Покварено сърце

23.

— Не съм шпионин — започна Луси следващия рунд на словесната битка.

— Живееш като шпионин — каза Донахю.

— Така съм се научила преди много време.

— Кари ли те научи?

— Бях в колежа, стажантка, тийнейджърка, когато я срещнах. Тя ме научи на много неща, но не толкова, колкото си приписва. Когато бях стажантка в Инженерното изследователско звено…

— Какво е това?

— Магазинът за играчки на ФБР, където се създават последните най-модерни технологии за следене, биометрика и очевидно управление на данни, сред които е и мрежата за изкуствен интелект, която аз направих в края на деветдесетте години. Тя беше изцяло мое дело, но Кари си приписа заслугите. Открадна ми работата.

— Което означава, че и двете сте способни да влезете в базите данни на ФБР. След като двете сте ги направили.

— Хипотетично — каза Луси. — Но ги направих най-вече аз, въпреки нейните лъжи за това.

— Двете сте били известно време близки. — Донахю не се интересуваше от никаква кражба на признание. — Докато ти не си разбрала коя и каква е тя.

— Може и така да се каже — съгласи се Луси и аз погледнах Джанет.

Зачудих се колко ли й е тежко да й напомнят, че Кари е била първата любов на Луси. Това, което казваше Кари във видеото, беше вярно и не съм сигурна, че Луси някога е обичала друг човек толкова много. Беше разбираемо. Първото влюбване е най-силното, най-интензивното, а когато започна стажа си в Инженерното изследователско звено, Луси беше емоционално незряла. Беше по-скоро като дванайсетгодишна и щеше да остане завинаги белязана от това, че менторът, към когото бе зачислена, се оказа после сред десетте най-издирвани от ФБР престъпници. Хрумна ми да попитам дали Кари е върната в този списък.

— Това е начин да разберем дали Бюрото приема съществуването й сериозно — обясних.

— Е, лоша новина. Не е в списъка — отговори Джанет. — От повече от два месеца знаят, че е била в Русия и Украйна през последните десет години и сега се е върнала в Съединените щати. Но официално не се издирва. Не е върната в нито един списък.

— Знаели са? — попита натъртено Донахю.

— И то от месеци, че се е върнала в САЩ.

— Знаели са?

— Знаят, че е свързана със серийни убийства и че се е опитала да убие доктор Скарпета — продължаваше да излага аргументите си Джанет и в дъното на съзнанието ми сякаш се запали слаба светлинка.

Погледнах внимателно Джанет, нейните намачкани избелели хирургически дрехи, мръсните й нокти, недоспалото лице. Очите й светеха. Спомних си колко потайна и какъв стоик можеше да бъде. И силна. Джанет бе много силна. Бе подмолно опасна като подводно течение, ако някой нагази в територии, в които не бива, или заплашва човек, когото обича.

Тя криеше нещо.

— Да, да, ФБР знаят това, което са им казали — заяви Донахю. — Но това не значи, че го приемат или му вярват, както отбелязахме. Честно казано, те най-вероятно не приемат, че Кари е отговорна за каквото и да било. С други думи, тя е мъртва от години и затова не е върната в списъка на най-издирваните престъпници, нито в някой друг списък.

— Съгласна съм — казах. — Това е обяснението защо не я търсят. Бюрото не я е регистрирало като бегълка. Не са поискали Интерпол да промени бюлетината й на издирване от черна на червена, от мъртва бегълка на жива и изключително опасна. Знам, защото периодично проверявам сайта на Интерпол и статусът й не е променен. И няма да се промени, докато ФБР не го поиска.

— С други думи, ФБР все още я третира като мъртва — каза Донахю.

— Да — отвърнах. — Което подкрепя теорията, че отказват да признаят съществуването й, защото последствията ще са значителни, може би такива, за каквито нямаме и представа.

— И сте я видели за последен път преди тринайсет години, когато сте мислели, че сте станали свидетели на смъртта й в катастрофа с хеликоптер. — Донахю отправи това към Луси и мен.

— Мислех си, че това е последният път, когато съм я видяла. — Отпих от кафето. — Оказа се, че тогава изобщо не съм я видяла.

— Това, което видяхме всъщност, бе хеликоптер, който падна в океана — уточни Луси.

— Ние? И двете ли го видяхте?

— Да — отвърнах. — Аз бях на лявата седалка. Луси бе на дясната и караше. Бяхме в нейния хеликоптер, когато видяхме другата машина, бял „Швайцер“, да се разбива в Атлантическия океан край брега на Северна Каролина.

— След като аз го свалих — поясни Луси. — Пилотът стреляше по мен. Отвърнах на стрелбата и хеликоптерът му се взриви. С леля Кей мислехме, че Кари е вътре.

— И доколкото разбирам, не е била. — Донахю не сваляше очи от Луси и не можех да разбера дали й вярва, дали изобщо вярва на някоя от нас.

— Както споменах — отвърнах аз, — нямаше останки, които да бъдат идентифицирани като нейни. Единствените телесни части и лични вещи, които бяха намерени, бяха на пилота, беглец на име Нютън Джойс.

— А видеото от твоето прострелване с харпуна? Има ли някаква вероятност ФБР да са го гледали?

Донахю попита мен, но отговори Луси:

— Не знам как може да е станало. Те никога не са стигали до записващото устройство. Няма как да са го видели, ако някой не им го е предал.

— Както е било предадено на теб? — попита Донахю. — Трябва да знам как точно си го придобила, но не искам да го чувам, докато Джанет е в стаята. Тя не е защитена.

— Мога да изляза — предложи Джанет.

— Остани — каза й Луси. После се обърна към Донахю. — Записът не ми е предаден.

— Обясни.

— Достатъчно е да кажа, че имам достъп до него и че ФБР няма как да имат, освен ако не са се добрали до шнорхела. А те не са.

— Не виждам как биха могли — съгласих се с Луси. — Когато ФБР се появи, шнорхелът отдавна бе изчезнал. Гмуркачи на полицията са го търсили, но не са имали късмет, поне така ми каза Бентън. Можем да предположим, че Кари го е докопала. Вероятно е забелязала вградената миникамера. Или пък е очаквала, че имам такава.

— Ако шнорхелът е у Кари — каза Донахю, — значи тя е видяла записа.

— Да — каза Луси и кимна. — Трябва да приемеш, че е така.

— И не е могла да промени записа, който ти имаш?

— Не. Докато е работела, камерата е предавала директно на друго устройство, което няма да кажа какво е и къде е — каза тя и аз отново се сетих за внезапното й пътуване до Бермудите. — Но в мига, в който леля Кей е включила камерата, тя е започнала да излъчва видеото на определено устройство. Линкът е деактивиран и устройството е непроследимо и има повече защити дори от Пентагона. Може ли да видя телефона ти? — попита тя Донахю.

— Може ли да попитам защо?

— Моля те — каза Луси и Донахю й даде телефона си. — Каква е паролата ти? Мога да я открия, но ще стане по-бързо, ако ми я дадеш.

Донахю й я каза.

— Това да не е тест, за да видиш дали наистина ти имам доверие?

— Нямам време за тестове. — Луси въведе паролата и започна да пише нещо по стъкления екран. — Предполагам, че ще искате да видите какво има на записа. — Тя ни погледна. — Държа го далеч от имейла си, практически не е в интернет, само прехвърлих данните през сигурна безжична мрежа, която никога няма да свържат с мен, както вече обясних. Накратко, федералните нямат това. Погрижила съм се никога да не го получат.

— Това? — попитах аз.

— Това, което е записала камерата ти, когато Кари те е простреляла — каза Джанет; очевидно го беше гледала и това ме порази.

Преди няма и петнайсет минути бе казала, че никога не е виждала снимка или видео, които да я убедят, че Кари е жива. Тогава кого или какво бе видяла на записа, за който говореше Луси? Страховете ми за видеото се увеличиха.

— Знаеш ли къде е Кари? — попитах Луси.

— Не отговаряй на това — каза й Донахю категорично. — Не и ако с Джанет не сте женени.

— Не сме — поясни Джанет.

— Вече ви предупредих за това. Не ме слушате. Не сте защитени от конфиденциалността между съпруги. Това, което обсъждате или виждате с Луси, не е защитено. — Донахю продължаваше да им го изтъква, но Луси и Джанет като че ли не я чуваха или не им пукаше.

— Сега ще видите как Кари винаги успява да се приземи на краката си. Ще видите защо федералните не бива да получават това. — Луси докосна телефона на Донахю, който беше на масата. — Ще е фатална грешка, ако не внимаваме. Така само ще им помогнем и ще навредим на себе си.

— Нека те попитам направо — каза Донахю. — Разполагаш ли физически със записа, на който се вижда как леля ти е простреляна?

— Не — каза Луси. — Никога не съм разполагала с него. Не напълно. Само девет десети.

— Разполагаш с девет десети — каза Донахю. — Това е твоята дефиниция за притежание.

— Нали знаеш какво казват. Ако го имаш, значи си го взел. Ако си го взел, значи го имаш.

— Не знам кой казва така, но разбирам накъде биеш. — Донахю посърваше все повече. — Мисля, че всичко е ясно. — И се обърна към мен.

Но не разбираше и аз щях да й помогна. Луси казваше, че разполага със записа, защото е успяла да го намери. Не казваше как и нямаше да каже, а това можеше да означава само едно, поне за мен. Луси не разполагаше нито с шнорхела, нито с камерата. Никога не бяха били у нея, а и нямаше нужда. Бях готова да се обзаложа, че камерата е предала записа на устройство, което не беше в страната, и не спирах да мисля за пътуването й до Бермудите. Защо бе ходила там? С кого се бе видяла?

— Ти инсталира камерата на шнорхела ми преди година — казах. — Гмуркала съм се само два пъти с нея преди това. Гмуркането във Форт Лодърдейл беше третото.

— Можеш ли да опишеш какво се случваше, когато Кей включеше камерата? — попита Донахю Луси.

— Получавах имейл, че камерата е активирана. Работи на същия принцип като камерите за наблюдение на детегледачки. Само че в този случай камерите се включват с детектори на движение. При камерата на шнорхела това нямаше да върши работа. Щом си сложил шнорхела и си включил камерата, очевидно искаш да започнеш да записваш и ще продължиш да го правиш, докато не излезеш и не свалиш шнорхела. С други думи — каза ми Луси, — твоят шнорхел нямаше датчик за движение. А се включва и изключва като го слагаш и сваляш, така да се каже. Или записва всичко, или не записва.

— Когато е включила камерата преди два месеца — обади се Донахю, — ти получи ли имейл, за да гледаш случващото се в реално време?

— Не — каза Луси.

— Не?

Луси кимна.

— Защо? — попита Донахю.

— Защото съобщението е било отклонено. — Луси отново стана потайна и настъпи неловка тишина.

— Щом не разполагаш законно със записа — обадих се накрая тихо, — тогава предлагам да бъдем изключително предпазливи какво обсъждаме. — Погледнах Джанет.

— Мисля, че трябва да изляза. — Тя рязко стана от дивана.

— Картината струва колкото хиляда думи. — Луси плъзна телефона по-близо към мен, докато Джанет излизаше. — Необработено, немонтирано. Но се опитах да постигна по-добра резолюция.

— Как си го направила, щом нямаш записа? — попита Донахю.

— Не разполагам физически с него, така е — отвърна Луси, докато аз продължавах да мисля за скорошното й пътуване и за митничарите, претърсили самолета й. — Но това, което ще видите, е най-доброто.

— Начинът, по който го казваш, не вдъхва доверие. — Взех телефона и стартирах видеото.