Покварено сърце

46.

Наближавахме старите складове, контейнерите, неработещите конвейери и телфери. Висока ограда с основа от чакъл и пясък се издигаше над ръждясалите релси и шосетата 1–93 и U.S.1. Отвъд беше окаченият на стоманени въжета мост Заким и очертанията на Бостън на фона на небето, върховете на небостъргачите и сградите се разтваряха в мъглата. Дъждът не беше силен, но не спираше. Около реката щеше да е кално и по-ниските участъци щяха да са под вода.

Погледнах в огледалото за обратно виждане към Бентън. Очите му бяха помръкнали и мрачни. Не можех да разбера дали е в контакт с колегите си от ФБР.

— Какво става с твоя отдел? — попитах го. Марино гледаше през страничния прозорец и говореше с шефа на сапьорите от своя участък.

— Петнайсет-двайсет минути? — каза Марино. — Да, обикновено няма нужда да пипаме нищо и можем да стоим там до второ пришествие. Но не и когато полицай може да умира в проклетия багажник. Да, идвайте веднага, но ще започна без вас. Да, чухте ме ясно. — Затвори и хвърли телефона в скута си.

— Да очаквам ли да видя някои от твоите хора? — попитах Бентън. — Защото се надявам да не е така.

— Нищо не съм им казал — отвърна той и Марино се извърна и го изгледа.

— Глупости. — Марино пак се взря през прозореца и добави: — Един от моите хора е изчезнал или е мъртъв и бостънският отдел на ФБР не знае?

— Не е моя работа да ги информирам, освен ако не попитат — отговори Бентън на тила му. — Ако ме каниш да помогна и по този начин каниш и моята агенция, това е друга работа.

— Кога съм канил някого и откога, по дяволите, вие чакате покана? Отговорът е, че вие, момчета, си правите каквото си щете.

— Не става въпрос за нас. А за това, че се опитвам да помогна — каза Бентън. — И ти казвам с доста голяма доза сигурност, че това е игра. Което не означава, че не е смъртоносна.

— Вече толкова много помогна днес, че не знам как ще ти се отблагодаря — каза Марино саркастично и грубо. — Имам предвид, че летя над имота на Луси, гледа как я атакуват и как й изнасят вещите. И всичко това защото вие, момчета, е трябвало да знаете къде е ходила и кога и кое е най-подходящото време да организирате засада. Ако приемем, че Агенцията за борба с наркотиците не я е докопала първа.

Завих по един черен път и видяхме синьо-червена вълна от включени полицейски лампи.

— Сигурно сте заговорничили дни и седмици и съм сигурен, че не сте споделили с никого събраните от вас данни. — Марино не спираше тирадата си. — Все пак говорим за семейството. Защо ще ни казваш каквото и да било?

Бентън мълчеше. Знаеше кога не бива да отговаря на Марино: когато е напрегнат и бесен.

— И точно сега може да имаме мъртъв полицай, нали. — Марино нямаше намерение да спира. — И със сигурност нямам нужда от помощта на шибаното ФБР. Всъщност, ако вие, задници, не си бяхте пъхали носа в случващото се, Кари Гретхен нямаше да убие още някого, този път ченге.

— Внимавай… — почна Бентън, но Марино го прекъсна.

— Да внимавам? Малко е късно да внимавам, мамка му — извика и аз осъзнах за какво става въпрос.

Марино бе обзет от ужас. Страхуваше се, че ще умре. Опитваше се да не изпада в паника и гневът беше неговото лекарство. По-добро от парализиращия страх.

— Да не би да ми казваш, че си внимавал, Бентън? Да поговорим за Ерин Лория. Ако тя беше ченге, щеше да е най-лошото. Но е типичен ФБР агент, лъжлива манипулираща кучка, която е тръгнала да урежда стари сметки. Да я назначиш по случая с Луси е все едно да пратиш сериен убиец педофил да ти гледа децата.

— Казах ти ясно, че нямам нищо общо с идването на Ерин тук — отвърна Бентън.

— Е, какво странно съвпадение, че Луси я познава от времето в Куонтико.

— Съмнявам се, че е съвпадение.

— Мили боже! Казваш подобни неща, сякаш са нормални. Съмнявал си се, че е съвпадение? И просто така си стоиш като шибан истукан и чакаш да видиш какво ще се случи?

— Не седя и не чакам да видя какво ще се случи, освен ако нямам причина — каза Бентън, докато аз паркирах на прилично разстояние от няколкото полицейски коли, със и без обозначения.

Слязохме и отидох зад джипа. Обувките ми скърцаха по чакъла и пляскаха в локвите. Дъждът бе отслабнал.

Полицаите носеха дъждобрани и се бяха събрали на цели трийсет метра от патрулката на Хайд. Тя бе мокра и изцапана с кал. Изглеждаше празна и безжизнена. Каквото и да направехме, се излагахме на ужасен риск. Не виждах възможност, която да не включва потенциални грозни последствия, и Марино имаше всички основания да реагира така. Обикновено когато се подозира наличието на взривно устройство сапьорите обезопасяват превозното средство, като го затварят в контролируема среда. Могат да използват преносими рентгени, за да решат дали вътре има бомба, и ако се окаже, че има, обезвреждат източника на енергия, обикновено с водно оръдие. Но това, което бе казал Марино, беше вярно. Ако направеха това, Хайд вероятно нямаше да оцелее, ако приемехме, че е в багажника и още не е мъртъв.

Ръсти и Харолд пристигнаха и аз тръгнах към вана им, който се клатушкаше през калта. Паркираха, аз отворих задната врата и те се появиха на нея в дъждобрани. Посегнах към бороскопа и електрическата бормашина, прибрани в черни пластмасови куфарчета, но Марино ги грабна от ръцете ми.

— Аз ще се погрижа. — Нареждаше ми по същия начин, както го бе направил с полицай Дърн.

— Тя може да има дистанционно или някакъв друг начин да взриви бомба… — каза Бентън, който дойде до нас.

Но Марино не го слушаше.

— Някой трябва да го направи. Ако Хайд е в безсъзнание или има опасност да умре от загуба на кръв, тогава нямаме време за губене. Може да се задушава вътре и аз със сигурност няма да чакам сапьорите — каза Марино, за да спре протестите ми, макар да нямах намерение да го спирам. — И трябва да се отдалечите, докторке.

— В никакъв случай — отвърнах. — Мисля, че в момента е добре да има лекар с теб.

— Не те моля. Разкарай се веднага оттук!

— Няма. А ти трябва да изчакаш сапьорите. Ако полицай Хайд е в багажника, е малко вероятно да е влязъл там доброволно и все още да е жив. Може да е престоял там през по-голямата част от деня. Ти със сигурност си жив в момента, а за него не е толкова сигурно. Нека някой със защитен костюм да направи дупчица в багажника. Ако е капан, Марино, ти влизаш право в него.

— А ако не съм аз, кой? — Очите му бяха широко отворени и стъклени и през тях виждах какво се случва в душата му, виждах мрачните очертания на окончателността и страха.

Марино знаеше, че това може да е краят му. Би рискувал всичко заради полицай, когото едва познаваше, защото така правят ченгетата. „Братството на значката“, помислих си, но въпреки че разбирах мотивацията му, не можех да се съглася с нея.

— Аз отговарям за това местопрестъпление и ви заповядвам да се махнете — каза Марино, а аз продължавах да не му обръщам внимание. — Ръсти, Харолд, трябва да се отстраните и да се отдалечите с колата, в случай че като започна да правя дупка патрулката избухне.

— Няма нужда да ми го повтаряш — каза Ръсти и двамата с Харолд забързаха към вана.

— Ще сме на две пресечки оттук — подметна Харолд. — Обади се, когато си готов.

— Освен ако не чуете силен взрив. В този случай хващайте пътя.

Марино тръгна сам към изоставената сред огромните купчини пясък и чакъл патрулка на Кеймбриджката полиция.

Спря. Обърна се и се взря в мен и когато видя, че не се качвам в джипа и не потеглям, извади радиостанцията. Не можех да чуя какво казва, докато вървеше към патрулката с гръб към мен. Но в следващия момент към мен тръгна униформен млад полицай, когото бях виждала и преди, и любезно, но твърдо каза на мен и Бентън, че трябва веднага да се махнем. След като не получи отговор, ни предупреди, че ако не тръгнем незабавно, пречим на полицейско разследване. Сякаш наистина можеше да изведе агент на ФБР и главен съдебен лекар с белезници. Не му обръщах внимание, но видях как Марино пак спря. Обърна се и ни погледна. Дъждът отслабваше все повече, но някак ставаше все по-шумен. По-зловещ.

— Махайте се! — изрева Марино. — Изчезвайте веднага!

Сякаш не искаше да гледам, ако се случи най-лошото.

С Бентън се върнахме в джипа, само че този път той седна на предната седалка. Гледахме в непоносимо мълчание. Марино вече бе стигнал до патрулката. Газеше до глезените в кал. Сложи куфарчетата на най-високото и най-сухото място, което успя да намери, и ги отвори. Видях го да взима безжичната бормашина и да й слага батерията. Заобиколи багажника, клекна, после се изправи. Оглеждаше всяка подробност, за да реши къде да направи дупката.

„Едно докосване на стоманеното свредло в метала и колата ще избухне…“

— Не е както си го мислехме — каза Бентън, когато Марино се прицели в капака, точно в средата му. — Не е каквото си го мислехме, Кей. А каквото тя мисли. Това е нейната фантазия и ние й се подчиняваме, като играем по правилата й.

— Да не би да намекваш, че колата няма да избухне? Че това е блъф?

— Не знам отговора. Но познавам нея. Мисля, че е блъф, но не мога да съм сигурен. Трябва да се махаме.

— Фантазията на Кари? И мислиш, че знаеш каква е тя, Бентън? Не е ли наистина опасно да предполагаш, че можеш да чувстваш каквото и тя?

Толкова се притеснявах за Марино, че не знаех дали да се разпищя, или да заплача.

— Не виждаш ли колко е опасно да вярваш, че можеш да предвидиш фантазиите й? — Чух пронизителния звук от задвиженото свредло.

Чаках оглушителния гръм, черните облаци от експлозията. Но не последва нищо.

— Знам формулата, с която да се противопоставя на нея и на това, което прави — каза Бентън. — И тя си мисли, че може да направи същото с нас.

— Но не може. — Вдигнах прозореца си и включих на задна. — Просто не може, не и с голяма точност. Няма кристална топка, която да й помогне да разгадае хора като нас, независимо какво си мисли в най-шантавите си мигове на заблуда. Липсват й прекалено много парчета от морала. Съвест например.

— Никога не подценявай проницателността й, Кей — каза Бентън.

— А ти не подценявай извратеността й, болестта й. Тя не е като нас. — Дадох на заден и започнах да се измъквам, карах и чаках най-лошото да се случи. — Тя не може да мисли и да чувства като нас.

— Имаш предвид, че е способна на грешки.

— Както и ние — отвърнах, а той не пожела да спори с мен, но не се и съгласи.

Вече не чувах бормашината да пробива метала. Карах през наводненото поречие и гледах в огледалото за задно виждане. Наблюдавах Марино, докато не се превърна в малка фигурка и не стана почти неразпознаваем. След това завихме и той изчезна, и се зачудих дали някога ще го видя пак.

— Болест? — върна се Бентън към темата. — Знаеш много добре, че тя не е луда.

— Говоря ти за физическото й здраве. — Можеше никога повече да не видя Марино.

Бях прекалено разстроена, за да говоря. Трудно си поемах дъх, докато се ослушвах за звук, който да предизвести края на света. Не на целия свят. А на моя. Дали щеше да е силен взрив, или тихо пукване? Как смъртта обявява пристигането си, когато най-накрая дойде нашият ред? Аз би трябвало най-добре да знам. Но не знаех. Не и днес. Не и при тези обстоятелства.

— Какво за здравето й? — попита ме пак Бентън, а аз не можех да осмисля това, което вярвах, че е направил.

— Ърни откри следи от мед в топчето боклук и в оперението — отговорих. — Казва, че тя е навсякъде в пробите, които взех.

— Сигурно е от медната стрела — каза Бентън, но мислите му бяха някъде другаде, правеха други опасни предвиждания, които сигурно щяха да се окажат неправилни. — Тя очаква от нас да останем там.

— А не да направим това, което всъщност правим — да се махнем и да чакаме Марино да умре? — Към гърлото ми се надигаше жлъч.

— Трябва да се запитаме какво смята тя, че ще направим. — Бентън държеше телефона в скута си и от време на време поглеждаше какво се появява на дисплея му. — Като начало тя би предвидила, че ще кажеш това, което току-що каза — добави той и вече бе друг човек, онзи, който става, когато призове дявола, когато кани злото да стане част от разговора.

— Доколкото знам, има заболяване на кръвта, което не е лекувано — казах. — Може да е в сериозна беда.

Започнах да си задавам въпроси и същите съмнения продължаваха да ме ядат. Защо Кари би искала да зная, че не всичко със здравето й е наред? Защо бе използвала снимани от нея видеа, за да разкрие, че има застрашаваща живота й генна мутация, която бе убила майка й и баба й — ако, разбира се, казваше истината? Защо би искала да знам, че страда от полицитемия вера? Като ми казваше това, тя ми даваше да разбера, че здравето й е по-увредено от това, което аз бих могла да й причиня през юни на дъното на морето край Форт Лодърдейл.

Обясних на Бентън, че ако Кари не си е правила редовни кръвопускания, може да страда от главоболие и изтощение. Може да е отпаднала, да има нарушения на зрението и сериозни усложнения, които биха могли да я убият или да я направят инвалид. Като удар например. Беше невероятно, като си помислиш, че чудовище като нея може накрая да бъде победено по толкова банален начин.

— Проверих местните лекари, кръвни специалисти и клиники, за да видя дали някой, който дори бегло отговаря на описанието на Кари, не си е точил кръв. Но тя е майстор на дегизировката и изобретателността.

— Значи си гледал видеата. — Отново го предизвиках да ми каже за записите „Покварено сърце“, но той не каза нито дума. — Откога знаеш за тях и за болестта й?

— Знам, че страда от полицитемия вера — каза той.

— Да приема ли, че си имал достъп до лабораторни изследвания, които показват увеличен хематокрит и костен мозък с прекурсори за червени кръвни телца?

Той не отговори.

— Отговорът е не. Така че с други думи, Бентън, не виждам как може да си знаел. Освен ако не си видял същото, което и аз на записите, които тя тайно е направила.

Беше ги гледал. Но нямаше да си признае.

— Ако е била в този район през по-голямата част от годината, както подозираме, трябва да е имала някакъв начин да източва около половин литър от кръвта си през месец-два — казах, защото той нямаше намерение да обсъжда с мен това, което бе организирал и представил погрешно. — Освен ако не е намерила различен начин да се погрижи за проблема си.

— Би могла — каза той и вече знаех, че нямаме алтернативен начин да се погрижим за проблема.

Дадох си сметка, че и аз бих могла да правя това, което правеше той в работата си. Никога не съм била мотивирана да сключвам съюзи и договорки с дегенерати, с чудовища. Не се преструвам, че ги разбирам. Не искам да съм техен приятел и в общи линии устоявам на изкушението да вярвам, че мога да мисля като тях. Вероятно не мога. А може би просто не искам и отказвам да го приема. Но любовта на живота ми, мъжът ми, съпругът ми, бе съвсем друга история.

— Как по дяволите се случи това? — Говорех много тихо, почти шепнех, и се ослушвах за гръм, за избухване на бомба.

— Всичко се случи точно по план — каза Бентън и сякаш в него се бе вселил някой като Кари. Или поне притеснително приличаше на това.

По някакъв свой озадачаващ начин той не съдеше тези, които преследваше, и също така не ги мразеше. Те не бяха нищо повече от акули, змии или някакви други смъртоносни същества в голямата хранителна верига на вселената. Той приемаше, че поведението им е предопределено, тъй като нямат своя собствена воля. Не изпитваше чувства към тях. Не и такива, които ние, останалите, бихме разбрали.

— Тя ни дава избор и вярва, че знае точно какво ще решим — каза той, докато карах към моя център. Най-накрая, в почти пет и трийсет.

Поне в КЦК щях да съм на минути от реката, ако се случеше най-лошото, и типично за мен започнах да си представям как би изглеждало мястото. Спрях се. Не можех да понеса мисълта, че Марино може да е мъртъв, още по-малко разкъсан на парчета. Той винаги се бе шегувал, че знае прекалено много за смъртта и колко унизителна може да е тя. Не би искал някой да се присмива на снимките от аутопсията му.

„Погрижи се да не ги разпространяват и да не ми се подиграват, нали, докторке? Защото съм виждал да го правят с други хора…“

— Кой е в къщата на Гилбърт? Има ли вече някой там? — попитах Бентън, докато той разглеждаше нещо в телефона си.

— Имаме агенти на място.

— Ърни се чудеше дали има част от къщата, за която не знаем и която би могла да обясни някои от пробите, които идентифицирахме. Твоите агенти може би ще искат да поразгледат имота за някоя част от него, която не е съвсем видима — казах аз.

И в този момент телефонът му звънна.

— Да — каза той, след това се заслуша. — Трябва да идва отнякъде — каза след миг, и то не особено любезно.

Даде адреса, на който се намирахме, и затвори. Обърна се към мен и каза:

— Четирима от нашите агенти са там и всички чуват едно и също. Някакво странно затръшване, което не могат да идентифицират.

— С Марино чухме същото много пъти. — Продължавах да проверявам огледалата за обратно виждане за мръсен облак дим от избухнала бомба с черен барут.

Ослушвах се за сигнал, който да извести спешен случай, но не виждах и не чувах нищо, което да ми намекне какво се е случило с Марино. Не спирах да си повтарям, че той сигурно е добре, иначе вече щях да знам. Сигурно бе пробил достатъчно широка дупка и вече бе вмъкнал в нея бороскопа с камерата и гледаше какво става вътре.

— Имаш ли нещо против да се отбием там? — попита Бентън и аз не го разбрах.

— Моля?

— Къщата на Гилбърт. Да видим за какво говорят. Този шум все трябва да идва отнякъде.