го е изрязала от записа?

— Сигурна съм — каза Луси. — Няма да ти обяснявам откъде го знам.

— Не искам технически хипотетични обяснения. Това, че го няма на записа, не означава, че не се е случило. — Сега пък аз говорех заядливо. Говорех нелепици.

— Не се е случило. — Луси ме погледна в очите.

Вратата на къщичката се отвори и Джанет влезе вътре и тихо я затвори.

— Може ли? — попита тя Донахю. — Позволено ли ми е да се върна?

— Вероятно не е много разумно.

— Възпитано е да се попита. Но така или иначе оставам. — Тя седна на дивана и отново ме обзе същото чувство.

Джанет излъчваше спокойствие, което бе различно от обичайното й поведение. Все едно си бе наумила нещо и само привидно изпълняваше заедно с нас всички действия.

— Деси има нов талант — каза тя тихо и с усмивка. — Хвърля камъчета. Марино го учи как да ги кара да подскачат по водата.

— Ако ФБР докопа това, ще подкопае всичко, което си казала при разпитите пред тях и пред полицията. — Луси се бе приготвила да ми чете лекция. — Не виждаш ли? Защото това е най-важното, което искам да кажа, и истинската причина да ти го покажа.

— Луси е права — съгласи се Донахю. — Без значение как сме получили записа или кой пръв го е взел, това на него представлява проблем за теб, Кей. Нека пак го пуснем и да обърнем по-сериозно внимание на момента, в който си нападната. Кажи ми всичко, което си спомняш.

— Видях я да кърви във водата. — Сигурна бях, че съм я видяла. — Видях го, след като замахнах с ножа към нея.

— Видяла си собствената си кръв — отвърна Луси. — Когато си замахнала към нея, си разместила стрелата в бедрото си и си прокървила по-обилно.

— Не беше моята кръв. Знам какво видях.

— Ще ти покажа какво се е случило — каза тя. — Гледай много внимателно.

След внезапно движение край корпуса на кораба един силует се превърна в човек в камуфлажен неопрен с качулка в цветовете на подводен риф. Движеше се аеродинамично като октопод.

Това го помнех, но го нямаше на видеото. Кари Гретхен бе неразпознаваема на това, което гледах. Не бе възможно да се каже дали неясните очертания са на мъж или жена, нито какъв е неопренът. Луси натисна пауза и ме попита:

— Какво виждаш?

Взирах се дълго; докоснах екрана, за да увелича изображението, след това пак го направих малко, за да увелича слабата резолюция. Облегнах се на стола и затворих очи, търсех и най-малките подробности в това, което помнех или си мислех, че помня.

— Признавам, че качеството е ниско, защото е нямало достатъчно светлина. Толкова е тъмно, че няма цветове, само неясни нюанси на кафяво и черно. Признавам, че не мога да кажа кой е на записа и че този човек би могъл и да е мъж. — Вдигнах лице към тавана с все още затворени очи.

— Трой Росадо — каза Луси на Донахю. — Искам да го кажа, защото някой може да предположи, че вероятно той е човекът, когото е видяла леля Кей. На деветнайсет години, метър седемдесет и пет, шейсет и пет килограма. Изчезнал е с Кари, определено е бил във Флорида, определено е бил в района и вероятно е бил съучастник в убийството на собствения му баща, вероятно е бил на семейната яхта, когато това се е случило. След това с Кари са изчезнали.

— Не ме простреля той. Не беше Трой Росадо — заявих.

— Можеш ли да се закълнеш в това? — попита Донахю.

— Сигурна съм, че човекът, когото видях, не беше той.

— Срещала ли си го преди това? — попита Донахю.

— Не. Но съм виждала негови снимки и това няма значение, защото разпознах Кари. Но ми се ще споменът ми да е по-ясен. Образите в ума ми вече не са толкова категорични както в началото. Те са повлияни от това, което открих след това, и от травмата.

— Мислиш ли, че прострелването и последствията му са променили спомена ти за случилото се? — попита Джанет.

— Не знам. Никога преди не съм била прострелвана — отвърнах.

— Аз съм била — каза тя. — В самото начало на работата ми за Бюрото, нямаше и година, откакто бях завършила Академията. Една вечер влязох в магазин да си купя газирана напитка. Отворих вратата на хладилника и се чудех какво искам. Наведох се да взема диетична кола и тогава влезе мъж с оръжие и започна да ограбва магазина. Погрижих се за него, но бях ранена. Нищо сериозно. Само че по-късно, когато видях записите от охранителните камери, момчето на тях не изглеждаше като онова, което бях видяла.

— Намекваш, че травмата променя начина, по който възприемаш реалността — каза Донахю.

— С мен така стана. Знаех, че човекът, когото бях убила, е същият, който ограби магазина и ме простреля, но беше странно, че това, което помнех, че съм видяла, и това, което наистина бях видяла, не бяха едно и също нещо. Кълнях се, че очите му са тъмни, а те всъщност бяха сини. Помнех, че кожата му бе светлокафява и че имаше пъпки, а той всъщност е бил бял и с мъх по лицето. Описах татуировка на сълза под окото му, а тя е била бенка. Мислех, че е двайсетинагодишен, а той се оказа на тринайсет.

— Сигурно е било трудно — каза Донахю.

— Не съвсем. Може и да е бил хлапе, но имаше деветмилиметров „Таурус“ и допълнителен пълнител в джоба също като големите.

— Щеше ли да го познаеш, ако ти го бяха показали заедно с други хора? — попита Донахю.

— За късмет не ми се наложи, тъй като тялото му бе на пода.

— Но щеше ли?

— Честно казано, не знам. Зависи с какви други хора ми го покажат.

— А снимка на Кари? Има ли начин да видя как изглежда? Или как е изглеждала? — попита Донахю.

Луси се пресегна през масата и взе телефона. Въведе някакъв текст и го върна на Донахю.

— Когато се предполагаше, че е загинала в катастрофата с хеликоптера, това бе снимката в досието, снимана е в полицията, когато е била арестувана предната година и затворена в Кърби на остров Уордс. Уикипедия, между другото. Тази снимка е в Уикипедия. Кари Гретхен си има собствена страница там.

— Защо? — попитах. — Защо точно сега има страница в Уикипедия и кога се е появила?

— Наскоро — отвърна Луси. — Можеш да погледнеш историята на създаването й и ще видиш, че първата версия е публикувана преди месец и половина. Оттогава човекът, който я е качил, я редактира и нямам съмнение, че това е тя. Кари. Сигурна съм, че тя е сложила полицейската снимка и снимката от въздуха на Психиатричния център Кърби.

— Който, както знаете, е на остров в Ийст Ривър. Тя е единственият пациент в историята му, който е избягал от тази психиатрия за престъпници — каза Джанет на Донахю. — Някак си е успяла да се свърже с откачалката, която споменахме по-рано — Нютън Джойс. Оказа се, че той е сериен убиец, който изрязвал лицата на жертвите си и си ги взимал за спомен. Имал огромни запаси във фризера. Бил е пилот, имал собствен хеликоптер и кацнал с него на остров Уордс, после отлетял с Кари. Останалата част от историята не свършва толкова добре, поне не за него.

— Избягала е с хеликоптер от сериен убиец? Как е успяла да го направи? — Донахю бе впечатлена.

— Въпросът винаги е бил как успява да направи нещо — каза Луси. — И винаги има дълга и сложна история. Кари е изключително интелигентна и изобретателна. И много търпелива. Знае, че ще получи каквото иска, ако изчака и не се поддава на импулси, на копнежи и на гняв.

— Значи така е изглеждала. — Донахю обърна телефона към нас.