Покварено сърце

7.

Познавам племенницата си. Мога да позная кога е сигурна, че всичко, което казва и прави, не се наблюдава.

Тя вярваше, че разговорът й с Кари бе само между тях двете. Но не беше. Можех да си представя как би се почувствала Луси, ако знаеше, че в известен смисъл и аз съм в стаята заедно с тях. И в момента бях и се чувствах нелоялна. Чувствах, че предавам собствената си плът и кръв.

— Как беше тренировката? — Очите на Кари обхождаха стаята, откриваха камерите, които Луси не можеше да види. — Много хора ли имаше?

— Трябваше и ти да дойдеш да вдигаш тежести.

— Както ти казах, имам си работа, включително и изненадата.

Кари бе със същия тренировъчен екип, но нямаше и следа от автоматичното оръжие. На записа нямаше час и дата, той само отчиташе изтеклото време, което вече бе почти двайсет минути. Видях я как отваря малкия хладилник.

— Купих ти подарък. — Извади две бири „Сейнт Поли Гърл“, отвори ги и подаде едната зелена бутилка на Луси.

Тя се взря в нея, но не отпи.

— Не искам.

— Можем да изпием по една бира заедно, нали? — Кари прокара пръсти през изрусената си щръкнала коса.

— Не бива да я носиш тук. И не съм те молила.

— Няма нужда да ме молиш. Аз съм много предвидлива. — Кари взе ножчето на швейцарската армия от плота на хладилника, хвана здраво дръжката, разгъна едно острие с нокътя на палеца си и неръждаемата стомана проблесна.

— Не биваше да го правиш, без да те карам. — Луси свали спортния сутиен и бикините си; беше изпотена и зачервена от физическото усилие. — Ако ме хванат с алкохол в стаята, с мен е свършено. — Хвърли дрехите си в бамбуковия кош, който й бях купила аз, взе хавлиена кърпа и започна да се бърше.

— Ти се моли да не разберат, че имаш оръжие тук — каза Кари навъсено и добави за по-ефектно, докато разглеждаше тънкото блестящо острие на ножчето. — Абсолютно незаконно оръжие.

— Не е незаконно.

— Може да се окаже съвсем скоро.

— Какво си направила? Направила си нещо.

— Е, ще е престъпление, ако изчезне. Но какво, по дяволите, е законно изобщо? Произволни правила, измислени от грешни простосмъртни. Бентън ти е вуйчо. Може би не е кражба, ако си го взела от вуйчо си.

Луси отиде до гардероба, отвори вратата и погледна вътре.

— Къде е? Какво си направила с него, по дяволите?

— Нищо ли не си научила от времето, откакто сме заедно? Не можеш да ме спреш, ако съм решила да направя нещо, и нямам нужда от разрешението ти. — Кари погледна право в камерата и се усмихна.

Видях Луси да сяда върху ъгъла на бюрото, загорелите й мускулести крака увиснаха над пода. Очевидно бе разстроена.

Светлината, която се процеждаше покрай краищата на пуснатите щори, вече беше различна, а само преди секунди Луси бе с чорапи и маратонки. Сега те не бяха на краката й. Беше боса. Видеото отново бе умело монтирано и се зачудих какво е било изтрито в името на пропагандата и манипулациите на Кари.

— Винаги успяваш да вземеш каквото искаш — каза Луси. — Винаги се опитваш да ме караш да правя неща, което не са редни и са лоши за мен.

— Не те карам да правиш нищо. — Кари се приближи, погали я по косата и Луси дръпна главата си. — Не ме отблъсквай. — Кари се приближаваше бавно към лицето на Луси, носовете им почти се докосваха, тя се взираше в очите й. — Не ме отблъсквай.

Тя я целуна и Луси не реагира. Стоеше стоически, неподвижна като статуя.

— Знаеш какво се случва, когато се държиш така — каза Кари с тон, който намекваше на какво е способна. — Нищо добро няма да излезе и наистина трябва да спреш да обвиняваш другите за своето поведение.

— Къде е шибаното оръжие? — Луси стана от бюрото. — Искаш да ме вкараш в беля, нали? Искаш нарочно да ме натопиш. Защо? Защото ако ме дискредитираш, никой няма да повярва на това, което казвам. Няма да получа нищо от това, което съм си спечелила и което заслужавам. Никога. Това ще е ужасен живот.

— Колко ужасен? Кажи ми. — Очите на Кари бяха ярко сребристосини.

— Ти си извратена — отвърна Луси. — Върви по дяволите.

— Не се тревожи. Ще скрия доказателствата, ще изнеса празните бирени бутилки и ще се отърва от тях. — Кари отпи от немската бира. — За да не те викат в кабинета на директора.

— Не ми пука за бирата! Къде е оръжието? То не е твое.

— Знаеш какво казват: че собствеността е девет десети от закона. Разтегливо понятие, нали разбираш? Този MP5K ще стреля толкова сладко.

— Осъзнаваш ли какво може да се случи? Разбира се, че осъзнаваш. И това е целта, нали? Всичко, което правиш, е за да получаваш лост, да изкопаеш мръсотия, която да ти даде предимство, и това ти е номерът от самото начало. Дай ми оръжието. Къде е?

— Всичко с времето си — отвърна Кари със захаросан покровителствен тон. — Обещавам ти, че ще се появи, когато най-малко го очакваш. Какво ще кажеш за масаж? Нека забия пръсти в теб. Знаеш каква сладка болка ти причинява това.

— Няма да пия това. — Луси взе бутилката „Сейнт Поли Гърл“ от бюрото.

Отиде боса до банята, където също имаше скрита камера. Видях я как излива бирата. Чух я да я плисва в мивката и когато се погледна в огледалото, на лицето й имаше смесица от тъга, болка и гняв, но най-вече тъга и болка. Луси обичаше Кари. Тя бе първата й любов. И в известен смисъл — последната.

— Нямам доверие на нищо, което ми даваш, на нищо, което правиш. — Луси повиши глас, когато пусна водата докрай, за да отмие бирата.

Пак се погледна в огледалото и лицето й бе толкова младо, толкова детинско, очите й бяха пълни със сълзи. Опитваше се да е смела, да контролира нестабилните си емоции. Наплиска се с вода и се избърса. Върна се в стаята и тогава осъзнах, че Кари сигурно е поставила мрежа от детектори за движение и ги е програмирала да включват и изключват камерите, когато някой се движи. Виждах какво прави Луси в банята, но не виждах Кари. Сега вече виждах и нея. Виждах пак и двете.

— Това беше разхищение. И беше неблагодарно. — Кари докосна с върха на езика си гърлото на бутилката си със „Сейнт Поли“ и го прокара по ръба. Взря се в камерата и бавно започна да облизва долната си устна. Очите й бяха като стъклени. Почти тъмносини. Меняха цвета си с настроенията й.

— Моля те, върви си — каза Луси. — Не искам да се караме. Трябва да спрем това, без да водим шибана война.

Кари се наведе, за да свали маратонките и чорапите си.

— Би ли ми подала лосиона, ако обичаш?

Глезените й бяха неестествено бели, с открояващи се сини вени, кожата й бе почти прозрачна, като восъчна.

— Няма да се къпеш тук. Върви си. Трябва да се приготвя за вечеря.

— Вечеря, на която не съм поканена.

— Много добре знаеш защо. — Луси извади от горното чекмедже на скрина камуфлажен несесер. Порови, извади пластмасово шише без етикет и го хвърли на Кари. Тя го хвана във въздуха като подадена топка.

— Задръж го. Не го ползвам, няма начин. — Луси се върна на мястото си върху бюрото. — Дългосрочният ефект от втриване на медни пептиди и други метали и минерали в кожата е неизвестен. С други думи, не е тествано, мамка му! Провери го. Но е известно, че прекаляването с мед е токсично. Провери и това, като си тръгнала, мамка ти.

— Говориш точно като досадната ти леля. — Очите на Кари потъмняха. Продължавах да се дразня, че говори за мен сякаш не гледах това.

— Не е вярно — отвърна Луси. — Леля Кей не псува толкова като мен. И макар да оценявам, че си ми забъркала някакви лайна за производство на колаген или изчезване…

— Крем за изчезване? Едва ли. — Арогантността издуваше Кари като комодски варан. — Това е смес за регенерация на кожата. — Каза го снизходително. — Медта е много важна за здравето.

— Тя стимулира производството на червени кръвни клетки, а това е последното нещо, от което имаш нужда.

— Колко трогателно. Пука ти за мен.

— Точно в момента и пет пари не давам за теб. Но защо, мамка му, си втриваш мед? Питала ли си лекар дали някой с твоето заболяване трябва да се маже с лосион, в който има мед? Ако продължаваш да използваш тези лайна, из вените ти ще тръгне тромб колкото торта. Ще умреш от удар.

— Боже, ставаш точно като нея. Кей-младша. Здрасти, Кей-младша.

— Не замесвай леля Кей в това.

— Няма как да не я замесвам във всичко, Луси. Мислиш ли, че ако не бяхте роднини, щяхте да бъдете любовници? Защото бих го разбрала. Аз бих й се навила. Определено. Даже ще се пробвам. — Кари облиза гърлото на бирената бутилка, после пъхна езика си вътре. — Но времето не се връща. Повярвай ми.

— Млъквай, мамка ти!

— Просто казвам истината. Мога да я накарам да се чувства страхотно. Истински жива.

— Млъкни!

Кари остави бирата, развъртя капачката на лосиона, помириса го и примря.

— О, толкова е хубаво! Сигурна ли си? Нито дори съвсем малко в труднодостъпните места?

— Ако искаш да знаеш — каза Луси, докато си слагаше гланц на устните, — съжалявам, че въобще те срещнах.

— И всичко това защото госпожица Кралица на красотата тичаше по жълтите павета по същото време като нас. Съвпадение. А ти откачи.

— Да бе, съвпадение.

— Наистина беше. Кълна се, Луси.

— Глупости!

— Кълна се върху Библията, че не съм казвала на Ерин, че ще сме там в три часа. И — воала! — Кари щракна с пръсти. — Тя пък взе, че се появи.

— Ей така си тичаше съвсем сама, а пък ние взехме че се появихме и тя тръгна с нас. И ме игнорираше, сякаш изобщо не бях там. Изцяло съсредоточена върху теб. Да бе. Какво съвпадение.

— Вината не беше моя.

— Точно както се появява навсякъде където сте се чукали, Кари.

— Искаш да си говорим за опасностите за здравето, така ли?

— Искаш да кажеш — за теб?

— За ревността. Тя е токсична.

— А какво ще кажеш за лъженето, единственото, което правиш? Непрекъснато.

— Трябва да започнеш да си слагаш от това всеки път, когато излизаш, дори в мрачни дни посред зима. — Гъстият прозрачен лосион, който Кари капна на дланта си, приличаше на сперма. — И псуваш прекалено много. Вулгарността е обратнопропорционална на интелигентността. Непрекъснатите ругатни обикновено се свързват с нисък коефициент на интелигентност, ограничен речников запас и неконтролируема враждебност.

— Ти слушаш ли ме? Защото не се шегувам. — Луси изглеждаше пламнала от емоции, от гняв и болка.

— Какво ще кажеш да ти разтрия гърба? Обещавам ти, че ще се почувстваш по-добре.

— Писна ми от твоите лъжи! Ти изневеряваш и крадеш доверие! — извика Луси. — Правиш адски лайняни неща! Не знаеш какво е да обичаш някого. Не си способна на това!

Въпреки случващото се Кари бе напълно спокойна, вниманието й от време на време прескачаше от една скрита камера на друга. Приличаше на екзотично влечуго, което проучва въздуха с раздвоения си език.

— Курва с курва!

— Някой ден ще ти напомня какво каза. И ще ти се ще да не си го правила. — Кари вдигна ръка, върху която имаше капка лосион, и се усмихна ведро.

— Ау, колко ме уплаши — каза саркастично Луси, вените на врата й бяха изпъкнали.

Кари започна да втрива лосиона бавно и сластно в лицето и шията си. Цъкаше с език към Луси все едно тя беше куче и й размахваше лосиона като кокал.

— Хайде. Сложи си малко. Ще ти го втрия точно както обичаш. — Потри длани. — Ще си стопля ръцете и ще вкарам магическата си отвара в твоята кожа. Нещо като импровизирана нанотехнология.

— Махни се от мен! — Луси яростно избърса сълзите си с ръка и изведнъж видеото спря.

Опитах се да го превъртя от началото. Но не можех. Нищо не можех да направя с него.