Покварено сърце

29.

Колите в Кеймбридж бяха малко. Движеха се бавно с включени фарове. Приближихме кампуса на „Харвард“ и след това поехме към Братъл стрийт, една от най-престижните улици в Съединените щати. На нея са живели Джордж Вашингтон и Лонгфелоу.

Красивата дървена двуетажна къща, в която бе умряла Шанел Гилбърт, бе строена в края на XVII век. Беше боядисана в сиво-синьо, имаше симетрични черни капандури, сив покрив с каменни плочи и централен комин. През вековете имотът е бил делен и продаван на парчета и единственият начин да се стигне до него беше обща алея, покрита с наредени в рибя кост керамични павета.

Внимателно минах по алеята с големия ван и паркирах отпред. Слушах как дъждът барабани и плиска. Огледах се и ме обзе безпокойство. Обзеха ме и други чувства. Прииждаха на вълни, докато дърветата се люшкаха под напора на вятъра. Изключих чистачките и предните фарове. Предното стъкло веднага се наводни. Ванът беше единственото превозно средство на алеята, а това не бе добре.

— Къде са останалите? — попитах и въпросът ми прозвуча сякаш го бях задала в автомивка. — Къде е подкреплението?

— Адски добър въпрос. — Марино бе нащрек, оглеждаше дългата тясна алея, фасадата на къщата, гъстите стари дървета, които се люшкаха и ронеха листа под силния вятър.

— Нали им нареди да отцепят имота.

— Точно така направих.

— Не се вижда полицейска кола. И къде е червеният рейндж ровър?

— Не знам. Нещата са се сговнили. — Марино разкопча закопчалката на черния кожен колан до бедрото си.

Чу се гръмотевица и небето светна.

— Да не си казал на Вогъл, Лейпин или Хайд да го изтеглят до лабораториите?

— Не. Не мислехме, че е имало насилие. Може би Брайс е проявил самоинициатива да го изтегли, след като ти говори с Ан и Люк и решихте, че е убийство.

Марино запреглежда списъка с контактите на телефона си.

— Говорих с тях преди няма и половин час — напомних му. — Не е имало време рейндж ровърът да бъде изтеглен и със сигурност не съм го поискала аз, а няма начин да го е направил Брайс.

— И аз съм сигурен, че не съм казал на никой да го махне. — Той забърса изпотеното странично стъкло и се взря навън, погледна в голямото огледало към празната алея зад нас. — Ключовете за рейндж ровъра бяха на кухненския плот и Хайд погледна набързо вътре. Каза, че не видял нищо интересно. Всъщност вътре нямало кой знае какво и той останал с впечатлението, че отдавна не е каран. Така каза и не направихме нищо повече, защото действахме с убеждението, че не е извършено престъпление, че това е просто нещастен случай. Нямаше смисъл да мислим, че колата трябва да се обработи.

— Къде са ключовете?

— У мен. Ключът за къщата също.

— Очевидно има и резервни, освен ако рейндж ровърът не е бил откаран или преместен по някакъв друг начин. — Огледах се да видя дали нещо друго не липсва или не е променено от сутринта.

Вековната къща бе обгърната от сива мъгла, издигаща се от мократа от дъжда земя. Вниманието ми привлече самотна полицейска лента, която преграждаше стълбите към предния вход. Тънкият жълт найлон се поклащаше от вятъра и дъжда. Преди не беше там. А по-важното бе, че никъде другаде нямаше полицейска лента. Нямаше преграда пред кухненската врата, която бяхме използвали сутринта. Нямаше и около дърветата покрай алеята.

А после забелязах дебела ролка яркожълта лента, зарязана в една леха до дървените врати, които смятах, че водеха надолу към мазето. Очевидно някой бе започнал да отцепва мястото и беше спрял, като бе оставил ролката там, където я виждах сега в лехата с морави астри, клюмнали от дъжда. Спомних си момента, когато бях сама във фоайето и мислех, че всички освен Марино са си тръгнали.

Бях чула нещо необяснимо, като звук от тряскаща се врата. Онази в мазето, която водеше към задния двор, беше мистериозно отключена, макар че полицай Вогъл се кълнеше, че й е сложил резето. След това и боклукът от кухнята бе изчезнал, а масата бе странно подредена с декоративна чиния, свалена от стената. Сега пък рейндж ровърът липсваше. Загледах се в старата къща и нейните тъмни прозорци от вълнисто стъкло. Може би в нея имаше някой и този някой не бе дух. Някой беше идвал тук, след като ние си бяхме тръгнали.

— Нали те чух как каза на хората си да отцепят къщата с жълта полицейска лента? — попитах Марино. — Защото единствената лента, която виждам, е ето там — посочих му фасадата на къщата. — Едно парче, вързано за парапетите, няма да спре хората да не влизат в къщата и в двора. Знаеш ли кой го е направил и защо ролката е ето там? Сякаш е бил прекъснат и е решил да отиде отстрани на сградата и е оставил ролката в лехата, преди да си тръгне. Оттук виждам, че много от растенията край вратите са били стъпкани и смачкани.

— Хайд или Лейпин сигурно са се върнали след като с теб тръгнахме към Луси.

— И после какво?

— Проклет да съм, ако знам. — Марино гледаше телефона си. — Написах съобщение на Хайд, когато тръгнахме насам, и той не ми е отговорил. Няма нищо и от Лейпин.

— Кога за последен път си се чул с някой от тях двамата?

— Говорих с Хайд, когато му се обадих за кухненския боклук, някъде преди три часа. Опитвам пак да се свържа с него. — Изсумтя, когато обаждането му бе прехвърлено на гласова поща. — По дяволите!

— Не са идвали и не си се чувал с тях. Трябва ли да сме притеснени?

— Не знам. Ако поискам издирване на който и да е от тях, може да ми излезе солено. Ако искаш да вкараш хората в беля и да те намразят, това е начинът да го направиш.

— Ами щатската полиция? — Пак се сетих за полицай Вогъл. — Възможно ли е те да са идвали тук? Може ли те да са изтеглили рейндж ровъра?

— Не, по дяволите.

— А ФБР?

— По-добре да не са идвали тук, без да ми кажат. И да не са пипали нищо.

— Но възможно ли е? Може ли федералните да са поели разследването и ние да не знаем? Явно изпитват интерес.

— Ако бе тяхно разследване, досега тук щеше да гъмжи от тях точно както при Луси. Нямаше да седим тук сам-самички. Вероятно нямаше да можем да минем по алеята, да не говорим да влезем в къщата.

— Обаче бяха тук с хеликоптера…

— С Бентън. — Марино не можа да се въздържи да ми го напомни безмилостно. — Той е летял точно над нас, докато сме били тук, и след това ни последва до дома на Луси. Кого всъщност са наблюдавали? Кого е наблюдавал той, как мислиш?

— Вероятно е добра идея да приемем, че са наблюдавали всички ни. — Изгасих двигателя. Североизточният вятър разклати вана, дъждът продължаваше да се излива по предното стъкло. — Да приемем, че федералните вярват, че Луси може да е замесена в случващото се и че аз съм в конфликт на интереси заради нея. Може би ти също. Може би всички сме в обхвата на радара им.

— С други думи, Луси е сериен убиец? Или и двете с Кари са и ние го знаем, но ги прикриваме? И Луси те е простреляла в крака и е отплувала с шнорхела ти? Или може би ти си се простреляла сама? Или пък го е направил Бентън? Или може би са виновни Моби Дик или риба, наречена Уанда? Какви са тези тъпизми и как, по дяволите, може да си омъжена за човек, който те шпионира и те третира като бегълка?

— Бентън не ме шпионира повече отколкото аз шпионирам него. И двамата си вършим работата. — Повече от това нямаше да му обяснявам. Взрях се във вековната къща под проливния дъжд.

Изглеждаше мъртва и изоставена и почувствах същото, както по-рано, когато бяхме тук. Трудно е за описване. Нещо като хлад в диафрагмата, който ме кара да дишам плитко и много тихо. Стомахът ми бе свит като юмрук. Устата ми бе суха. Пулсът ми бе скочил до небето.

Съмнявах се в себе си и не че не се бе случвало и преди, но напоследък като че ли го правех непрекъснато. Дали долавях истинската опасност? Или това бе само плод на въображението ми, тъй като бях травмирана? Но без значение какво мълчаливо анализирах или дискутирах наум, докато седях във вана, не можех да се отърва от безпокойството си. То ставаше все по-силно с всеки момент. Усещах зло присъствие. Струваше ми се, че ни наблюдават. Замислих се за пистолета в дамската си чанта, докато не спирах да се оглеждам, а Марино продължаваше да проверява последните си разговори.

Изпрати нещо и каза:

— Телефонът на Лейпин пак ме прати директно на гласова поща. — Той му остави съобщение да му се обади веднага и се обърна към мен. — Какво става, по дяволите? Да не са ги телепортирали извънземните?

— Ако са навън в това време, може да са си прибрали телефоните някъде, за да не ги измокрят. Или може би не ги чуват. Понякога в такива бури връзките прекъсват. — Гледах как вятърът люлее дърветата и обръща листата им. — Но трябва ли да се притесняваме, Марино? Не искам да ги вкарваме в беля, но още по-малко искам да им се е случило нещо.

— Все същата патова ситуация — каза той. — Не можеш да се свържеш с някое ченге и накрая искаш издирване. След това се оказва, че гледал телевизия някъде и ядял сандвичи. Или се напил на обяд и чукал приятелката си.

— Можем само да се надяваме случаят да е такъв. — Гледах дъжда и ролката жълта лента в цветната леха.

— Аз също се надявам на това. — Мускулите на челюстта на Марино се свиваха и разпускаха.

— Може единият да е отцепвал мястото, когато небесата са се отворили, и затова само на предната врата има лента, а ролката е захвърлена. Може да си е тръгнал набързо. Бурята е много силна.

— Да, силна е. Но нещо не е наред. — Марино резюмира нещата: — Първо решаваме, че това е нещастен случай. Сега вече е убийство и не можем да намерим рейндж ровъра й, а аз не знам къде, по дяволите, ми е подкреплението. Тук трябваше да има две патрулки, които да наглеждат мястото… Я чакай малко…

Той пробва друг номер.

— Хей, пак съм аз, върнах се на същия адрес — каза на този, който му вдигна; предположих, че е жена, като се имаше предвид флиртаджийският тон. — Пращани ли са екипи в къщата на Братъл стрийт, откакто тръгнах от адреса в десет и половина? Специално питам за 237 и 110. Някакви вести от тях?

Екипите 237 и 110 вероятно бяха Хайд и Лейпин. Марино ме погледна и поклати глава.

— Наистина? Абсолютно никакви контакти? Не са отговаряли на никакви радиоповиквания от почти три часа? И не са отбелязали, че са свършили дежурството или нещо подобно? Не бива да е така. Те се връщаха насам от „Дънкин Донътс“, трябваше да отцепят периметъра и да наблюдават мястото… Работата е там, че трябва да говоря с тях и да знам кой е влизал в къщата, след като аз тръгнах. Става ли? Обади ми се колкото можеш по-бързо.

Гледах как водата кипи по керемидите. Заради вятъра дъждът бе почти хоризонтален.

— Можеш да им проследиш телефоните — предложих му.

— За това се иска съдебно нареждане.

— Не и по начина, по който съм те виждала да го правиш.

— Нека първо видя какво ще открие Хелън.

— Не я познавам.

— Диспечерката, с която току-що говорих. Излизали сме няколко пъти.

— Радвам се, че имаш услужливи приятели. Трябва ни потвърждение, че Хайд и Лейпин са в безопасност.

— Не искам да ги вкарвам в беля, докторе. А бих могъл. Ще стане голяма беля, ако не са докладвали, че са напуснали дежурството, а ние им пингнем телефоните и ги намерим на място, което не е свързано с работата им.

— Аз пък не искам да поемам никакъв риск за тяхната безопасност — отсякох.

— Да не мислиш, че аз искам?

— Не поемай никакви рискове, Марино. Не и докато тя е на свобода. — Нямаше нужда да произнасям името на Кари Гретхен. Той знаеше кого имам предвид.

— Разбирам те и не си мисли, че не ми е минало през ума. Но става голяма каша, когато биеш тревога и всички ченгета започнат да търсят някого. Не съм готов още да го направя — каза той. — Няма достатъчно причини. Някои ченгета не могат да се оправят с радиостанциите и невинаги си вдигат телефоните или връщат веднага обаждания, а може да има много причини да го направят. Но не викаш помощ, освен ако не си сигурен. А аз не съм. Вероятно има добро обяснение.

— Сигурна съм, че има. Но не бъди толкова сигурен, че е добро. Имаме ли причина да смятаме, че някой друг може да е имал достъп до рейндж ровъра? — попитах. — Ами икономката? Май каза, че се казвала Елза Мълиган? Възможно ли е тя да е преместила колата по някаква причина?

— По-добре да не е.

— Направи ли ти впечатление на човек, който би направил такова нещо? От това, което са ти казали?

— Хайд говорил с нея само няколко минути, а и аз не разговарях с него много дълго, когато с теб дойдохме тук. Но си спомням, че каза, че била много разстроена и той я посъветвал да се прибере, щели да я разпитат по-късно. Станало му мъчно за нея. Вероятно защото била хубавичка.

Спомних си, че бях видяла Марино в кухнята с Хайд, след като бяхме пристигнали сутринта. Не чувах какво си говореха. Бях във фоайето с трупа. Бях заета.

— Казал е, че е хубавичка?

— Имала хубаво тяло. Красиво лице с модерно подстригана къса черна коса и големи очила с тъмни рамки. Според него изглеждала много холивудски.

— Нали каза, че била от Ню Джърси?

— Това бе мнението на Хайд, че изглеждала по холивудски. Така каза.

— Разбрала ли е, че не трябва да докосва или да мести нищо, нито да се връща тук, докато ти не позволиш?

— Какъв е проблемът? Мислиш, че съм забравил как да си върша работата? — Той гледаше втренчено право напред. Дъждът шибаше предното стъкло.

— Знаеш, че не мисля така.

— Дадох ясно да се разбере, че не бива да докосва нищо, нито да стъпва тук, докато аз не й кажа. — Пак бе хванал телефона и пишеше бързо нещо.

— Това не означава, че е изпълнила указанията ти — отвърнах. — Може в къщата да е имало неща, които е искала да вземе или да скрие. Или пък може да се уплашила, че след като пристигне майката, вече няма да може да се влиза вътре. Хората правят най-различни неразумни и нелогични неща, когато има внезапна смърт. В повечето случаи нямат намерение да ни затрудняват. Нямат намерение да създават неприятности.

— Защо ми се струва, че ми четеш лекция?

— Струва ти се, защото си объркан и ядосан. Чувстваш се безсилен и това те прави гневен и нетърпелив. Разбираемо е.

— Не е разбираемо, защото не се чувствам така. И със сигурност не съм безсилен. Онзи ден във фитнеса вдигнах сто и петдесет от лежанка. Това не е точно безсилие.

— Разбира се, че не говоря за това. — Не реагирах на грубостта му и на глупавите му мачистки хвалби. — Нямам никакво съмнение колко си силен физически. Обаче не става въпрос колко можеш да вдигнеш. — Отворих вратата и плющенето на дъжда се усили.