Покварено сърце

2.

— Някой пита ли докторката? — Гласът бе на полицая от Кеймбридж Хайд. — Имам предвид, че марихуаната може да го причини това, нали? Пушиш прекалено много трева, надрусваш се и ти хрумва някаква идиотска идея като — защо да не сменя крушката на лампата гол? Звучи ми логично. Нали? Ха! Много логично, нали? И падаш от стълбата посред нощ, когато наоколо няма никого, и си чупиш черепа.

Първото име на полицай Хайд бе Парк, родителите му сигурно много са го мразели, за да го кръстят така. Измисляха му всякакви обидни прякори и той не оставаше длъжен. За да станат нещата още по-лоши, полицай Парк Хайд беше пълен, нисък, с лунички и странна морковеночервена коса, приличаше на лоша пародия на парцалената кукла Анди. В момента не бе в полезрението ми. Но имам отличен слух, почти компютърен, също като обонянието ми (или поне така се шегуват).

Представям си миризмите и звуците като цветовете от спектъра или като инструменти в оркестър. Добра съм при възпроизвеждането им. Да вземем одеколона. Някои полицаи се поливат доста с одеколон, а мъжкият мускусен аромат на Хайд бе силен като гласа му. Чувах го в съседната стая да говори за мен, да пита какво правя и дали знам, че умрялата жена е използвала наркотици, че най-вероятно е психично болна, откачалка, направо изкукуригала. Ченгетата обикаляха жилището и си говореха, сякаш ме няма, а Хайд свиреше първа цигулка в този оркестър от забележки и ремарки. Изобщо не се сдържаше, особено когато ставаше въпрос за мен.

„Какво ли е открила д-р Смърт? Как е кракът на Шефката на зомбитата след… нали се сещаш? (Шушу-мушу). Кога ще се връща в ковчега? Мамка му! Не е хубаво да говоря така, като имаме предвид какво се случи преди два месеца във Флорида. Ама знаем ли какво точно се е случило на морското дъно? Сигурни ли сме, че я е докопала акула? Или се е простреляла, без да иска, с харпун? Вече е добре, нали? Това наистина трябва да я е разлюляло… Не може да ме чуе, нали?“

Думите и не толкова тихите му прошепвания летяха край мен като парченца стъкло, които проблясват и режат. Фрагменти от мисли. Невежи и банални. Хайд е майстор на тъпите прякори и измисля ужасни шеги и аз помнех какво бе казал миналия месец, когато няколко души бяхме в кръчмата в Кеймбридж „Пади“, за да вдигнем наздравица за рождения ден на Пийт Марино. Хайд настояваше да ме черпи с нещо силно, може би Блъди Мери или Внезапна смърт, или Спонтанно възпламеняване.

Не бях сигурна какво представлява последното, но той твърдеше, че в него имало уиски и се сервирало фламбе. Поне пет пъти каза, че може и да не било смъртоносно, но щяло да ме накара да искам да е. Той се мисли за голям смешник и от време на време прави стенд-ъп комедия в местните клубове. Смята се за много забавен. Не е.

— Доктор Смърт още ли е тук?

— Във фоайето съм. — Хвърлих лилавите си найлонови ръкавици в червена торба за опасни отпадъци, обутите ми в калцуни крака издаваха плъзгащи звуци, докато вървях по покрития с кръв мраморен под и се взирах в дисплея на телефона си.

— Извинявайте, доктор Скарпета. Не знаех, че ме чувате.

— Чувам те.

— О, значи сте чули всичко, което казах преди малко!

— Чух го.

— Извинявайте. Как е кракът?

— Все още ме крепи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— Ще ходим за понички. — Гласът на Хайд долиташе от трапезарията. Не обръщах внимание нито на него, нито на другите полицаи, които обикаляха къщата и отваряха чекмеджета.

Марино не беше с тях. Не го чувах и не знаех къде точно се намира: това си е типично за него. Той си върши работата сам и е амбициозен. Ако има нещо за откриване, ще стигне пръв до него. Аз също трябваше да търся. Но не веднага. Приоритетът ми сега бе изображението на стая 411, старата стая на Луси в Куонтико, Вирджиния.

Засега на записа, който се въртеше секунда след секунда, нямаше хора, разказ, нито дори субтитри, нищо освен статичния изглед към скромната празна квартира на Луси. Заслушах се в слабите фонови шумове, увеличих звука, слушах през безжичната слушалка.

Хеликоптер. Кола. Изстрели от далечни стрелбища.

Чух стъпки и се заслушах внимателно. Вниманието ми се върна към реалния свят, тук и сега в старата къща на границата с кампуса на „Харвард“.

Чух скърцането на обувките на униформените полицаи, които отиваха към фоайето. Не си бяха сложили калцуни. Не бяха следователи или криминалисти: нито полицай Хайд, нито никой от тях. Просто безполезен персонал — а такъв се бе извървял доста, откакто бях пристигнала преди час, не дълго след като трийсет и седем годишната Шанел Гилбърт бе намерена мъртва в махагоновото антре край солидната старинна входна врата в историческата си къща.

Колко ли ужасно е било да я открият? Представих си икономката, която влиза през кухненската врата като всяка сутрин, поне така бе казала на полицията. Сигурно веднага бе забелязала неестествената топлина. Както и вонята, която бе проследила до фоайето, където жената, за която работела, се разлагала на пода с бледо и смръщено лице, сякаш са я ядосали много.

Казаното от Хайд бе почти вярно. Твърдеше се, че Шанел Гилбърт била паднала от стълба, докато сменяла крушката на полилея в антрето. Звучеше като лоша шега, но не беше никак забавно да гледаш някога стройното й тяло в първите стадии на разложение, подпухнало и с белеща се кожа. Бе живяла достатъчно дълго след травмата на главата, за да посинее и да подпухне, очите й бяха подути и изскочили като на жаба, кестенявата й коса беше лепкава и приличаше на ръждясала тел за търкане на тигани. Прецених, че след като се е ударила, е лежала в безсъзнание на пода, кървяла е, а мозъкът й е отичал, притиснал е горната част на гръбначния й стълб и накрая е спрял работата на сърцето и белите й дробове.

Ченгетата не бяха подозрителни към смъртта й, не и искрено, независимо какво обсъждаха и твърдяха. Бяха най-вече воайори. По свой собствен неприличен начин те се наслаждаваха на драмата. Обвиняваха жертвата. Сигурно грешката бе нейна. Тя бе направила нещо, за да причини преждевременната си смърт, глупава смърт. Чух тази дума няколко пъти, а никак не обичам хората да си затварят умовете за възможностите. Не бях убедена, че това е нещастен случай. Имаше прекалено много странности и несъответствия. Ако бе умряла тук късно снощи или рано тази сутрин, както подозираха полицаите, тогава защо разложението бе толкова напреднало? Докато се опитвах да определя часа на смъртта, от ума ми не излизаше една фраза на Марино.

Масова преебавка. Точно това ми подсказваше интуицията, а имаше и нещо друго. Усещах присъствие в къщата. На някой друг освен ченгетата. И освен мъртвата жена. Освен икономката, която се бе появила в осем без петнайсет тази сутрин и бе направила шокиращото откритие, което бе съсипало деня й, както гласи клишето. Усещах нещо, което ме изнервяше, и нямах емпирично обяснение за него, но не възнамерявах да обеля и дума.

Обикновено не споделям така наречените си „предчувствия“, интуитивните си проблясъци, нито с ченгетата, нито дори с Марино. От мен не се очаква да имам недоказуеми впечатления. Всъщност е още по-лошо, защото става въпрос за мен. От мен се очаква да нямам чувства — и в същото време ме обвиняват за това. С други думи — Параграф 22. Никога не мога да спечеля. Но това не е нищо ново. Свикнала съм.

— Госпожо? — Непознат мъжки глас, но не вдигнах поглед, както бях застанала във фоайето, покрита с бял найлон от главата до петите, с телефон в голите си ръце, на метър от тялото на мъртвата жена до изправената стълба.

Професия — неизвестна. Била потайна. Привлекателна по предизвикателен отблъскващ начин, кестенява коса, сини очи, както можех да съдя от снимката на шофьорската книжка, която ми бяха показали. Дъщеря на влиятелната холивудска продуцентка Аманда Гилбърт, собственичка на този огромен имот, която пътуваше към Бостън от Лос Анджелис. Толкова знаех, но то обясняваше доста. Двамата полицаи от Кеймбридж и един от Масачузетската щатска полиция вече минаваха през трапезарията и говореха на висок глас за филмите, които Аманда Гилбърт била или не била направила.

— Не съм го гледал. Но гледах онзи другия с Итън Хоук.

— Дето го правили дванайсет години? В който виждаме как детето пораства?

— Това беше яко.

— Нямам търпение да гледам „Американски снайперист“.

— Онова, което се случи с Крис Кайл? Невероятно, нали? Прибираш се у дома от война като герой, очистил си сто и десет души и някакъв нещастник те убива на стрелбището. Все едно Спайдърмен да умре от ухапване на паяк. — Беше Хайд, говореше, докато заедно с другите полицаи се навъртаха край стълбището в дъното на фоайето, без да се приближават към мен и към вонята, която ги държеше настрани като стена от топъл мръсен въздух.

— Доктор Скарпета? Както казах, ще ходим за кафе. Нещо за вас? — Хайд имаше раздалечени жълтеникави очи, които ми приличаха на котешки.

— Не, благодаря. — Но не му благодарях.

Бях изнервена, въпреки че не го показвах: чувах още изстрели и си представях стрелбищата. Чувах тъпи удари на олово в изскачащи стоманени мишени. Чувах острия звън на изхвърлени гилзи, които отскачаха от бетонните площадки и пейки. Чувствах южняшкото слънце да напича главата ми и засъхналата пот под полевото ми облекло във времето, когато всичко бе най-добро и най-лошо в живота ми.

— А минерална вода, госпожо? Или може би сода? — Беше полицаят, който ми говореше между две изкашляния. Не го познавах, но нямаше да се разберем, ако продължаваше да ме нарича „госпожо“.

Учила съм в „Корнел“, в юридическия факултет на Джорджтаун и в медицинския на „Джон Хопкинс“. Бях полковник от резерва на Военновъздушните сили. Давала съм показания пред сенатски подкомисии и съм гостувала в Белия дом. В момента бях главен съдебен лекар на Масачузетс и директор на криминологични лаборатории, както и много други неща. Не бях стигнала толкова далеч, за да ме наричат „госпожо“.

— Нищо, благодаря — отвърнах учтиво.

— Ще вземем кафето в термочашки. Та да остане топло.

— Страхотен ден за горещо кафе. Какво ще кажете за айскафе?

— Добра идея. Тук все още е като в сауна. Не мога да си представя какво е било по-рано.

— Фурна, какво. — Още ужасна кашлица.

— Е, аз поне излях няколко литра пот.

— Скоро трябва да приключим. Отваряме и затваряме случая, нали, докторе? Токсикологичните изследвания ще са интересни. Била е надрусана. В такова състояние хората си мислят, че знаят какво правят, но не е така.

„Напушен“ и „надрусан“ са две различни психоактивни състояния и не вярвах, че тревата е обяснение за случилото се тук. Но нямаше да изрека това, което минаваше през главата ми, тъй като полицаят и Хайд продължаваха да си разменят реплики като на пинг-понг. Ту единият, ту другият. Ту единият, ту другият. Монотонно, досадно. Исках само да ме оставят на мира. Да си гледам телефона, да разбера какво по дяволите се случва, кой е отговорен и защо. Ту единият, ту другият. Ченгетата не млъкваха.

— Откога стана такъв експерт, Хайд?

— Просто съобщавам реалните факти.

— Виж. След като Аманда Гилбърт пътува насам, по-добре да дадем отговори за всичко, дори да няма въпроси. Тя вероятно познава всякакви важни клечки, които могат да ни стъжнят живота. Със сигурност медиите ще лапнат случая като топъл хляб, ако вече не са.

— Чудя се дали е имала застраховка „Живот“. Дали мама е плащала за безработната си дъщеря наркоманка.

— Ти пък! Тя няма нужда от тези пари. Знаеш ли колко е богата Аманда Гилбърт? Според Гугъл има двеста милиона.

— Не ми харесва, че климатиците са били изключени. Това не е нормално.

— Да, и това доказва тезата ми. Точно така правят наркоманите. Изливат портокалов сок върху овесените си ядки и носят апрески на тенискорта.

— Какво общо имат пък апреските?

— Просто казвам, че е различно от това да си пиян.