Покварено сърце

19.

Тя спря да чете и бледите й пръсти сръчно сгънаха листовете със сценария. Пъхна плика в зелената военна раница, зад нея се чу да се затваря врата и камерата показа Луси, която тъкмо бе влязла. Очевидно си бе взела душ след последното видео, което бях гледала, и това затвърди убеждението ми, че записите са свързани и предават послание. Трябваше да се съсредоточа въпреки манипулациите и неприятното усещане. Беше жизненоважно да запомня всичко, което чувам и виждам, защото видеото вероятно щеше да се самоунищожи като предишните.

Косата на Луси беше мокра. Беше облечена в избелели джинси, зелена тениска на ФБР и чехли. Носеше наръч сгънато бельо, шорти, блузи и чорапи, завити на топки; хвърли всичко на леглото под стъкления поглед на Г-н Пикъл.

— Твоите са отгоре — каза хладно на Кари, без да я поглежда. — Общо взето всички бели дрехи са твои. Странно, но обикновено бялото не се свързва с лошите хора. Мисля, че ти казах да се махаш. Защо си още тук, мамка ти?

— Субективно е кой е лош и кой е добър. И не искаш да се махна.

— Не е субективно и трябва да се измиташ оттук.

— Нося бяло по същата причина, по която трябва и ти да носиш бяло. Постоянното излагане на бои е токсично. — Кари пъхна белите си дрехи в раницата. — Знам, че не обръщаш внимание на такива досадни подробности, защото си мислиш, че никога няма да се наложи да се притесняваш, че ще остарееш от нещо. Или пази боже да ти причини неврологично заболяване или рак или да унищожи имунната ти система, така че тялото ти да започне да се самоатакува. Това не е добър начин да умреш.

— Няма добър начин да се умре.

— Но пък има много лоши — каза Кари. — По-добре да те застрелят. По-добре да загинеш в самолетна катастрофа. Не би искала да си болна или в затвора, нали? Не би искала да се проточи, да загубиш способностите си. Представи си травма на мозъка. Или старостта, най-големия враг на това, което смятам да победя.

— С тъпия ти крем с мед ли?

— Някой ден ще се върнеш към този момент и ще искаш да си направила всичко по друг начин. Имам предвид абсолютно всичко. — Втренченият й поглед не трепваше. Тя не мигваше. — Много мило от твоя страна да изпереш дрехите. Много ли хора имаше?

— Трябваше да чакам цяла вечност за сушилнята. — Луси беше сърдита и не искаше да я погледне.

— Леле, леле, колко сме велики. Само се чуй. Да не би да си забравила, че на този етаж си единствената тузарка, която няма съквартирантка и има своя собствена баня?

— Млъквай, Кари!

— Ти си на деветнайсет, Луси.

— Млъкни, по дяволите!

— Ти си дете. Дори не бива да си тук.

— Искам си MP5K-то. Къде е?

— На сигурно място.

— Не е твое.

— И твое не е. Страшно си приличаме. Наясно ли си с това?

— Не си приличаме. — Луси прибираше дрехите, като дърпаше рязко чекмеджета и ги буташе силно обратно.

— Направо сме еднакви — каза Кари. — Ние сме различните страни на една и съща бучка лед.

— Какво изобщо означава това?

Кари свали блузата си, след това и спортния си сутиен, и застана полугола срещу Луси.

— Не вярвам на това, което каза. Не го мислиш. Ти ме обичаш. Не можеш да живееш без мен. Знам, че не го мислиш.

Луси се взря в нея, след това блъсна още едно чекмедже. Кари пусна потните си дрехи на пода. Забелязах, че няма видими разлики в тена и пигментацията по голата й плът. Гърдите, коремът, гърбът и шията й бяха еднакво полупрозрачни и млечнобели.

— Не че Бентън все някога няма да разбере, че липсва — каза Луси. — Къде е, по дяволите? Това не е смешно. Просто ми го върни и ме остави на мира.

— Нямам търпение да го възстановя в първоначалното му състояние и да направя няколко пробни стрелби, когато е готово и прибрано в лъскавото си куфарче. Само си представи. Стоиш на пълен с хора тротоар и държиш куфарчето си, а покрай теб минава автоколона.

— Каква автоколона? — Луси се взираше в нея.

— Има толкова много възможности.

— Ти си по-извратена, отколкото предполагах.

— Не бъди толкова театрална. — Кари взе бирата „Сейнт Поли Гърл“ от бюрото и отпи глътка на сантиметри от лицето на Луси. — Знам, че не мислеше онова, което каза преди малко. — Наведе се към Луси; отпиваше от бирата и пъхаше ръка под блузата й.

— Не! — Луси бутна ръката й. — И водата няма страни, а кубчето лед е вода, така че както обикновено си пълна лъжкиня.

— Нима? — Кари я целуна. Лицата им обезпокояващо напомняха на отражения едно на друго.

— Недей — повтори Луси.

И двете имаха остри черти, проницателни очи, бели зъби и бяха много пъргави и грациозни. Бентън казваше, че Кари е класическа нарцисистка, която се влюбва в себе си, мести се от една своя проекция към друга. Че светът е огледална стая, изпълнена с нейни собствени отражения, и тя е срещнала съответствието си в лицето на Луси. Описваше Кари като зъл двойник на Луси.

— Недей, Кари. Не!

И двете бяха в изключителна форма, като олимпийски бегачки, над метър и седемдесет, с едри гърди, стегнати ханшове, релефни кореми и добре оформени ръце, бедра и прасци. Лесно можеха да минат за сестри.

— Не! — Луси се отдръпна от Кари. — Спри!

— Защо го казваш? — Кари не сваляше очи от нея. — Знаеш, че не можеш да ме напуснеш.

— Отивам на вечеря и когато се върна, по-добре да не те намеря тук. — Гласът на Луси трепереше. Тя седна на ръба на бюрото и започна да си обува чорапи и черни кожени маратонки.

— Честити на Марино рождения ден от мен. — Кари застана агресивно близо до нея. — Надявам се да се забавляваш в „Глоуб и Лоръл“. Погрижи се да му кажеш защо и аз не съм там.

— Не си поканена. Никога не си била и няма как да очакваш друго. А и без това не би искала да отидеш.

— Не бих го пропуснала, но разбирам. Той трябва да е заобиколен от любимите си хора в любимата си кръчма. — Очите на Кари бяха станали студени и стоманеносини. — Ще ти дам пари да черпиш по едно питие или да купиш специален десерт със свещичка на него.

— Той не те иска там и не ти иска и парите.

— Не е много любезно. Да не ме покани на рождения си ден — каза Кари. — Внимавай. Може да последва отровна ябълка.

— Много добре знаеш, че не можеш да вечеряш с нас.

— Нека позная чия идея е било да ме изключите от партито тази вечер. Не е на Марино. Била е безценната ти леля Кей.

— Вярно е, че тя има за теб по-ниско мнение, отколкото за всички други човешки същества, с които някога съм била и с които някога ще бъда.

— Не бъди толкова скучна.

— Ти наистина си патологично контролираща. — Луси крачеше из стаята и се ядосваше все повече.

— А ти си незряла и досадна и когато си такава си скучна. — Кари каза това с мъртвешки глас, след като се изправи и застана напълно спокойна до бюрото. — Мразя скучните хора. Може би ги мразя повече от всичко останало. Освен да загубя свободата си. Ти кое би мразила повече, Луси? Да си мъртва или да си в затвора?

Луси влезе в банята, наля си вода от чешмата и се върна в стаята. Кари си играеше с ножчето на швейцарската армия до бюрото.

— Защо го каза? Преди не си. — Кари продължаваше да говори безизразно.

Луси се покашля и извърна очи.

— Не го прави по-трудно, отколкото е.

— Сприхава си. — Кари я гледаше неподвижна като влечуго.

— Не съм. — Луси пак се покашля и изпи водата.

— Разбира се, че преувеличаваш — каза Кари. — Защото не можеш да ме напуснеш. Не можеш да изпълниш заканата си и никога не си била в състояние да го направиш. Само се погледни. Всеки миг ще се разплачеш. Всеки миг ще се разпаднеш при мисълта, че няма да си с мен. Обичаш ме повече отколкото някога си обичала друг в живота си. Обичаш ме за първи път. Аз съм първата ти любов. И знаеш ли какво означава това? Всъщност не знаеш. Ти си дете в сравнение с мен. Но запомни това. — Кари почука няколко пъти с показалец по слепоочието си.

— Никога не забравяш първата си любов — каза тя бавно и натъртено. — Никога не я преодоляваш, защото тя остава най-силното ти чувство, най-непоносимото желание и страст. Привличането. Изчервяването. Биенето на сърцето. Втурването на кръвта през шията към мозъка ти, което направо ти отвинтва главата. Не можеш да мислиш. Не можеш да говориш. Искаш само да докосваш. Искаш да докоснеш човека толкова силно, че би убила за това. Има ли нещо по-хубаво от страстта?

— Ти се размотаваш с шибана кралица на красотата. Така че предполагам, знаеш всичко за страстта. Приключихме.

— Сигурна ли си? — Кари се взираше в червеното ножче на швейцарската армия в дланта си. — Защото по-добре наистина да мислиш така. Думите могат да променят всичко. Внимавай какво имаш предвид и какво — не.

— Трябваше да знам от първия миг, в който се срещнахме. — Луси крачеше все по-бързо и жестикулираше яростно. — Когато ме заведоха в Инженерното изследователско звено и ме предадоха на теб, моя шеф, моя ментор, моята лична чума.

— Това не е първият път, в който аз те видях, Луси. Просто е първият път, в който ти ме видя. — Кари прокара пръст по ножа, да провери остротата му. — Ела тук. Трябва да се успокоиш.

— Ти си невярна и фалшива, пълна измама, интелектуален крадец, а това е най-лошото, защото така крадеш нечия душа. Аз създадох Криминалната система за изкуствен интелект и това не можа да го понесеш. През цялото време си приписваш заслугите за нещо, което всъщност съм направила аз. Ти мамиш хората и им отнемаш всичко, което решиш, че искаш.

— О, мили боже, пак ли се връщаме на това. — Кари се засмя.

— Кой трябва да получи благодарностите за Криминалната система за изкуствен интелект? Кой трябва да ги получи, ако си честна? — Очите на Луси блестяха. — Кой измисли името? Кой написа кода, който всъщност е най-важното? Не мога да повярвам колко много съм ти позволила да ме използваш. Вероятно ще ме нараниш още повече, преди всичко това да свърши.

— Преди какво да свърши?

— Всичко.

— Ако планирам да те нараня, няма да разбереш, докато аз не реша — каза Кари. Изстрелите в далечината звучаха като фойерверки от празненство, което всеки момент ще свърши.

Тя сграбчи Луси, целуна я настойчиво и Луси извика от шок и болка. Видях ножчето на швейцарската армия в ръката на Кари, малкото лъскаво стоманено острие. Гледах как зелената тениска на Луси потъмня от кръв, оцапа пръстите й в яркочервено, когато стисна корема си. Взираше се със замъглен поглед в Кари, беше побесняла, невярваща, съсипана.

— Какво направи? — извика Луси. — Какво направи, шибана идиотко?

— Знакът на звяра. — Кари взе хавлиена кърпа, вдигна тениската на Луси и попи кръвта, течаща през напречния срез в долната лява част на корема й. — В случай че забравиш на кого всъщност принадлежиш.

— Мили боже. Мамка му! Какво направи? — Луси дръпна кърпата от ръцете й и след това всичко изчезна.

Дисплеят на телефона ми почерня.