Покварено сърце

4.

Осем минути след началото на видеото продължавах да виждам само празната стая на Луси. Отново се опитах да спра записа или да го запаметя. Не можах. Продължаваше да си тече като самия живот, без да ми показва нищо.

Вече бяха изтекли девет минути от клипа и стаята си оставаше точно същата, празна и тиха, а във фоновия шум изстрелите от стрелбищата продължаваха. Чуваше се пукот от оръжия и виждах как покрай краищата на белите щори светлината се усилва по странен начин. Слънцето светеше право в прозорците и си спомних, че стаята на Луси гледаше на запад. Беше късен следобед.

Пук-пук. Пук-пук.

Дочух шум от трафик, който се движеше четири етажа по-долу по „Дж. Едгар Хувър“, главния път, който минаваше по средата на Академията на ФБР. Беше час пик. Уроците за деня свършваха. Ченгета и агенти излизаха от стрелбищата. За миг ми се стори, че долових остра миризма на банан от изоамилацетат, разтворител за почистване на оръжие. Помирисах изгорен барут, сякаш го имаше някъде около мен. Усетих знойната жега на Вирджиния и чух жуженето на насекоми, сребристи и златисти гилзи искряха в затоплената от слънцето трева. Спомените се връщаха с всичка сила… и тогава нещо се случи.

Във видеото се появиха надписи. Много бавно се изписа:

Името ме накара да трепна. Вбесих се, когато го видях да се изписва с едри червени букви, които преминаваха много бавно, лежерно и направо капеха през екрана, пиксел по пиксел като кръвоизлив на забавен каданс. Беше добавена и музика. Карен Карпентър пееше „Току-що започнахме“. Беше нагло да се озвучи записът с този ангелски глас, с тези нежни стихове на Пол Уилямс.

Сладката любовна песен се превръщаше в заплаха, в подигравка, в обещание за бъдещи беди, за нещастие, преследване и вероятно смърт. Кари Гретхен парадираше и дразнеше. Показваше ми среден пръст. Не бях слушала „Карпентърс“ от години, а навремето изтривах от въртене касетките и дисковете им. Чудех се дали Кари знае това. Вероятно го знаеше. Значи това бе следващото послание от замисъла й, който сигурно бе задействала преди доста време.

Усетих предизвикателството и реакцията ми се надигна като разтопена лава, усетих ясно яростта в себе си, желанието да унищожа най-отвратителната и коварна престъпничка, която някога бях срещала. През последните тринайсет години дори не се бях сещала за нея, не и след като я видях как загива в хеликоптерна катастрофа. Или поне така си мислех. Но грешах. Тя изобщо не е била в онази летяща машина и когато го разбрах, това бе едно от най-лошите неща, които ми се бе налагало да приема. Беше като да ти кажат, че смъртоносната ти болест вече не е в ремисия. Или че ужасната трагедия не е била само лош сън.

Сега Кари продължаваше това, което бе започнала. Разбира се, че щеше да го направи. Спомних си скорошните предупреждения на съпруга ми, че се привързвам към нея, че говоря с нея наум и че се хващам за измамно лесната теза, че тя няма да довърши това, което бе започнала. Но тя не искаше да ме убие, защото бе планирала нещо по-лошо. Не искаше да отърве земята от мен, иначе щеше да го направи миналия юни. Бентън е криминален разузнавач и аналитик от ФБР, това, което хората все още наричат профайлър. Той смята, че съм се идентифицирала с агресора. Предполага, че страдам от Стокхолмски синдром. Напоследък доста говореше за това. Всеки път, когато го направеше, започвахме да се караме.

— Докторе? Как сме тук? — Приближаващият към мен мъжки глас бе последван от обути в шумящи калцуни обувки. — Готов съм за преглед, ако и ти си.

— Още не — отвърнах, докато Карен Карпентър продължаваше да пее в слушалката ми.

„Работим заедно, ден след ден, заедно, заедно…“

Той влезе с тежка стъпка във фоайето. Питър Роко Марино. Или Марино, както го наричат повечето хора, включително и аз. Или Пийт, макар че никога не съм му викала така и не съм сигурна защо, може би защото отначало не бяхме приятели. Викам му „копеле“, когато се държи гадно, и „задник“, когато е задник. Метър и деветдесет, сто и десет килограма, с бедра като дънери и ръце като джанти, той има такова значимо присъствие, че човек си глътва всички метафори.

Лицето му е широко и обрулено, има големи бели зъби, челюст като на екшън герой, бичи врат и гръден кош широк като входна врата. Днес носеше сива рокерска риза, кецове с размер като за чудовището на д-р Франкенщайн, хавлиени чорапи и бежови спортни бермуди с всякакви видове джобчета. На колана му бяха окачени значката и пистолетът. Марино няма нужда от легитимация, за да прави каквото си е наумил и да получи уважението, което изисква.

Марино е ченге без граници. Юрисдикцията му сега може и да беше Кеймбридж, но той намираше начини да я разшири далеч отвъд границите на Масачузетския технологичен институт и Харвард, отвъд светилата, които живееха тук, и туристите, които не живееха. Марино е проблем без граници. И винаги е бил мой проблем.

— Мислех, че ще искаш да знаеш, че марихуаната е медицинска. Нямам представа откъде я е взела. — Кървясалият му поглед се разходи по трупа, по окървавения мраморен под и след това се спря на гърдите ми, любимото му място за насочване на вниманието.

Няма значение дали нося хирургически дрехи, найлонов гащеризон, бяла престилка или съм се увила като за северния полюс. Марино винаги се възползва и открито ме зяпа.

— Пъпки, тинктури, нещо, което прилича на завити във фолио фитили. — Той вдигна голямото си рамо, за да избърше капещата от брадичката му пот.

— И аз така чух. — Гледах това, което се въртеше на телефона ми, и започвах да се чудя дали това не е всичко, просто празната стая на Луси със светлината, процеждаща се през щорите, и Г-н Пикъл, който изглеждаше неразбран и изоставен на леглото.

— Беше в много стара дървена кутия, която намерих скрита под някакви боклуци в дрешника в спалнята й — каза Марино.

— Ще отида, но не сега. И защо ще крие медицинска марихуана?

— Защото може би не я е получила легално. Може би за да не я краде икономката. Не знам. Но ще е интересно да се видят токсикологичните тестове, какви са нивата на тетрахидроканабинола. Това би обяснило защо е решила да се катери по стълбата и да се занимава с крушката посред нощ.

— Прекалено много говориш с Хайд.

— Може би е паднала и наистина точно това се е случило. Логично е — каза Марино.

— Не и според мен. И не знаем дали е било посред нощ. Аз искрено се съмнявам. Ако е умряла около полунощ или по-късно, значи е намерена най-много осем часа след настъпването на смъртта. А аз съм сигурна, че е мъртва от по-отдавна.

— Тук е толкова топло, че няма начин да се разбере откога е мъртва.

— Почти вярно, но не съвсем — отвърнах. — Ще разбера, след като навлезем по-дълбоко в разследването.

— Но точно в този момент не можем да кажем от колко време е мъртва. И това е голям проблем, защото майка й ще настоява за отговори. Тя не е от хората, пред които можеш да предполагаш.

— Аз не предполагам. Аз преценявам. В този случай преценявам, че е умряла преди повече от дванайсет часа и по-малко от четиридесет и осем — отвърнах. — Това е най-доброто, на което съм способна в момента.

— Пред важна клечка като нея? Такава велика продуцентка като Аманда Гилбърт няма да е доволна от подобен отговор.

— Не се притеснявам от майката. — Започвах да се дразня от това непрекъснато споменаване на Холивуд. — Но се тревожа какво точно се е случило тук, защото това, което виждам, не се връзва. Времето на настъпване на смъртта е разтегливо понятие. Подробностите се бият една с друга. Не съм сигурна, че някога съм виждала нещо толкова объркващо, и може би точно там е работата.

— Каква работа?

— Не знам.

— Максималната температура вчера беше 34 градуса. А минималната предната нощ — 28 градуса. — Марино ме погледна и добави: — Икономката се кълне, че е видяла Шанел Гилбърт вчера около четири следобед.

— Казала го е на Хайд преди да дойдем. След това си е тръгнала — припомних му.

Практиката ни беше да не се доверяваме на преразкази, стига да можем да си го позволим. Марино трябваше лично да разговаря с икономката. Сигурна бях, че ще го направи до края на деня.

— Казала, че видяла Шанел да минава покрай нея по алеята, карала към къщата червения рейндж ровър, който сега е тук — повтори Марино това, което му бяха предали. — Така че ако приемем, че е умряла някъде след четири следобед вчера и вече е била в лошо състояние тази сутрин в осем без петнайсет? Това се вписва в твоята преценка, нали? Дванайсет часа или може би повече.

— Не се вписва — казах му, докато гледах телефона си. — И защо продължаваш да смяташ, че е умряла посред нощ?

— Заради начина, по който е облечена — каза Марино. — Гола, само по копринен халат. Сякаш се е готвела да си ляга.

— Без нощница или пижама?

— Много жени спят голи.

— Така ли?

— Е, може би тя е спяла така и какво по дяволите гледаш на телефона си? — попита той по обичайния си директен начин, който най-често изглеждаше като чиста грубост. — Откога ходиш залепена за телефона си на местопрестъпление? Всичко наред ли е?

— Може би има проблем с Луси.

— Кажи ми нещо ново.

— Надявам се да не е нищо особено.

— Обикновено е.

— Трябва да я проверя.

— Пак нищо ново.

— Моля те, не се повтаряй. — Гледах телефона си, а не него. — Работата е там, че не знам какво е.

— Какво по дяволите става?

— Все още не знам. Но нещо не е наред.

— Щом казваш. — Каза го сякаш не му пука за Луси, но нищо не можеше да е по-далече от истината. Марино бе най-близкото нещо до баща, което тя имаше. Той я научи да кара кола, да стреля, да не говорим, че я кали да се справя с тесногръдите селяни, защото Марино беше точно такъв, когато за пръв път се запознахме с него във Вирджиния преди много време. Той беше шовинистичен хомофоб, който се опитваше да краде гаджетата на Луси, докато най-накрая разбра, че греши. Сега въпреки неразбирателствата и обидите, въпреки че го отричаше, той бе най-големият й защитник. Обичаше я по свой собствен начин.

— Направи ми услуга и кажи на Брайс, че Ръсти и Харолд ми трябват веднага тук. Нека незабавно да отнесат тялото в Центъра. — Наклоних телефона така, че Марино да не вижда видеото, което вървеше на него, да не зърне празната стая в общежитието на ФБР с малкото зелено плюшено мече, което със сигурност щеше да разпознае.

— Но ванът е с теб. — Тонът му бе обвинителен, сякаш криех нещо от него, което си беше така.

— Искам моят транспортен екип да се справи с това — отвърнах и това не беше молба. — Няма да го направя аз и няма да се прибера оттук право в Центъра. Ти също. Трябваш ми, за да ми помогнеш за Луси.

Марино приклекна до тялото, като се пазеше от тъмната лепкава кръв и гонеше мухите, които не спираха да бръмчат влудяващо.

— Щом смяташ, че Луси е по-важна от този случай. Щом искаш Люк да направи аутопсията.

— Имам ли избор?

— Просто не разбирам какво правиш, докторе.

Обясних му, че или заместникът ми Люк Зенър ще направи аутопсията, или аз, когато се върна в Центъра. Но това можеше да не стане до следобеда, вероятно късния следобед или края на деня.

— Какво, по дяволите? — Марино повиши глас. — Не разбирам. Защо няма да закараш тялото до Центъра сама, за да знаем какво й се е случило, преди да цъфне холивудската й майка?

— Трябва да тръгна и после да се върна.

— Не разбирам защо първо не закараш тялото.

— Както вече казах, първата ми спирка няма да е в Центъра. Трябва да отидем до Конкорд и очевидно не мога да се разхождам с труп във вана. Трябва веднага да отиде в хладилника — отново подчертах това. — И Харолд и Ръсти трябва да дойдат тук.

— Не разбирам — повтори той, този път намръщен. — Тръгваш с шибан ван от тук и няма да отидеш в Центъра? Да нямаш час при фризьора? Ще си правиш маникюр? С Луси ще ходите на спа?

— Все едно не си го казал.

— Шегувам се. Който те погледне, знае, че се шегувам. От месеци не си даваш зор за такива работи. — Гласът на Марино бе станал като от кремък, гневен и осъдителен, и аз усетих как се ядосвам отново. „Обвинявай жертвата. Накажи ме задето едва не умрях. Изкарай ме виновна.“

— Какво би трябвало да означава това? — попитах го.

— Означава, че си се запуснала. Не че не те разбирам. Сигурен съм, че не ти е лесно да се придвижваш. Сигурен съм, че ти е трудно да се обличаш, да се нагласиш.

— Да, малко ми е трудно да се глася — отвърнах хладно, но беше вярно, че нямаше да ми се отрази зле подстригване или прическа. Ноктите ми бяха къси и без лак. Не си направих труда да се гримирам, когато излизах сутринта от къщи. И бях доста по-слаба от времето преди да ме прострелят. Но не беше нито времето, нито мястото да се заяжда с мен, само че това никога не спираше Марино през всичките години, през които го познавах. Но падна рекордно ниско, когато взе да ме критикува за външността ми на местопрестъпление с труп, когато умирах от притеснение за племенницата ми. Вече ми нямаше доверие както едно време. И това бе проблемът.

— Боже, къде ти е чувството за хумор? — каза той след дългото ми мълчание.

— Не си го взех сутринта. — Толкова бях на ръба, че едвам контролирах гласа си, а мраморният под сякаш излъчваше през обувката ми и караше десния ми крак да се схваща. Той болеше и пулсираше като зъб с абсцес. Едвам си свивах коляното и колкото по-дълго стоях права, толкова по-лошо ставаше.

— Съжалявам. Не исках да те ядосам, но не се държиш логично, докторе — каза Марино. — Предполагах, че ще направиш аутопсията веднага. Преди майка й да дойде тук с милион въпроси и претенции. Това не е ли малко по-важно от отиването в Конкорд да нагледаш Луси? Освен ако не е болна или ранена или нещо подобно? Имам предвид — знаеш ли какъв е проблемът?

— Не. Точно затова трябва да проверя.

— Със сигурност не искаме проблем с Аманда Гилбърт, а тя е точно от хората, които биха ни създали проблем. И точно сега? Едва ли искаш да предизвикваш проблеми. Казвам го, защото нямаш нужда от…

— Много добре знам от какво нямам нужда. — Гледах телефона и избягвах погледа му.

Марино ме разпитваше и ми четеше лекции по този начин, защото можеше. По едно време беше мой главен детектив, докато не реши, че вече не иска да работи за мен. Знаеше как работи центърът ми. Знаеше точно как мисля. Знаеше начина, по който работя и защо. И изведнъж се бях превърнала в енигма. Бях от друга планета и това се случваше от юни.

— Искам да бъде транспортирана веднага и не мога да го направя аз — казах му. — Трябва да отида в Конкорд. Трябва да тръгнем възможно най-бързо.

— Добре. — Той се изправи и гледа дълго надолу към трупа, докато аз се взирах в дисплея на телефона си.

Надписът отдавна бе изтекъл. Музиката бе спряла. Продължавах да гледам празната стая на Луси вече цяла вечност и напрежението и объркването ми растяха. Бях дразнена, провокирана, измъчвана и ми се струваше, че Кари сигурно много би се забавлявала, ако можеше да ме види сега, ако можеше да ме шпионира по същия начин, по който го бе правила с Луси.

— Признавам, че изглежда доста зле за паднала от… Колко? Няма и два метра? — каза Марино. — Наркотици. А има и много окултни глупости из дома й. Не се знае в какви среди се е движела. Съгласен съм с теб, че този случай има някои аспекти, които си противоречат.

— Моля те, обади се веднага. — Бях прикована към телефона си.

Смътно регистрирах шума от неговите отдалечаващи се стъпки, от разговора му с началника на кабинета ми Брайс Кларк, а аз не спирах да гледам секунда след секунда. Бяха минали десет минути от началото на кинематографичния подарък от Кари Гретхен и вече знаех, че това е тормоз и манипулация, че тя си доставя садистично удоволствие на мой гръб. Но не можех да устоя.

Не знаех какво друго да правя, освен да гледам, да се предам, докато се размотавам във фоайето и усещам присъствието на мъртвата Шанел Гилбърт и болката в крака си. Бях свела очи към телефона си и гледах запис от миналото на племенницата ми да тече в голата ми длан. Надушвах разлагаща се плът и съсирваща се кръв. Потях се и треперех, докато гледах видеото, и си мислех, че това не може да е истина.

Но беше. Нямаше съмнение. Разпознавах празните стени на стаята, двата прозореца от двете страни на леглото и разбира се, Г-н Пикъл, кацнал на възглавницата. Виждах затворената врата, която водеше към коридора на четвъртия етаж на общежитието, светлината, която влизаше от посоката, където беше банята. Само ВИП квартирите имаха самостоятелни бани. Луси беше ВИП за мен и така исках да се държат с нея и от ФБР.

Тя живя в тази стая от 1995 до 1998 година, не постоянно, идваше и си отиваше, докато завърши Университета на Вирджиния, като през почти цялото това време работеше за Изследователското инженерно звено на ФБР. Кари Гретхен беше неин ментор. ФБР повери племенницата ми, която бях отгледала като собствена дъщеря, на грижите на чудовище и психопат и това решение промени целия ни живот. Промени абсолютно всичко.