Покварено сърце

11.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза Марино.

— Защо не? — Безмилостното тракане на хеликоптера започваше да ми опъва нервите и едва се сдържах.

Къщата на Луси се намираше на хълм над река Съдбъри, алеята беше стръмна и вървенето по нея не беше лесно. Не можех да настигна Марино с неговата широка походка. Той като че ли бе забравил какво ми се бе случило неотдавна. Може би защото не беше там. Може би защото беше изпаднал в отрицание. Типично за него бе да предполага, че е можел да ме спаси, и да се фокусира върху тази мисъл, а не върху последствията за мен и за това как се чувствам.

— Е, поне едно е сигурно. Нито едно ченге в Масачузетс няма да вдигне вана на съдебен лекар — каза той. — Тежи почти пет тона и вътре може да има трупове. Така че не е добра идея. — Вървях на няколко метра зад него, като се опитвах да го накарам да забави крачка и да се обърне да говори с мен.

— Да, без майтап. — Той се извърна към мен, след това вдигна очи към хеликоптера. — Какво става, по дяволите? Това ли чуваме още от Кеймбридж?

— Да.

— Не е новинарски екип, поне това е сигурно. Това са проклетите федерални и ни следват от мястото на смъртта дотук. Защо? Какъв интерес имат към Шанел Гилбърт или към нас?

— Ти ми кажи. — По бедрото ми се стрелна болка.

— Очевидно са знаели, че ще тръгнем насам.

— Не знам какво са знаели.

— Сякаш са ни ескортирали до дома на Луси.

— Не ми се вярва. Преди минута останах с ясното впечатление, че не сме добре дошли тук. Може да са ни проследили. Но със сигурност не са ни ескортирали. — Трябваше да спра за малко.

Прехвърлих тежестта си на левия си крак и шумната симфония от болки в дясното ми бедро утихна до тихо барабанене и накрая до бавното теглене на лък по виолончело. Високите тонове ги нямаше вече, а точно те бяха непоносими. С останалото, с по-тихия, по-дълбок ритъм на болката, вече се бях научила да живея.

— Боже, докторе. — Марино спря. — Зле ли ти е?

— Ще се оправя.

Продължихме да вървим.

— Случва се нещо много странно — каза той.

И представа си нямаше колко е странно.

— Сериозно е, поне това е сигурно — отвърнах.

Хеликоптерът беше мощна машина с двоен двигател Bell 429. С напълно затъмнени прозорци, зловещ като боен „Апачи“. Забелязах стабилизираната въртяща се камера под носа, системата за инфрачервено наблюдение, която приличаше на радар, на корпуса. Разпознах платформите за специални операции, наричани още товарни рампи, с които се транспортират тактическите полицейски подразделения или елитните части за спасяване на заложници. В кабината сигурно имаше петима-шестима агенти, готови да слязат и да нахлуят в имота при команда.

— Може да те шпионират — каза Марино и коментарът му ми напомни за едно друго шпиониране, за което не можех да спра да мисля.

За миг видях Кари в стаята на Луси в общежитието. Видях пронизителните й очи и стряскащо късата й изрусена коса. Долових хладнокръвната й агресия. Усетих я все едно беше наблизо — а може и наистина да беше.

— Тогава би трябвало да измислят нещо по-малко набиващо се на очи от тактически хеликоптер. — Продължавах да казвам едно, а мозъкът ми да е зает с друго, докато се катерехме нагоре. В центъра на имота имаше обширни поляни, осеяни с цветя, а сред тях имаше огромни скулптури на фантастични същества, които сякаш се разхождаха там и се чувстваха като у дома си. Вече бяхме подминали дракона, слона, бизона и носорога и сега минавахме покрай мама мечка с малки мечета, направени от някаква местна скала и поставени до един жерав. Луси нямаше защо да се тревожи, че някой ще открадне тоновете й изкуство. Оглеждах се за нея, а монотонният шум отгоре не спираше, перките продължаваха да цепят въздуха. Туп-туп-туп-туп.

Беше ми горещо, цялата бях станала лепкава и ме болеше, докато вървях, а звукът беше влудяващ. ТУП-ТУП-ТУП-ТУП! Обичам хеликоптерите. Но този го мразех, все едно бе живо същество и бяхме лични врагове. Направих системен преглед на собствената си личност, съсредоточих се върху слуха, зрението си, дишането си, болката, която пронизваше крака ми при всяка крачка, при всяка промяна на центъра на тежестта.

Съсредоточаването ме държеше концентрирана и спокойна. Усещах горещия асфалт под подметките на ботите си, слънчевите лъчи се просмукваха през меката памучна тъкан на ризата ми. Потта се стичаше по гърдите ми, корема ми и вътрешната страна на бедрата ми и ме охлаждаше. Усещах гравитацията, докато се катерех по хълма и тялото ми сякаш тежеше два пъти повече, отколкото в действителност. Ходенето по суша е бавно и тежко — когато съм под вода, не тежа абсолютно нищо. Плавам.

Плавах и плавах, привлечена все по-дълбоко в черната бездна. Не е вярно онова, което казват — за придвижването към светлината. Не видях никаква светлина, нито ярка, нито мъждукаща. Мракът се опитваше да ме привлече, да ме съблазни като сън под упойка. Исках да се предам. Това бе моментът, който винаги бях чакала, моментът, за който бях живяла и който единствен не можех да заобиколя. Бях срещнала смъртта на дъното на морето, когато тинята се вдигна на облак и от мен излезе тъмна струя и се разтвори на мехурчета. Осъзнах, че кръвта ми изтича, и ме обзе неразумното желание да си извадя мундщука от устата. Бентън казваше, че съм го направила и че когато ми го натиквал в устата, съм го вадела отново и отново. Трябвало да го задържи насила. Трябвало да ми стисне ръцете с всичка сила и да ме принуди да дишам, да ме принуди да живея.

Обясни ми и че свалянето на кислородния апарат е типична реакция на човек, изпаднал в паника под водата. Но аз не помня да съм изпадала в паника. Помня, че исках да хвърля плавателния компенсатор, мундщука и кислородната бутилка, защото имах причина. Искам да знам каква е тя. Непрекъснато мисля за това. Не минава и ден, без да разсъждавам защо умирането ми се бе сторило най-добрата идея.

Пред нас се появи Луси.

Тръгна бързо към нас и изведнъж гръмотевичният шум от хеликоптера ми се стори още по-силен. Разбира се, това бе плод на въображението ми. Но това, в което бе облечена, не беше. Безформени стари тренировъчни шорти и тениска с ярки надписи „Академия на ФБР“. А това бе толкова нарочно, колкото и ако бе вдигнала бойно знаме. Все едно да се облечеш в униформа след присъда във военен съд или да носиш олимпийски медал, след като са ти го отнели. Тя показваше среден пръст на ФБР, а може би и нещо друго се криеше зад това нейно поведение.

Взрях се в нея, сякаш бе призрак от миналото. Виждах тийнейджърката Луси в стаята й в общежитието на ФБР и почти се зачудих дали очите ми не ме мамят. Но тя наистина бе облечена така и можеше да мине за точно толкова млада. Сякаш Луси от видеото вървеше към мен в реалността, а тя вече бе доста над трийсет. Макар да не й личеше. Съмнявам се, че някога ще изглежда на истинската си възраст.

Енергията й бе по детски дива, тялото й наистина се бе променило: усилията й да е във форма и да е жизнена не се дължаха на суета. Луси живееше като застрашено същество, което трепва при най-малкото движение или звук, и почти не спеше. Може и да беше нестабилна, но беше разумна. Имаше желязна логика и бе много рационална. Ускорих крачка към нея и изгарящата болка ми напомни, че не съм мъртва.

— Куцаш по-лошо. — Червеникавата й коса блестеше на слънцето; имаше тен след скорошно пътуване до Бермудите.

— Добре съм.

— Не, не си.

Изражението на изсеченото й хубаво лице бе трудно за разчитане, но видях напрежение в стиснатите й устни. Усетих мрачното й настроение. То изсмукваше ярката светлина около нея. Когато я прегърнах, тя бе цялата в студена пот.

— Добре ли си? Наистина ли си добре? — Задържах я в прегръдката си малко по-дълго от обикновено; изпитвах облекчение, че не е ранена или арестувана.

— Какво правиш тук, лельо Кей?

Помирисах косата и кожата й и усетих мочурливия солен аромат на стреса. Почувствах силната й тревога в натиска на пръстите й и непрекъснато шарещия й поглед. Тя се оглеждаше за Кари. Но нямаше да го обсъждаме. Не можех да я питам дали знае за линка, изпратен на телефона ми, нито да й кажа, че изглежда все едно го е пратила тя. Не можех да призная, че съм гледала клип, записан тайно от Кари. С други думи, вече бях съучастник на Кари Гретхен в шпионирането и бог знае още в какво.

— Защо ФБР са тук? — попитах вместо това.

— А ти защо си тук? Да не би Бентън да е изпуснал някой намек, че това ще се случи? Много мило от негова страна. Как, мамка му, се гледа в огледалото?

— Нищо не ми е казал. Дори и с мълчание. И защо ругаеш? Защо с Марино ругаете толкова много?

— Какво?

— Просто ви правя забележка. Всяка втора ваша дума е мръсна — отвърнах.

Сякаш тази Луси срещу мен отново беше на деветнайсет години и аз изведнъж се разтреперих, потисната от разхищението на времето, от предателството на природата, която ни дава живот и веднага след това започва да ни го отнема. Дните стават месеци. Годините стават десетилетия, че и повече, и ето ме сега тук с племенницата ми на алеята, потънала в спомени за времето, когато бях на нейните години. Макар да знам толкова много за смъртта, наистина не знам достатъчно за живота.

Давах си сметка как изглеждам, докато куцуках през имението на Луси два месеца след като бях простреляна с харпун. Бях отслабнала и отдавна трябваше да отида на фризьор. Бях бавна и водех война с инерцията и гравитацията. Не можех да заглуша гласа на Кари в ума си, а не исках да го чувам. Усетих пронизваща болка и изведнъж кипнах от гняв.

— Зле ли ти е? — Луси ме гледаше внимателно.

— Добре съм. — Вдигнах очи към хеликоптера, поех си дълбоко дъх и отново бях спокойна. — Просто се опитвам да проумея какво става.

— Защо си тук? Как разбра, че трябва да дойдеш?

— Нали й изпрати спешно съобщение — каза Марино. — Как иначе да знаем?

— Нямам представа за какво говорите.

— Знаеш. — Рейбаните му се взряха в нея. — Ти ни даде да разберем, че имаш някакъв спешен случай, и ние си зарязахме работата. Буквално оставихме проклетия труп на пода.

— Не точно — уточних.

— Какво? — Луси изглеждаше искрено изненадана и объркана.

— Получих съобщение на телефона си — обясних. — От твоя спешен номер.

— Не съм го пратила аз. Може би са били те. — Имаше предвид ФБР.

— Как?

— Казвам ти — не съм аз. Пазиш ли съобщението? И затова реши да цъфнеш изневиделица тук с ван на съдебна медицина? — Не ни вярваше. — Защо, по дяволите, сте тук?

— Нека се съсредоточим върху това защо те са тук. — И кимнах нагоре към хеликоптера.

— Бентън — обвини го пак тя. — Дошла си, защото той ти е подсказал.

— Не. Кълна се. — Спрях се да си почина. — Бентън не е подсказвал нищо на никой от двама ни. И няма нищо общо с причината, поради която реших да се втурна насам, Луси.

— Какво си направила? — Марино винаги се държи така, сякаш всички са виновни.

— Не съм сигурна защо са тук — отвърна Луси. — Не съм сигурна в нищо, освен че тази сутрин имах подозрения, че нещо се готви.

— На какво се основаваха? — попита Марино.

— Имаше някой в имението.

— Кой?

— Не го видях. Камерите не са заснели нищо. Но сензорите за движение се включиха.

— Може да е било някое животинче. — Тръгнах отново, много бавно.

— Не. Хем нямаше нищо, хем имаше. Освен това някой влиза в компютъра ми. Вече от седмица. Мисля, че можем да се сетим кой.

— Нека позная. Като имам предвид кой е дошъл на неочаквано посещение. — Марино изобщо не криеше колко много мрази ФБР.

— Програми се отварят и затварят сами или се зареждат прекалено дълго — каза Луси. — Курсорът се мести, без да го докосвам. Освен това компютърът ми е станал бавен и онзи ден отказа да работи. Не че е проблем. Имам копия на всичко. Всичко важно е криптирано. Сигурно са те. Те изобщо не пипат елегантно.

— Нещо да е изтекло или да е повредено? — попитах. — Каквото и да е?

— На пръв поглед — не. Създаден е неразрешен потребителски профил от някой доста способен, но не и гениален. Гледам всички тези необичайни влизания и излизания и пратените мейли и се опитвам да разбера какво иска този хакер или хакери. Не е много сложна атака, иначе нямаше да разбера за нея преди да е станало прекалено късно.

— И си сигурна, че е ФБР? — попита Марино. — Имам предвид, че е логично, след като са дошли със заповед за обиск.

— Не мога да кажа със сигурност кой ми е влизал в компютъра. Но вероятно са те или някой свързан с тях. ФБР често ползва външни сървъри, когато разследва киберпрестъпления. Предполагаемо киберпрестъпление е извинението им да надничат където си искат. Например, ако имат причина да подозират, че пера пари или посещавам сайтове с детско порно, такива работи. Така че ако са те, ще кажат, че са ме разследвали за нещо напълно измислено, само и само да си оправдаят шпионирането.

— Ами моят център? — Питах за най-лошия сценарий. — Там безопасно ли е? Има ли възможност да се проникне в компютрите ни?

Луси бе системен администратор и компютърен консултант на Криминологичния център. Програмираше всичко. Преглеждаше всички електронни устройства и бази данни, които се предаваха като доказателства. Тя беше едновременно стената пред най-чувствителната информация, свързана с всяка смърт в региона, но също така и най-слабото звено на системата.

Ако погрешният човек преодолееше защитите й, щеше да е истинска катастрофа. Някои разследвания можеха да бъдат компрометирани още преди да стигнат до съда. Можеха да отпаднат обвинения. Да се променят присъди. Хиляди убийци, изнасилвачи, наркодилъри и крадци можеха да бъдат освободени от затвора в Масачузетс и на други места.

— Защо така внезапно са проявили интерес точно сега? — попитах. — Ако приемем, че са ФБР.

— Започна след като се върнах от Бермудите — каза тя.

— Какво си направила, мамка му? — поиска да знае Марино с обичайния си такт.

— Нищо — отвърна тя. — Но те са решени да изфабрикуват достоверно обвинение.

— Какво обвинение?

— Някакво — каза тя. — Каквото и да е. Няма да се изненадам, ако вече са събрали съдебни заседатели, даже можете да сте сигурни в това. Аз поне съм. Федералните имат отвратителния навик да нахлуват някъде след като вече са събрали съдебни заседатели, които да повдигнат обвинение. Те не строят обвиненията си върху доказателства. Те приспособяват доказателствата към обвинението, което са решили да повдигнат, дори то да е фалшиво. Дори да е лъжа. Знаеш ли колко рядко съдебните заседатели отказват да повдигнат обвинение? В по-малко от един процент от случаите. Те се стараят да угодят на прокурора. Чуват само едната страна на историята.

— Къде можем да поговорим? — Не исках да продължаваме този разговор на алеята.

— Не могат да ни чуят. Току-що изключих звука на тази лампа, и на тази, както и на онази до нея. — Тя посочи близките лампи. — Но нека отидем на едно място, където няма да се налага да се притесняваме. Личният ми Бермудски триъгълник. Внезапно ще им изчезнем от полезрението.

Агентите, които претърсваха къщата, ни следяха през охранителните камери. Усетих прилив на раздразнение. Битката на Луси с федералните бе стара като войните в Близкия изток. Това бе мерене на сила, сблъсък, който продължаваше толкова дълго, че не бях сигурна дали някой помни как бе започнал. Тя бе може би един от най-брилянтните агенти, който те бяха наемали някога, и когато по-късно я уволниха, се предполагаше, че с това ще се приключи. Но не стана така. Никога нямаше да приключи.

— Хайде — каза тя.