Навън въздухът бе гъст и парещ. Усещах електричеството. Помирисвах дъжда, виждах спускащите се като вени светкавици на фона на черното небе, което скоро щеше да се разправи с нас. Познавам кога се задава голяма буря, а тази, която идваше, беше огромна. Надявах се да няма градушка. Това лято имаше силни гръмотевични бури в следобедите и градушка колкото топчета за игра беше съсипала голяма част от градината ми. Счупи и няколко керемиди на покрива и повреди улуците, които бяхме сложили наскоро.
— Добре ще ни навали. — Вдигнах очи и осъзнах колко тихо е станало, после си спомних, че хеликоптерът си бе тръгнал. — Гадното време ни донесе поне едно положително нещо. Ослушай се. Пак можеш да чуеш провинциалните звуци.
Не беше точно така, но бях леко саркастична. Чувах само свистенето на вятъра в дърветата, собствените ни стъпки по дървения кей и плискането на реката в коловете му. Но казвах каквото си исках, защото на този етап с Луси вече не разговаряхме откровено. Манипулирахме се. Но не по един и същ начин. Съвсем не.
Луси реагираше гневно и агресивно, докато всяка моя дума беше премислена и много внимателно прицелена. Представях си, че Ерин Лория ни вижда и чува. Нямаше да получи никаква полезна информация от мен. Възнамерявах най-вече да я залея с баласт, прекалено нестабилен като основа и прекалено мокър за горене.
— Просто хвърлят въдицата. — Луси вървеше бавно, за да мога да вървя и аз наравно с нея.
— Сигурна съм, че на Деси му е харесала идеята някой ден да отиде на риболов с Марино. — Опитвах се да забавя това, което знаех, че ще направи Луси.
Защото тя щеше да се нахвърли върху ФБР. Щеше да се позабавлява, както тя си знаеше. Беше самоубийствено гневна и в такова състояние правеше точно така. Атакуваше и дразнеше. Подръчкваше и влошаваше нещата. Правеше го безразсъдно и без да се замисля за последствията. Такава беше племенницата ми. Беше вече голяма, но не беше зряла и никога нямаше да бъде.
— За да ме хванат в нещо, което погрешно са сметнали, че съм направила — каза тя високо. — Което глупаво се надяват, че съм си наумила, докато никой не ме е следял… Да видим какво. Да, сетих се. Изкопала съм дупка до Китай. Това трябва да е. Затова е претърсването от въздуха. В онази тяхна тактическа машина има от пиле мляко, включително радар, проникващ под земята. Сигурна съм, че са се надявали да намерят подземни бункери или тайни стаи и дупки. — И с дързък, силен и враждебен тон цитира текста от заповедта за обиск: — „Всякакви скрити врати и излази, включително не само в структури, постройки, асансьори или проходи, които са частично или изцяло под земята или отделени от основната жилищна сграда.“
— Да — отговорих още по-неясно и уклончиво. — На това му викам сценарий „Кухненска мивка“. Искай всичко.
— Прецеденти — заяви Луси, когато стигнахме до алеята. — Никога не забравяй как работят роботските им закостенели мозъци. Мислят в прецеденти, които нямат нищо общо с адекватността или истината. А само с това, което вече е правено, не с онова, което трябва или може да се направи. Онова, което смятаме за живот от типа „прикрий си задника“. Ако никога не мислиш оригинално, как може изобщо да се озовеш в беда? Ако си достатъчно банален и неоригинален, ще бъдеш повишен.
Минавахме покрай оборудване за следене на стълбовете с лампите и по дърветата. Не й пукаше и не се държеше прилично, както би трябвало. Всъщност гледаше право в камерите.
— Ако в някакъв друг случай е била намерена скрита стая, те ще я включат в списъка без значение колко е нелепо. — Луси говореше прекалено открито и подигравателно и каквито и сигнали и да й изпращах, нямаше да помогнат.
— Преди две години имаше акция за наркотици във Флорида, с която стана голяма бъркотия при обжалването и беше широко отразена в новините. Федералните провеждали рутинен обиск и намерили тунел за бягство и други скрити изненади, каквито не търсели и не били включили в заповедта. Наскоро имаше случай с капак на пода. Напоследък е модерно да се търсят тайни стаи и тунели. Особено в борбата с наркотиците. Може би си спомняш тунела, прокопан от Сан Диего до Мексико. В него имаше дори релси.
— Борбата с наркотиците? — Дишах тежко, а и въздухът бе ужасно влажен. Чувствах се като в сауна. — Откога и този въпрос е актуален? Кой мисли така?
— Те не мислят. Те само тормозят и сплашват. — Луси почти викаше и си представих как Ерин Лория ни гледа и започва да се дразни. — Търсят всичко, което би ми дало възможност да им изчезна под носа. Пуф! Защото всички знаем, че имам огледало като на Алиса. Имам пещера като Брус Уейн и телефонна кабинка като Кларк Кент. Шибаното ФБР търси нещо, което да ми позволи да избягам или да скрия нещо от тях.
Слизахме по склона, а и това не ми беше лесно. Внимавах какво правя. Бях предпазлива и исках и Луси да е предпазлива. Тя бе заплашителна като бомбардировач и аз смятах да я спра. Луси имаше нещо за доказване. Или по-скоро за заплашване.
— Трябва да попиташ Бентън — каза тя. — Интересно дали ще можеш да се свържеш с него.
Щеше ми се да не се държи така и тя, разбира се, го знаеше, защото ме познаваше прекалено добре. Знаеше, че си мисля за него, чудя се какво ли прави, докато неговите работодатели ограбват личното пространство и собствеността на близките му. Докато ФБР дисектира хората, които той обича. Докато ние бяхме тук нещастни и всеки миг щеше да ни завали дъжд, а аз изпитвах болка, за която не ми се говореше. Точно в този момент му се сърдех. Чувствах се изоставена от него, вероятно и предадена. Чувствах, че може да му се разкрещя, ако му се обадя по телефона. Вятърът духаше силно и пращаше полени, прах и листа по асфалта.
— Да не плачеш? — Луси ме погледна.
— От боклуците из въздуха е — обясних, докато изтривах очите си с ръкав.
— Хайде де, обади му се — каза тя, но аз не отговорих. — Сериозно. Хайде. Може преди половин час да не си успяла да се свържеш с него, но сега се обзалагам, че ще стане.
— Ти пък откъде знаеш?
— Звънни му де. Обзалагам се на двайсет долара, че ще се свържеш.
Набрах мобилния на Бентън и той вдигна.
Не го поздравих. Просто му казах, че съм в имота на Луси. Че съм тук от час и половина и скоро ще се връщам в Кеймбридж.
— Знам къде си, Кей. — Мекият баритон на Бентън бе тих и дружелюбен, но усещах когато не е сам. — Наясно съм какво правиш. Добре ли си?
— Къде си?
— Кацнахме на „Ханском“. Бяхме принудени от времето. Условията се развалят изключително бързо и ти също не бива да си навън.
Значи беше в хеликоптера и Луси бе подозирала или бе знаела това по някаква причина. Това обясняваше тайнствения й коментар, че ще може да вдигне телефона си в този момент и не е могъл да го направи преди малко. Той беше с колегите си от ФБР, същите агенти, които следваха Марино и мен от къщата на Шанел Гилбърт в Кеймбридж.
— Да, знам за хеликоптера — казах и получих мълчание в отговор. — Можеш ли да дадеш обяснение? — попитах.
Той не каза нищо.
Когато се държеше така, нямаше смисъл да го притискам, защото нямаше да отговори по начин, който да ми помогне, не и по телефона, не и докато другите агенти можеха да го чуят. Това, към което обикновено прибягвах, бе да изричам твърдения. От време на време той реагираше на тях. Съсредоточих се. Трябваше да внимавам какво казваме и двамата, защото ни чуваха.
— Няма да ми кажеш какво се случва — опитах пак.
— Не.
— Не си сам.
— Не съм.
— Има ли интерес към моя случай от Кеймбридж от тази сутрин? Защото освен ако не съм видяла грешния хеликоптер, вие бяхте в района, когато и аз бях там. — Казах го и веднага усетих, че няма да ми отговори, и така и стана.
— Съжалявам. Връзката се губи — каза вместо това Бентън.
Вероятно не беше така. Но след това изрекох същата информация, този път като обобщено твърдение.
— Интересувате се от моя случай в Кеймбридж, къщата на Братъл стрийт. — Не споменах коя подозирахме, че е мъртвата, нито някакви други подробности.
— Съгласен съм, че е интересен.
— И аз не знам, че федералните власти се интересуват от него.
— Логично е да не знаеш — каза той с мил тон.
— Все още нямам отговори. Много въпроси, но още няма отговори — повторих.
— Разбирам. Например?
— Достатъчно е да кажа, че има много неща и че се притеснявам за конфиденциалността, Бентън. — Имах предвид, че нямам лично пространство. Той не ме накара да обясня по-подробно.
Въпреки това го направих, но със съответната уклончивост.
— Все още не съм направила аутопсия и трябва да направя втори оглед на мястото веднага щом приключа тук. Бях прекъсната.
— Разбирам.
Но нямаше как наистина да разбира и тогава пак ми хрумна същото. Дали той знаеше за записите „Покварено сърце“? Продължавах да се чудя дали Кари Гретхен ги е пратила и на някой друг, включително и на ФБР.
— Ще те видя ли довечера? — попитах.
— Ще ти се обадя по-късно — каза той и затвори, а аз огледах навъсеното небе, което сякаш искаше да ни накаже.
С Луси бяхме стигнали до отворената порта. Пред нея бяха паркирани два джипа с включени двигатели, а шофьорите им от ФБР чакаха нас. Познах единия от тях, бях говорила по-рано с него, но нито се усмихнах, нито кимнах. Той също ме изгледа злобно, по спортната му риза имаше петна от пот, гневното му лице лъщеше. Отключих вана си и се качих.
Включих двигателя и той забоботи, а аз се обадих на рентгеноложката си Ан. Исках да знам дали компютърната томография на Шанел Гилбърт не е показала нещо необичайно, защото вече бях подозрителна. ФБР се интересуваше от нея и аз исках да разбера защо, а във вана никой не можеше да ме чуе заради шумния двигател и затворените прозорци. Можех да говоря спокойно.
— Трябва да приключвам бързо — казах на Ан, докато гледах в огледалата за обратно виждане. — След няколко минути тръгваме обратно за къщата на Гилбърт. Има ли нещо друго, което трябва да знам?
— Не аз трябва да реша каква е била причината за смъртта — каза тя. — Но гласувам за убийство.
— Защо? — Дадох на заден, за да мога да изляза и да направя място на колите да минават през портата.
— Не ми се струва вероятно да е паднала от стълба, доктор Скарпета. Не и ако не е паднала от нея три-четири пъти. Има множество хлътнали фрактури на черепа, които стигат до параназалните синуси, структурите на средното ухо. Плюс това тъканите под тях имат хематоми.
— Докъде сме с идентификацията й?
— Зъбните схеми пътуват към нас. Тя е. Искам да кажа — коя друга би могла да бъде?
— Нека го потвърдим.
— Ще ви съобщя веднага щом стане.
— Люк започна ли аутопсията?
— В момента я прави.
Отворих лаптопа, вграден в конзолата между двете предни седалки, и веднага влязох в затворената система от камери на КЦК, мрежа от панорамни устройства на тавана на всяка стая от пространствата за прием и изследвания. Тя ми даваше възможност да следя какво правят лекарите и криминолозите ми във всеки момент. Въведох паролата и компютърът се раздели на квадранти, които излъчваха от всяка работна маса на Зала за аутопсии А, където работехме с Люк.
Чух шума от триона в голямото пространство със силни лампи, стъклени галерии за наблюдение и неръждаема стомана. Видях Люк, със зелена хирургическа манта, престилка, щит на лицето и шапка. Двамата ни лекари специализанти бяха от другата страна на масата срещу него, а Харолд режеше черепа на Шанел Гилбърт; вибриращото острие стържеше дебелата кост.
— Доктор Скарпета е. Гледам ви на екрана си — казах, сякаш говорех с хора вътре във вана.
— Здравей. — Люк вдигна поглед към камерата на високия таван и отблясъците в щита на лицето му ме затрудниха да видя красивото му лице и живите му сини очи.
Тялото бе отворено от ключиците до пубисната кост, органите бяха на дъската за дисекция и Люк разрязваше стомаха с хирургическа ножица. Изля съдържанието му в ламинирана картонена кутия. Казах му, че проверявам как върви случаят, и му обясних, че скоро ще се върна на мястото, където е намерена жертвата. Попитах дали има нещо, което би трябвало да знам. Дали да търся нещо специално?
— Определено трябва да провериш за множество точки на удар. — Гласът му със силен немски акцент прозвуча от лаптопа в камиона. — Предполагам, че си видяла изображенията от компютърната томография?
— Ан ми разказа набързо. — Вибрациите на дизеловия двигател проникваха в костите ми, докато говорех на екрана на лаптопа. — Но не съм виждала снимките все още. Тя не мисли, че случилото се с Шанел Гилбърт е било нещастен случай.
— Има контузии и охлузвания по черепа, които могат ясно да се видят там, където съм й обръснал косата. — Той подпря окървавените си ръце в ръкавици на масата, докато ми отговаряше. — На тила, на слепоочията. Все още не съм видял мозъка, но на компютърната томография се виждат субгалеални хематоми в лявата париетално-темпорална и дясната окципитална област и контузия от удар в допълнение към дифузния субарахноидален кръвоизлив. Фрактурите са комплексни, което говори за много сила, висока скорост и множество точки на удар.
— Което предполага тежки удари като при блъскане на главата в мраморния под.
— Да. И това, което сега виждам, може да се окаже полезно. — Той вдигна кутията със стомашно съдържимото.
— Приближавам камерата. Все едно бях на сантиметри и виждах какво се съдържа в кашата, която приличаше на нещо като двеста милилитра зеленчукова супа с парченца в нея.
— Изглежда, е морска храна, вероятно скариди, зелени чушки, лук, малко ориз. — Той бъркаше вътре със скалпел. — Нещо, което е изяла малко преди да умре. Едва е започнало да се смила.
— А тестът за алкохол?
— Нищо особено. 0,3 промила. Може би е пила чаша вино с вечерята. Или може да е от разложението.
— Със сигурност не е била опиянена, поне не от алкохол. Ще проверя какво има в хладилника й. Връщам се там. — Изключих компютъра, загасих двигателя и слязох от вана.
Луси — бе паркирала големия мерцедес на Донахю извън алеята — дойде при мен и каза:
— Ела. — Искам да ти покажа нещо.