Покварено сърце

36.

Старата поговорка, че си това, което ядеш, при мен има патологични измерения. Мога да кажа много за хората по това, което има в бюфетите и боклука им. С Марино вече претърсвахме кухнята, а аз го предупредих за Джен. Не беше за първи път и вероятно нямаше да е за последен. Празната кофа за боклук беше точно там, където я бяхме оставили, в нея нямаше найлонова торба, вътрешната пластмасова част бе вдигната достатъчно високо, че да държи капака отворен.

— Просто ми се иска да не правиш така — казах му.

— Знаеш ме. Винаги съм честен. — Той затвори едно чекмедже с ръкавици за горещи съдове и кърпи за чинии.

— Моля те, не й давай причина да съди КЦК, да го нарича враждебно работно място например, защото хора като теб са й треснали вратата в лицето. Не ми пука дали е честно.

— Не я харесвам и не защото е на моето място.

В хладилника видях минерална вода и сокове, бяло вино, масло и подправки. Спомних си стомашното съдържимо на Шанел. Изглежда, бе яла морска храна, яхния или супа, малко преди да бъде убита. Но не виждах свежи зеленчуци като чушки и лук или друго, което да предполага, че е готвила нещо подобно, а нямаше и кутия за поръчка за вкъщи.

Започвах да се чудя за изчезналия боклук. Споменах го завоалирано на Марино, като си давах сметка, че всяка дума може да се подслушва. Дадох му да разбере, че не виждам нищо, което да подсказва, че е яла или готвила. Единственото изключение бяха прясно изстисканите сокове. Имаше пет стъклени бутилки с тъмночервена смес. Отворих едната и помирисах джинджифил, лют червен пипер, зеле и цвекло. Силно се съмнявах, че тази люта напитка може да се намери в някой магазин в Кеймбридж, и отново си спомних, че тази къща е на по-малко от три километра от моята. Нямаше и десет минути път до работата ми. Възможно бе с Шанел Гилбърт да сме пазарували, зареждали колите си с гориво и получавали услуги на едни и същи места.

— Много такива сокове се доставят от фирми вкъщи — казах на Марино. — Но този специално не съм го виждала по магазините.

Той взе бутилката с тъмен червен сок и огледа етикета. Името на фирмата беше „1-Октен“. Хрумна ми, че шишетата са като онези, които бях видяла на задната седалка на рейндж ровъра.

— Никъде няма адрес на компанията, няма срок на годност. Етикетите сякаш са правени на принтер, домашни. — Върна бутилката на рафта, свали си ръкавиците и бръкна в джоба за телефона си. — Потърсих я в Гугъл, нищо. Няма такава фирма. Идиотско име. Може би са имали предвид октан? Нещо като високооктаново гориво или високооктанова храна?

— Или като 1-Октен-3-1 — предположих аз. — Молекулното съединение, което заедно с други неща придава металическия мирис на кръвта.

— Кръв?

— Специално в тази смес има много цвекло, което обяснява тъмния червен цвят. Като кръв, насъщната течност на живота. В цвеклото има много желязо, а желязото е това, което помирисваме, когато кръвта докосне кожата ни. 1-Октен е странно, да не кажа безвкусно име за храна.

— Може Шанел Гилбърт да го е правила сама. Както вече казах, прилича на домашно бутилиран сок.

— Тогава би трябвало да намерим сокоизстисквачка, кухненски робот, блендер. Не виждам нищо подобно в кухнята.

— Може да си е падала и по вампири освен по окултните глупости, които са навсякъде — каза той саркастично.

— Изглежда, че тя или някой друг е бил веган на безглутенова диета. — Вече гледах в бюфета й. — Нищо от брашно. Няма сирене, риба или месо в хладилника и фризера. Много билкови чайове и хранителни добавки. Нищо, което може да се развали, с изключение на сока.

Не смеех да му кажа за съдържимото на стомаха на Шанел Гилбърт. Веганите биха се въздържали от скариди и друга морска храна, но изглежда това бе последното, което тя бе яла, преди да бъде убита. Дали предната вечер бе излизала на ресторант? Дали храната й е била доставена или донесена от човек, когото е познавала? Имаше ли остатъци от последното й хранене в липсващия боклук? Дали наистина е била веган? Не изказвах на глас тези въпроси. Не исках никой, който ни шпионира, да получи като подарък подробности от аутопсията.

Извадих плик за доказателства от куфарчето: реших да взема бутилка от червения сок, защото той не се връзваше с контекста. Беше пресен. Нищо друго не беше. Изглеждаше сякаш никой не е живял тук от доста време и въпреки всичко някой беше. Виждах противоречащи си неща. Долавях смесени сигнали.

Изведнъж часовниците зазвъняха едновременно. Беше три следобед. След това се чу говор по радиостанцията.

Марино увеличи звука и нагласи честотата. Докладваха за бой, случващ се в момента, на паркинга на Норт Пойнт Булевард.

— Двама бели младежи, вероятно малолетни, в последен модел червен джип. Единият е с бейзболна шапка, другият е със суичър с качулка, очевидно пияни, крещят си пред колата… — каза диспечерът и една патрулка отговори, че е наблизо, след това още една.

Марино изключи радиостанцията и каза с въздишка:

— Хайде да приключваме.

Излязохме в коридора. Беше с чамово дюшеме, вероятно оригиналната настилка на къщата. Стените бяха шпакловани и по тях имаше още стари мрачни английски картини. Една врата водеше към библиотека с дъбова ламперия, превърната в галерия с подводни снимки, осветени от старинни огледални лампи, които бяха електрифицирани. Полиците за книги бяха от пода до тавана и бяха натъпкани със старинни томове в кожени подвързии, най-вероятно купени като част от декора. Стоях на прага и правех обичайното си „внимателно разузнаване“, както го наричаше Луси.

Огледах тъмните дървени греди на белия шпаклован таван, печката на дърва, вградена в дълбоко каменно огнище. Подът бе покрит с тръстикови рогозки точно като мазето и между два прозореца със завеси имаше инкрустирано писалище от махагон. Компютърът, който бил на него, бил занесен в лабораториите, осведоми ме Марино.

Отидох до масата. Беше три метра дълга, с паркетен плот и сложно резбована основа. В центъра й имаше празна кристална гарафа, няколко малки чаши и още един тиктакащ часовник — беше от черупка на костенурка, позлатен, с пъстър емайл, вероятно от края на осемнайсети век, беше също така музикален. Погледнах моя. Беше точно три часът и четири минути. Часовникът бе синхронизиран с останалите.

— Имаше ли други знаци, че Шанел Гилбърт е работела тук? Какво друго имаше на бюрото й? — Започнах да разглеждам поставените в рамки снимки на морски костенурки, скатове и баракуди.

Имаше също така лъчеперки, рак, розов стромбус и каменен костур голиат край сенчести корпуси на потънали кораби. Водата имаше ярки зелени и сини нюанси, а от повърхността през нея проникваше слънчева светлина.

— Оттук взехме компютъра, Мак Про десктоп. — Марино ме наблюдаваше как оглеждам подводните сцени, ярко огрени от огледалните лампи. — Плюс телефона й. Имаше и рутер, но нямаше смисъл да го взимаме, както и телевизора и друга електроника. Не и тогава.

— Ами лаптоп, айпад или някакво друго устройство?

Той поклати глава и аз се зачудих кой няма лаптоп или айпад напоследък. Но не го обсъдихме. Не бързах, разглеждах внимателно морските същества и потъналите плавателни съдове и тогава от най-тъмните дълбини на душата ми се надигна друго лошо предчувствие. Постепенно ми стана ясно, че това, което гледам, ми е познато.

Вгледах се още по-внимателно и започнах да разпознавам пръснатите останки на гръцкия кораб „Пелинайон“, потънал през Втората световна война. Знаех за „Хермес“, „Съзвездие“ и много други корабокрушения в Бермудския триъгълник. Където се бях гмуркала много пъти. Където бях простреляна на 15 юни. Точно преди два месеца.

— Не каза нищо за тези. — Показах му снимките. Не исках да звуча обвинително, но не можех да се сдържа.

Където бях простреляна.

— Картини с крави, снимки с риби. — Марино сви рамене и се огледа. — Голяма работа.

Където бях простреляна!

— Гмуркачката тук. Тук. Тук… — Разхождах се и сочех, а дясното ми бедро пулсираше. — Не е ли една и съща? Не е ли Шанел Гилбърт?

Жената изглеждаше млада и в добра форма, в дебел черен неопрен с две бели райета около дясното бедро. Плавниците и шнорхелът й бяха черни, косата й бе кестенява.

Тогава забелязах ципа. Спрях стресната. Зарових се в паметта си за онова, което бях видяла на видеото, записано от камерата в шнорхела ми. Спомних си двете бели райета на крака на неопрена, който Бентън бе носил, докато се опитваше да сложи регулатора в устата ми.

Как можех да съм сигурна, че е бил Бентън? Той казваше, че ми е помогнал да изляза на повърхността. Не бях имала причина да се съмнявам в него до днес, до тази минута. Представих си онова, което Луси бе пуснала в дървената къщичка до водата. Истината бе, че не можех да идентифицирам гмуркача на видеото. Не можех да се закълна, че е Бентън, не бях забелязала и ципа на неопрена му. Но на тези снимки виждах неопрен, който изглеждаше същия като онзи, който бях видяла днес, и ципът му беше отпред. На повечето са отзад и имат дълга връвчица за издърпване, за да можеш сам да го затвориш.

Циповете на гърдите са относително нови. Някои хора ги предпочитат, защото неопрените не са толкова ограничаващи, когато нямат ципове по цялата дължина на гърба. Свързвах предните ципове със специалните части, с полицията и армията и никой от неопрените, които имахме с Бентън, не се закопчаваше отпред. Значи човекът на видеото не беше той! Не беше съпругът ми от ФБР! Не знаех кой е бил и защо, нито дали гмуркачката, която виждах сега на тези снимки в библиотеката на Шанел Гилбърт, ми е спасила живота, а сега бе мъртва.

Огледах внимателно всички снимки. Прецених, че жената на тях е средна на ръст, около 60 килограма. Гледаше право в камерата. Продължих да сравнявам този образ с това, което бях видяла по-рано. Почти бях сигурна, че са една и съща личност, но когато преглеждах тялото сутринта, косата бе толкова кървава, че бе трудно да се каже какъв цвят е. Носът бе счупен, очите бяха толкова подути, че се бяха затворили. Снимката на шофьорската книжка на Шанел не беше скорошна и лицето й бе по-обло, а косата по-светла и дълга. Но вярвах, че тя е гмуркачката. Това не можеше да е съвпадение. Всъщност беше част от плана. Не моят план. Не и на Марино. Планът на Кари.

Бермудският триъгълник. Където бях простреляна.

Казах го на Марино и той веднага го отхвърли.

— Беше простреляна край брега на Флорида. Не в Бермудския триъгълник. — Огледа се; търсеше подслушвателни устройства, които можеше да сме пропуснали.

— Триъгълникът между Маями, Сан Хуан и Пуерто Рико е Бермудският триъгълник — отвърнах му, но не географията бе най-големият ми проблем.

Дали Луси я познаваше?

Беше ходила на Бермудите миналата седмица. Когато кацнала на „Логан“, частният й самолет бил претърсен от митничари. Това исках да питам Марино, но не исках да го изричам на глас. Той се взря мен, след това огледа снимките на стената. Чух глас по радиостанцията му, която бе пъхнал в задния джоб на черните си униформени панталони. Сигналът за бой на Норт Пойнт Булевард се оказал неоснователен. Полицията проверила паркинга.

— Очевидно Шанел е била запозната с гмуркането край корабокруширали съдове на Бермудите. — Посочих снимка на жена гмуркачка, която плуваше близо до акула. Колкото повече гледах, толкова по-сигурна бях, че това е тя, освен ако нямаше еднояйчна близначка.

— Не знаех, че е била гмуркачка — каза Марино. — Само че харесва подводна фотография, или пък майка й или декораторът я харесват.

— Лесно е да разберем.

Трябваше да има сертификат от Професионалната асоциация на инструкторите по гмуркане или Националната асоциация на подводните инструктори. Трябваше да е изкарала курс. Трябваше да има документ и името й да е в списъка с членовете. Трябваше да има гмуркаческа екипировка в къщата, освен ако не я държеше някъде другаде.

— Тя има ли други имоти? — попитах. Спокойствието, което упорито си налагах, бе разклатено.

— Добър въпрос.

Това, което всъщност исках да зная, бе дали с Луси не са ходили наскоро заедно на Бермудите. Луси бе казала, че ходила там да се гмурка и че не била сама. Луси никога не се гмуркаше без партньор и може би партньорката й беше била Шанел Гилбърт, която племенницата ми бе описала като приятелка на Джанет. Трябваше да разберем това. Електронните устройства, събрани оттук, бяха или щяха да бъдат пратени в лабораторията на Луси още днес.

Не можех да я оставя да рови в компютрите на Шанел, в телефона й, във флашките й и в подслушвателните й устройства, ако двете бяха имали някакви отношения. Още докато си го мислех, част от мен вече знаеше истината. Луси можеше да не се върне в моя център. Никога. Не знаех какво се случва с нея точно сега. Нямах представа какво може да се случи след това и докъде може да стигне ФБР, за да й съсипе живота.

Но не казах нищо от това на Марино, защото освен на него можеше да го кажа и на още някой, който ни подслушва. Например на Кари. Или на ФБР. Хрумна ми, че Луси може и да не знае, че Шанел е мъртва. Ако изобщо приемех, че я е познавала. Не бях съобщила самоличността й все още и реших, че трябва да се погрижа да няма нищо в интернет. Пак се обадих на Брайс. Връзката беше лоша. Попитах го къде е.