Покварено сърце

37.

— Покритието тук изобщо не е добро — каза той. — Никога. Нали се сещате? Заради магнитното поле. Представете си ято скорци, което излита от дърветата. Голям черен облак пърхащи птици. Така правят и електроните — хвърчат насам-натам и ти объркват телефона. Можете да ми се обадите по наземна линия, ако предпочитате.

— Няма да стане — отвърнах.

— Губите ми се малко, затова ще бъда кратък.

— Аз ти се обадих, Брайс.

— Ало? Доктор Скарпета, ало? Чувате ли ме?

— Давай по-бързо. Нямам време.

— Уф! Преместих се. Сега чувате ли ме по-добре? Леле, направо ми се зави свят. Е, сигурно е от недостиг на кислород. Наистина мисля, че става по-лошо, след като той пусне прахосмукачката и изсмуче всичкия въздух, може би това променя нивата в лабораторията. И как да не е така? Седях си и току-що си дадох сметка, че не съм ял нищо цял ден. Е, зелев чипс, който престоя прекалено дълго в чекмеджето ми, но…

Бъбривият началник на кабинета ми беше при Ърни в лабораторията с дебелите укрепени със стомана бетонни стени, таван и под. Затова мобилните телефони никога не работеха добре там. Не беше заради електронните микроскопи, нито заради инфрачервените спектроскопи или някои други високотехнологични уреди, които използваме за идентификация на непознати материали. От тях на Брайс не би му се завило свят. Но той нямаше нужда от помощта на специални обстоятелства, места или апаратура, за да се докара до световъртеж.

— Първо ти с новините. — Бях наясно, че ако в къщата на Гилбърт има скрито записващо устройство, то може да записва само моите думи.

Това, което казваше Брайс, нямаше да бъде подслушано. Освен ако не бе прихванат и телефонът ми. Освен ако не беше хакнат от Кари или пък ФБР. Наложих си да съм овладяна и спокойна, да се съсредоточа върху това, което правя, и причината да съм тук. Но ставаше все по-трудно, почти невъзможно. Шанел Гилбърт се бе гмуркала в Бермудския триъгълник. Луси също бе ходила до Бермудите. Шанел бе убита, а в имота на Луси беше нахлуло ФБР. Един полицай бе изчезнал, а двамата с Марино отново бяхме сами в тази къща, където часовниците бяха мистериозно навити, масата — сложена, а вратите се отваряха и затваряха като че ли от само себе си. Сякаш тук не можехме да избягаме от гравитацията. Тя ни привличаше като черна дупка.

— Най-важната новина е суперякото нещо, което откри Ан. — Брайс започна да обяснява защо е в лабораторията.

— Надявам се, че не го казваш буквално, като нещо, което вече е в медиите.

— Не! Но е толкова вълнуващо, че би трябвало да е, и съм сигурен, че ще е голяма сензация, когато стигне до тях.

— Не и преди аз да кажа.

— Говорите като човек с опрян в главата пистолет или като героиня от тъп анимационен филм. Разбирам, че това би трябвало да означава, че Големия брат ви гледа, не че вече има такова нещо като лично пространство. Затова ще говоря аз. Ан намери странно парче стъкло да стърчи от кървавата пихтия и си помислих: какво ли се е случило? Как ли това нещо се е озовало в тялото на Шанел Гилбърт? Знам, че е живяла в къща от времето, когато все още са бесели вещици на общинската мера. Но ако не сте видели подобно нещо в нея…

— Какво нещо?

— Минералният отпечатък, който се появи на електронния микроскоп.

— Може ли да си по-точен? Предполагам, че Ърни е с теб, нали?

— Момент, момент… — На заден план чух гласа на Ърни, след това Брайс каза: — По-точно това е кварцов пясък, натриев карбонат и варовик. С други думи — стъкло. Със следи от сребро и злато. — Повтаряше като папагал това, което му казваше Ърни. — Почти незабележими следи. Но това очевидно е от мръсотията.

— Каква мръсотия?

— Ами парчето е било някъде, където слънцето не е огрявало от стотици години. Златото и среброто може да са били в мръсотията и затова не са точно част от стъклото, но пък биха могли и да бъдат. Може да се види с невъоръжено око, той го нарича шепот от скъпоценни метали. Много поетичен изказ. Освен това има олово.

— Идентифицирал ли е нещо, което може да ни подскаже къде е бил този предмет преди да се озове там, където е намерен? — Много внимавах с всяка дума.

„Тя иска да те контролира.“

— Парченце от крило на хлебарка, затова споменах мръсотия, като в гадни пространства и отвратителни дупки, където тези същества се въдят — каза Брайс. — О, боже, може би източникът е въпросната къща? Мамка му! Има ли хлебарки? Мърлявщина! Надявам се да не се разчуе, че дъщерята на Аманда Гилбърт живее като клошарка…

— Кажи на Ърни, че ще му се обадя след секунди.

— Момент, момент… Той казва нещо. Какво…?

Пак чух гласа на Ърни на заден план. Дочух думата millefiore, на италиански — хиляди цветя. Говореше за вид мънисто, произвеждано преди векове във Венеция и използвано като валута.

Затворих на Брайс и набрах номера на Ърни. Познатият глас на любимия ми специалист по микроскопите ми донесе спокойствие и облекчение.

— Няма нужда да казвам, че това не е нещо, което срещам често, Кей, но ми е познато — обясни той. — Не съм археолог и не се правя на такъв, но през годините станах малко кабинетен археолог и като Шерлок ровя в обществения боклук. Когато през ръцете ти са минали достатъчно случаи, има малко неща, които не си виждал, включително останки от миналото. Като куршуми от мускет например, които се озовават по погрешка в лабораториите, или копчета и кости, които се оказват от Гражданската война.

— И мислиш, че е от миналото, така ли?

— Виждал съм подобни артефакти. Знаеш, че винаги съм обичал да изследвам разни неща под микроскоп и по други начини, и сигурно си спомняш, че преди две години водих семейството си в Джеймстаун на разкопки. Разведоха ни по площадката, влязохме в лабораториите и видяхме всички находки. Това е една от причините парчето стъкло от местопрестъплението ти на Братъл стрийт да ми е познато. Напомня ми за мънистата, с които първите колонизатори са търгували с индианците и са ги мамели с тях. Особено онези, които са били сини като небето. Предполагам, че са ги представяли като носители на добър късмет или като вълшебни.

— Говориш за края на шестнайсети и началото на седемнайсети век — отвърнах.

— Твоето счупено мънисто би трябвало да е толкова старо.

— Дай ми подробностите, Ърни.

— Имаме фрагмент с прилични размери, който е фасетиран, направен е от три слоя стъкло, вероятно в калъп на топлината на маслена лампа, не е дърпано или духано стъкло, за което се изисква съответната работна среда и оборудване като пещ. Някога правенето на мъниста е било домашен занаят, като да си печаташ собствени пари, обикновено довършителната работа се е състояла в това да се добавят точки от цветно стъкло или тънки нишки от злато, мед, сребро, черешката на тортата на безвкусната дрънкулка.

— Колко голямо? — Продължавах да говоря завоалирано, напрежението ми нарастваше и ме разпалваше.

— Пет на три милиметра от мънисто, което предполагам, че е било с размери около десет милиметра, което отговаря на така наречените търговски или робски мъниста. Предполага се, че Христофор Колумб ги е разменял за продукти и разрешение да плава през чужди води. Не се впечатлявай. Просто го намерих в интернет. Такива мъниста са били също така основната валута за търговията с роби в Западна Африка. Нали знаеш — даваш малко лъскави дрънкулки и отплаваш с кораб, пълен със злато, слонова кост и роби.

— Спомена цветове. — Нямаше съмнение, че това, което описва, напомня приличащия на кварц метаматериал, който бях намерила в имота на Луси.

— Сини нюанси с малко зелено — каза Ърни и аз се сетих за крилото от хлебарка.

Не бях видяла нито живи, нито мъртви насекоми в къщата, като изключим мухите. Спомних си за топчето боклуци в чистия ми ван. Замислих се и за частичките, полепнали по оперението от кожа на стрелата, която ми бе оставена като зловеща изненада. Предмет, донесен от друго място, а може би същото важеше и за стъкленото парченце. Нищо от видяното досега не ме навеждаше на мисълта, че мънистото е от къщата, поне не и от стаите, които бях претърсила.

— Обади ми се веднага щом има още нещо — казах на Ърни. — Джен скоро трябва да е при вас…

— Вече пристигна, остави вана, скоро ще трябва да се заема и с него. Някакви други указания освен тези, които предаде Брайс?

— Работете колкото можете по-бързо.

— Отварям един от пакетите ти, докато разговаряме.

— Любопитна съм за евентуален общ произход. — Толкова бях тайнствена, че почти не ми се разбираше. Започвах да се ядосвам. — Разбираш ли ме? — Бях като бомба, която всеки момент ще избухне.

— Казано по-ясно, искаш да знаеш дали някои или всички тези неща са от едно и също място.

— И какъв вид място. Възможно най-подробно и най-бързо.

— Ако разбера къде е, ще ти там точен адрес. — Хем ме дразнеше, хем не. Ърни щеше веднага да се заеме, защото ме познаваше. Работехме заедно от години. Той бе търпелив и изслушваше, което за жалост не можех да кажа за Брайс. Пак се чух с него по телефона. Казах му много сериозно:

— Имам десет секунди. Когато бях тук тази сутрин, не видях нищо подобно на това, което ми описахте с Ърни.

— Вероятно не е имало как.

— Къде беше? — Едва се удържах да кажа думите „стъкло“ и „мънисто“. — Къде точно по тялото? — Бях на ръба да си изпусна нервите.

„Не й доставяй това удоволствие.“

— Както казах — в кървавата пихтия. Беше се замотало в изцапаната й с кръв коса — каза Брайс.

— Добре. На Харолд му се стори, че е видял нещо подобно, но след това не могъл да го намери.

— Е, Ан го намери с компютърна томография. Светна като „Тайм Скуеър“, а беше мъничко като счупено грахче. Невероятно е да го видиш увеличено петстотин пъти на електронния микроскоп. Виждат се следите от инструментите, където е било хванато, когато стъклото е било разтопено — каза той жизнерадостно, сякаш водехме приятен разговор.

— Брайс, трябва да съм сигурна, че името Шанел Гилбърт или някоя друга информация за нея и за случая няма да бъдат оповестени публично.

— Със сигурност не и от нас. Но знаете, разбира се, че го има в Туитър.

— Не знаех.

Луси сигурно знаеше, че тя е мъртва.

— О, да. Отпреди малко. Но не съм изненадан. Вече няма никакви тайни — напомни ми Брайс.

— Какво се казва там?

— Само че дъщерята на известната продуцентка Аманда Гилбърт е била намерена мъртва в Кеймбридж тази сутрин. Не знам кой го е туитнал. Май доста хора.

Затворих телефона и усетих, че се взирам в снимка на акула чук. Голяма, с мъртвешки очи и оголени зъби. Гмуркачката, която я бе снимала, почти я беше яхнала. Не се страхуваше. Може би дори се усмихваше.

„Не й показвай страха си. Не й давай това, което иска.“

На друга снимка същата гмуркачка махаше кука от устата на тигрова акула. Шанел Гилбърт. Смела авантюристка. Добра с животните, така изглеждаше. Безстрашна. Сигурна в себе си. Може би прекалено самоуверена. Може би не е трепвала от нищо, докато не е била пребита до смърт на мраморния под. Представих си бързата атака. Не я е очаквала.

Била е във фоайето в оскъдно облекло и не се е чувствала физически заплашена. Не виждах никакви наранявания, които да показват, че се е опитала да се защити. Изведнъж се е озовала на пода и главата й е била удряна, докато не изпадне в безсъзнание. По някаква причина е била изпълнена с доверие. Не се е пазела и си е мислила, че няма от какво да се страхува, иначе е нямало да излезе полугола. Не беше вероятно да е толкова разсъблечена и уязвима, ако човекът, с когото е била, й е бил непознат. „Познавала е убиеца си.“

Кръвта показваше, че е била убита там, където бе намерена. Но това не означаваше, че тялото й не е лежало там известно време. Това би обяснило защо часът на смъртта не се връзваше с останалото. Хрумна ми още един образ. Как Кари се връща във фоайето и се наслаждава на афтърпартито. Че може да е живяла с трупа там часове и дни.

„Връзката им е била сексуална. Поне за нея.“

— Видя ли това? — посочих снимката.

— Да, мисля, че си права. — Марино гледаше над рамото ми. — Шанел Гилбърт е. Очевидно е била голяма гмуркачка.

— Изглежда като човек, който се бои от много малко неща.

— Или е била глупава. Ако питаш мен, всеки, който се опитва да извади кука от устата на акула, е глупав.

— Съмнявам се, че е била глупава, и трябва сериозно да се запитаме каква е била. — Погледнах си часовника. Наближаваше четири.

— Зъбният й статус… — започна той.

— Да, той потвърждава, че е Шанел Гилбърт, но аз си мисля, че това е като всичко останало пред очите ни, Марино. Нищо не е каквото изглежда. Включително и тя.

Излязох от библиотеката преди той да отговори. Не го изчаках да си прибере нещата в куфарчето.

— Хей! Чакай! — извика той, но вече нямаше да го чакам.

Марино забърза след мен, стиснал куфарчето в ръка, обутите му в найлони крака тупкаха и се плъзгаха по дървения под на коридора. Той свършваше в главното крило с дъбови подове и ламперии, които бяха различни от тези, които вече бях видяла в другите стаи. Декорацията бе в стил готическо възраждане, вероятно от средата на деветнайсети век, и се влизаше през украсена остра арка. Имаше многокомпонентни колони и гипсови отливки. Пердетата бяха пуснати. Светнах и се превърнах в призрак, в тихо отмъстително привидение, което си пъха пръстите в черни найлонови ръкавици. Спрях на входа и погледнах разбърканото старинно легло със сложна дърворезба на страховити чудовища.