Покварено сърце

31.

Изтрещя гръмотевица.

Водата съскаше и се лееше покрай големите черни кожени маратонки на Марино. Той говореше по телефона с Ал Джакс или Аякс, както го наричаха. Досетих се какво пита за къщата бившият „тюлен“. Искаше да знае какво кара Марино да мисли, че вътре има някой. Дали не било възможно Хайд да е вътре? Че може би е ранен или взет за заложник? Гледах всичко това от задното отделение на вана. Марино официално поиска помощта на тактическата група. Безжичната му слушалка проблясваше в синьо под дъжда. Бях наясно с риска, който поема.

Ако в тази вече добре известна къща се появеше тактическа група, щеше да е изключително срамно и трудно за обяснение, ако стане ясно, че не е имало нужда от нея. Освен това такова драматично пристигане щеше да е още едно от нещата, които трябваше да се обясняват на богатата холивудска майка на Шанел Гилбърт. Тя беше фактор, с който трябваше да се съобразяваме. Бях сигурна в това.

— Задните светлини са закрепени с неръждаеми болтове „Филипс“ размер едно, но изглежда, че някой е използвал обикновена отвертка или номер две. — Марино описваше по телефона повредения ляв стоп, докато го оглеждаше. — Или може би нож. Защото е останал един винт. Повреден, все едно някой е използвал неподходящ инструмент.

Представих си Кари Гретхен. Тя дали би използвала неподходящ инструмент? Едва ли, но пък кой друг можеше да ми остави такъв зловещ подарък и каква бе останалата част от историята?

— Разбирам, че не е вероятно, но да, трябва да имаме предвид възможността той да е вътре. — Марино отново говореше по телефона за Хайд, докато се взираше в тъмната тиха къща. — Но как би влязъл сам? Не съм му оставял ключ. И ако е вътре ранен например, какво се е случило с колата му? Да, да. Точно така. Само това искам. Нека проверим къщата, но тихо и кротко. Трябва много да внимаваме какво излиза в ефир. Не искам шибан панаир в къща за милиони долари до кампуса на „Харвард“.

Марино му каза да донесе и няколко ката сухи дрехи и описа размера ми като среден мъжки, преди да му кажа, че в този размер ще се чувствам като в палатка. Затвори и набра пак. Разбрах, че говори със своя човек в телефонния оператор, вероятно същия технически оперативен мениджър, с който се свързваше винаги когато имаше нужда от съдебно разпореждане или не искаше да чака за такова. Издиктува два номера, които предположих, че са на Хайд и Лейпин. Искаше да му кажат местонахождението им. После зачакахме.

— Ще знаем след петнайсет или двайсет минути, докторе. — Марино нахлузи ръкавиците на мокрите си ръце. — И вече се чувствам ужасно. От все сърце се надявам, че току-що не направих голяма грешка. Струва ми се, че нищо от това, което правим, не е редно. Нередно е да си тръгнем. Нередно е да стоим тук на алеята. Нередно е да влизаме в къщата. Нередно е да поискаме помощ, нередно е и да не поискаме. Нито едно проклето нещо не изглежда правилно, освен да чакаме Аякс и неговите момчета да дойдат. — Свали стопа и го сложи на калника.

Осъзнах колко сме изолирани и уязвими. Ако някой искаше да ни убие, вече щеше да го е направил. Когато преди години си помислихме, че е умряла, не се чувствахме отговорни, нито си приписахме заслугата. Просто се чувствахме късметлии.

— Мамка му — каза Марино. — Крушката липсва. И там, където е била, има голяма дупка, през която предполагам, че е пъхната стрелата. Така би се озовала точно там, където я намери — в шкафа на бюрото.

— И съм карала без един стоп? Е, това потвърждава, че ванът не е бил в това състояние от много отдавна.

— Точно така. Въпросът е кога е направено. Защото винтовете и крушката не може да са били свалени, докато ванът беше на алеята на Луси. Освен ако не са го направили хората от ФБР.

— Подхвърляне на доказателство и повреда на щатска и федерална собственост. Да се надяваме, че ФБР не са толкова неетични или тъпи. — Клекнах на лъскавия стоманен под до отворения шкаф, където бях намерила стрелата, и си спомних какво бе казала Луси за манията на Кари на тема невидими технологии.

Огледах се, сякаш тя бе някъде наоколо, прозрачна като въздух. Вятърът духаше, дъждът валеше с променлива сила. Първо удряше силно, след това почти подмяташе колата, после се лееше по нея. Марино бе приведен, за да се пази от дъжда, а аз засега бях пощадена. Светнах с фенерчето в шкафа. Лъчът се плъзна по дупката, по купчините евтини сини кърпи, завързани с връвчица. Стоманеното дъно отразяваше светлината като огледало.

Забелязах и нещо друго.

Топче боклук. С размера на маслинка за мартини, пухкаво като мъх, останал в сушилнята.

Взех чисти ръкавици и използвах задната част на лепяща бележка, за да взема проба от това, което бях сигурна, че ще се окаже безценна находка, микроскопично депо за отпадъци. Влакна, косми, части от насекоми и какво ли още не. Но бях сигурна, че не може да идва от някоя от колите на КЦК. Нито от лабораториите или паркинга, обграден с високи черни стени, невъзможни за катерене. Сложих топчето боклук в найлонов плик, който отиде в същия шкаф, където бяха стрелата и метаматериалът. Обадих се на началника на кабинета си.

Цяла минута с Брайс провеждахме безсмислен разговор за събраните доказателства и не издържах неспирното му бърборене. Прекъснах го. КЦК беше на по-малко от десет минути оттук и исках ванът да бъде заменен възможно най-бързо с джип. Харолд и Ръсти трябваше незабавно да се погрижат за това. Извиних се за неудобството, но ванът трябваше веднага да се разкара оттук. Събраните доказателства трябваше да бъдат запазени. Не само тези в пликовете, но и самият ван.

— Не разбирам — каза няколко пъти Брайс. — Защото както вече отбелязахте, сте на десет минути оттук. Сигурна ли сте, че с Марино не можете да го оставите, когато приключите, доктор Скарпета? Имам предвид, че така и така ще идвате. Не се опитвам да създавам неприятности, но сме затънали в работа. Много ни се събра тази сутрин, докато ви нямаше: Люк сега започва третия си случай, а Харолд и Ръсти чистят масите и шият трупове за другите лекари. Двама от тях решиха да извадят онази кутия със скелета. Помните ли този случай от миналата седмица…?

— Брайс…

— Останките, които бяха изхвърлени на брега на Ревиър Бийч? Антрополозите току-що получиха ДНК анализа и се оказа, че е момичето, което бе изчезнало от яхтата си край аквариума миналата година. Редят костите като пъзел…

— Брайс, моля те, млъкни и ме слушай. Оказа се, че ванът е пипан. Искам да отиде в отделението за доказателства и да бъде обработен. Имам и допълнителни улики в един шкаф, които трябва незабавно да заминат в лабораториите.

Дадох му списък с това, което исках лаборантите да проверят най-напред.

— По всичко личи, че има биологичен материал като кръв и тъкани, и искам ДНК възможно най-бързо — добавих. Стоях права във вана, а Марино се бе привел под безмилостния дъжд като Йори от „Мечо Пух“. — И изследвайте доказателствата, защото виждам прах, влакна и неизвестен материал, който прилича на кварц. Плюс следи от инструмент по един винт.

— Кварц и винт? О, боже, звучи вълнуващо!

— Ърни да се заеме веднага.

Ърни Копел беше моят старши изследовател. Превъзходен микроскопски анализатор, един от най-добрите.

— Пращам му съобщение, докато говорим — каза Брайс в слушалката ми. — И между другото какво е това думкане във фона? Звучи като че ли някой бие барабан с тояга.

— Поглеждал ли си през прозореца?

Настана мълчание и си го представих как поглежда, след това чух изненадания му глас:

— Я виж ти! Акустиката в тази сграда е невероятна. Не бих чул и земетресение, пуснал съм и щорите, защото навън е страшно потискащо. Просто забравих, че имаме потоп. Пращам съобщение на Джен да смени вана, ако нямате нищо против.

Всъщност имах. Джен Гарейт беше криминологът, когото назначих миналата година, след като Марино напусна работата си в КЦК и отиде в полицейското управление на Кеймбридж. Тя все още не можеше да го замести и никога нямаше да успее. Не беше добър избор с тесните й дрехи, крещящи бижута и неутолимо желание да е център на вниманието. Не можех да понасям флиртуването и лекомислието й. Смятах да започна процедура по освобождаването й, но лятото ми се бе изплъзнало.

— Добре — примирих се. — Кажи й, че насам пътува подкрепление и че не трябва да им пречи или да минава пред колата им.

— Подкрепление от тактическа група ли?

— Моля те, просто ме слушай, Брайс. Ще изтегля вана, за да може тя да го заобиколи и да паркира джипа пред него. Тогава ще може да си тръгне, аз също. Не бива да влиза в къщата. Да ми се обади в секундата, в която пристигне, и аз ще я посрещна пред вратата на кухнята и ще си сменим ключовете.

— Разбрах. Току-що й казах да тръгва към вас с една от амфибиите, с които се правят туристическите обиколки. Шегувам се. — Струваше ми се, че не диша, докато бърбори непрекъснато. — Толкова е нечестно. Онзи ден поръчах да измият всичко. Колите ни бяха бели и лъскави, направо идеални, а сега това?

— Да, справяш се страхотно с почистването на колите и точно затова съм сигурна, че топчето боклук, което намерих, е дошло от другаде и някак си е попаднало във вана. Важно е да кажеш това на Ърни.

— Обичам топчета боклук — каза Брайс, сякаш говореше за домашния си любимец. — Е, стига да не са в моята къща. Но няма как да са. Както и да е, кой знае каква история има за разказване вашето малко топче боклук. Косми, козина, кожни клетки, влакна и всякакви други мръсотии, които полепват по хората.

Помолих го да обясни на Ърни, че във вана съм намерила и странна стрела и че съм видяла мръсотия и лепило.

— Те са по стрелата, вероятно и по топчето боклук, и ако е така, това ще означава, че са дошли от едно и също място — добавих. — Може в някакъв момент да са били някъде заедно. Трябва да можем да го видим под микроскоп, а с рентгенова спектроскопия трябва да можем да съберем и химическа информация.

— Разбрах. Ще го обясня на Ърни дума по дума. Знам, че Ан вече му е пратила нещо. Не точно пратила. И като сме на темата за събиране на доказателства? Тя го направи по правилния начин: дойде тук, заведе го под номер и така нататък. Ако някой се опита да я оспори в съда. Искам да кажа, че удържаме положението.

— Оценявам това — казах му. — И като стана дума, искам записите от охранителните камери на КЦК да бъдат прегледани, за да се види дали някой не е влизал в паркинга и дали не е пипал вана или нещо друго.

— Но как някой би могъл да мине през оградата или през портата?

— Добър въпрос, но къде другаде би могло да се случи? Кога каза, че са почистени колите?

— Нека помисля. Днес е петък. Значи онзи ден, в сряда.

— Мисля, че можем смело да заключим, че щетата е нанесена по време или след почистването на вана. Иначе стоп, закачен само с един винт, щеше да бъде забелязан. Какво предаде Ан на Ърни? Да не би да е намерила нещо важно?

— Нямам търпение да изтичам в лабораторията му да попитам.

Затворих и казах на Марино:

— В нашите коли няма боклук. — Слязох. Беше все едно да вървя под водопад. — Знаеш по-добре от всички колко педантично чистим и дезинфектираме превозните си средства. Не е възможно да има боклук, прах, паяжини или нещо подобно в тях.

— За какво говориш? — попита той. Хромираната конструкция, уплътнителят и външното стъкло на стоп светлината бяха свалени, но без да се разкачват от жиците.

— Чу ли какво си говорех с Брайс?

— Не чувам нищо тук. Чувствам се като в пералня. Това определено е пипано, и то с очевидната цел да се подхвърли нещо във вана. Който го е направил, е имал познания по механика и е наясно с подобен вид превозни средства.

— Или по-специално с това превозно средство. — Все едно стоях под душ.

— И аз това си мисля. Когато искаш голяма кола, която да използваш като мобилен офис и команден пост, винаги трябва да следиш да е в изправност и с достатъчно бензин. Всеки, който те познава, знае, че го правиш.

— И специално поисках този ван сутринта, защото знаех, че Шанел Гилбърт ще е заплетен случай. Дори да беше само нещастен случай, имаме кървава сцена с много въпроси. Имаме известна жертва и важни съседи в Кеймбридж. Имаме и евентуални обществени усложнения.

— Значи смело е можело да се предположи, че трябва да се пипне точно тази кола — каза Марино.

Пристъпих към него. Бях до глезените в локва, докато разглеждах правоъгълното гнездо на стопа. Видях дупката с минаващите през нея кабели. Той беше прав. Стрелата спокойно можеше да мине през нея.

— Ако е вкарана оттук, а аз смятам, че е така — казах, — това е важно, защото предполага, че който го е направил…

— Знаем кой е — изсумтя Марино. — Защо не започнем да се държим така, все едно знаем, че е тя! Кой друг би могъл да е?

— Опитвам се да съм обективна.

— Не си прави труда.

— Това, което се канех да кажа, беше, че не е задължително да е влизала във вана. Значи не е имала нужда от ключ.

— Точно така. Само е махнала стъклото и металната част и е стигнала до дупката, през която минават кабелите — обясни той. — И имаш достъп, имаш начин да вкараш нещо във вана, без да го отваряш. Така че е било фасулска работа да мушне стрелата. Маха стопа, бута го настрани, пъха стрелата и връща стопа на мястото му. — Той демонстрира. — Отнема не повече от три секунди.

— И това е направено, докато колата е била паркирана на алеята на Луси.

— Мисля, че болтовете са били развити по-рано, може би докато ванът е бил на паркинга на КЦК. Но се съмнявам, че стрелата е пъхната тогава, иначе щяхме да я чуем да се търкаля. Караме това чудо откакто се видяхме в твоя кабинет сутринта. Не сме чули нищо да трака, докато не тръгнахме обратно насам.

— Искаш ли да сложим това в плик? — попитах.

Марино кимна утвърдително. Бяха останали следи от инструменти. Щяхме да накараме Ърни да ги сравни с онези, които бяхме намерили по подаръците от Кари. Медните куршуми. Гилзите. Монетите, които бе лъснала в специален уред и ми бе оставила в двора на рождения ми ден 12 юни. Стрелите, с които бе убила гмуркачите на полицията и бе простреляла мен три дни по-късно.

Върнах се в задното отделение на вана. Сложих си чисти ръкавици и Марино ми подаде частите на стопа. Откъснах още бяла опаковъчна хартия от ролката на плота. По пода от мен капеше вода.

— Вероятно нямаше да забележиш, че е останал само един винт, освен ако специално не си погледнала. — Той говореше високо, а аз започнах да увивам. — Но стопът е щял да падне бързо, ако минеш през достатъчно голяма дупка на пътя… Леле! — Той вдигна очи към бушуващото тъмно небе, към стените вода, които се изливаха по лицето му. — В такова време и птиците се давят.