Покварено сърце

33.

Трябваше да се махаме. Стоях до входната врата и се ослушвах за тактическата група. Не долавях гласове или отваряне и затваряне на врати, нямаше дори скърцане на пода. Само вятърът и дъждът и часовниците. Погледнах моя. Тактическата група обикаляше къщата от точно шест минути. Мъжете сякаш бяха изчезнали.

ТИК ТАК ТИК ТАК…

С Марино трябваше да излезем навън в бурята. Беше по-безопасно, отколкото да стоим тук, или поне така го чувствах, докато гледах широкия му гръб, обърнат към мен. Говореше с някого по телефона, друга жена, доколкото разбирах. Дадох си сметка, че се е свързал с охранителната фирма на Шанел Гилбърт.

— Ще го повторя — каза Марино — и ще го запишем.

Имаше предвид, че аз ще го запиша. Извадих бележник и химикалка от дамската си чанта, което пак ме накара да се сетя за пистолета си. Извадих и него и го сложих върху куфарчето с инструментите.

— Пусната е в десет и двайсет и осем тази сутрин — каза той на жената от другата страна на линията, която наричаше „скъпа“, — и не е имало никаква активност до един и двайсет и пет след обед, когато аз я спрях.

След това той затвори и каза:

— Как можем да обясним нещо подобно? Пускам алармата, когато излизаме в десет и двайсет и осем, след това я спрях, когато влязохме сега. С други думи, никой освен мен не е докосвал охранителната система през последните три часа. Тогава как по дяволите някой е влязъл и е навил часовниците? Добре че си с мен, иначе щяха да кажат, че аз съм го направил.

— Не би могъл и това е абсурдно — отвърнах.

— Сигурна ли си, че няма друго обяснение защо чуваме часовниците сега, а не сме ги чули по-рано?

— Какво друго обяснение би могло да има?

— Но алармата трябва да е спирана и пускана. А не е. Така че как са били навити?

— Мога само да ти кажа, че точно това се е случило след като бяхме тук.

— Може би има друг начин да се влезе, в смисъл като се избегне охранителната система. — Беше неспокоен, оглеждаше се и се ослушваше, а аз мислех за заключената врата към мазето отвън до цветната леха.

Спомних си ръждясващия корпус на „Мерседес“ на дъното на морето. Струваше ми се, че потъналият кораб и вратата към мазето са едно и също. Портали към зъл свят. Портали към унищожението и смъртта. Портали към окончателната ни съдба. Зачудих се дали на вратата към мазето има аларма и дали тя е свързана със системата. Ако не, някой можеше да е влязъл в къщата оттам. Без да има нужда от кода и без да има запис за влизане и излизане.

— Ако имаш ключ — започнах, — можеш да влезеш в къщата през вратата към мазето отвън или поне в мазето, предполагам.

— Ако имаш ключ, няма ли да имаш и проклетия код на алармата и да не ти се налага да влизаш в къщата оттам?

— Не е задължително.

Той извади глока от кобура на колана на мокрите си бермуди и каза:

— Чудя се дали пък икономката не се е върнала да бърника. Може би знае начин да влезе, без да включва охранителната система. Промъкнала се е и докато е била тук, е навила и часовниците.

— Защо да го прави?

— Навик. Хората правят странни неща, когато са разстроени. Или може би е луда. — Очите му бяха широко отворени, пистолетът му сочеше надолу покрай крака му. — Като погледнеш всичките тези неща тук, се сещаш за психичноболен или за някоя лоша магия.

Нищо от това не ми бе привлякло вниманието сутринта. Бях тръгнала внезапно и не можех да спра да мисля за видеата „Покварено сърце“ и за това как ме накараха да се почувствам и да действам. Бях шокирана. Заплашена. Гневна. Тъжна. Но най-вече завладяна от усещането за спешност. Прекалено много бързах да изхвърча оттук.

Ако бях имала време да поогледам, сигурно щях да се зачудя дали Шанел Гилбърт не е имала психически проблеми или дали не е била почитателка на езическа религия. И двете биха могли да я направят уязвима пред хищник като Кари. Заслушах се за някакъв звук от тактическата група. Нищо не чувах.

И тогава телефонът на Марино звънна с птича песен, която за миг обърка и двама ни.

— Какво става, Лейпин? — каза той гневно в мига, в който разбра кой е. — Да, добре, съжалявам да го чуя, но не ми дреме дали си болен, или не. Звуча като от гробница? Ами познай защо. Защото съм в гробница. Във фоайето съм, в което една дама бе намерена мъртва тази сутрин, помниш ли? Току-що дойдохме с докторката да довършим работата, защото се оказа, че е убийство. И познай какво? Периметърът не беше отцепен и подкреплението ми го нямаше никакво. И познай още какво? Рейндж ровърът на Шанел Гилбърт вече не е в къщата. Чу ме. Не. Не се правя на интересен. Няма го на алеята, където го видях преди три часа. Оказва се, че някой е влизал в къщата, докато ни е нямало. Може би същият човек, който е взел колата… Разбира се, че не е Хайд. Той няма как да влезе.

Гледаше ме, докато слушаше и говореше. Разговорът не бе започнал никак добре и ставаше все по-зле. Виждах вътрешната борба на Марино в очертанията на тежката му челюст. Бях сигурна, че Кари си играе с нас и ни прави да изглеждаме посмешища, глупаци. Можех да си представя как се забавлява, самодоволната й усмивка и смеха й. Бяхме насред кошмар, който тя бе създала, защото тя така правеше, докато почтените хора се опитваха да си живеят живота и да си вършат работата. Ние бяхме тук според план. Не нашият план. Нейният план.

— И нямаш представа — каза Марино на Лейпин по телефона. — Не си говорил с него, а когато си го видял за последно, не ти е дал никакъв повод да мислиш, че има някаква работа, трябва да ходи някъде? Да се сещаш за някаква причина да спре да отговаря по радиостанцията и телефона? Да, както ти си направил. И си у дома? Ами много добре, защото всеки миг ще имам точните координати на местонахождението на телефона ти. Правилно ме чу. Извинявай, приятел. Но така става, когато изчезвате.

Не беше точно така. Марино преувеличаваше. Използването на клетките на мобилните оператори за определяне на местонахождението не е сто процента надеждно. Може да даде отклонение от трийсет километра, а и повече, и зависи от софтуера, топографията, времето и колко трафик се обработва от транслиращите центрове във всеки един момент. Но това не спираше Марино да опита. Ако не нещо друго, поне пингването на телефона е блъф, с който да сплашиш заподозрян и да го подтикнеш към самопризнание.

— Ето какво знаем. — Марино вече говореше на мен, докато се навеждаше да събуе мокрите си маратонки. — Лейпин твърди, че с Хайд тръгнали със своите си коли оттук, докато ние сме били още вътре. Това трябва да е станало около десет и десет или и петнайсет. — Шарките на чорапите се бяха отпечатали върху белите му глезени.

— Аз ги видях да тръгват. — Толкова ми беше студено, че бях започнала да треперя, докато стояхме до предната врата мокри до кости. — Заедно с щатски полицай Вогъл. Около петнайсет минути преди да тръгнем с теб.

Слушах него, но се ослушвах и за тактическата група. Как можеше едри мъже с тежко снаряжение да са толкова дяволски тихи? Предупрежденията идваха бързо и ясно. Не трябваше да сме в къщата. Но бяхме влезли и ето ни сега тук. Бяхме в безопасност. Не спирах да си повтарям, че не бихме могли да сме в по-голяма безопасност — нали с нас бяха спецченгета, но продължавах да се чудя как е възможно да не издават нито звук. Бяха тихи като котки. Не чувах нищо, нито стъпки, нито гласове, и сърцето ми започна да бие по-силно.

Нещо се бе случило. Изведнъж в съзнанието ми изникнаха двамата гмуркачи на полицията — ярко и ужасяващо, увиснали с главите надолу в корпуса на потъналата баржа.

Казваха се Рик и Сам. Представих си мъртвите им млади лица, маркучите на кислородните им бутилки, които се люшкаха покрай тях, косата им, която плуваше в кафеникавата тъмна вода, очите им, които се взираха, без да мигат, иззад шнорхелите. Нямаше мехурчета. Регулаторите не бяха в устите им.

Спомних си неверието си, наелектризиращата експлозия на адреналин, когато осъзнах, че виждам от черните им неопрени да стърчат стрели. Само преди минути двамата бяха живи и здрави, весело си провериха гмуркаческата екипировка един на друг, скочиха от кърмата на яхтата и изчезнаха под повърхността. Аз се шегувах с Бентън, че ще си показват значките под водата, за да са сигурни, че никой няма да ни притеснява и да пречи на мисията ни. Имахме подводен ескорт. Имахме подводна сигурност.

А след това те бяха мъртви на морското дъно, убити от засада, приклещени в капан, а аз така и не успях да си обясня какво ги е привлякло към онзи отвор и в тъмната вътрешност на корпуса. Защо бяха влезли? Кари някак си ги беше примамила. Може би е била вътре и е чакала с харпуна, сляла се с ръждивия метал, после е изскочила от нищото. Надявах се, както правя винаги. Надявах се, че не са страдали, докато кръвта им е изтичала и са се давели. Усетих вътрешен конфликт. Мислите ми ставаха все по-гръмогласни и яростни и се опитваха да надвикат часовниците.

БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!

— На Лейпин му било станало лошо, заболяла го глава, гърлото му дращело — каза Марино, а аз се насилих да го слушам.

„Внимавай!“

— Прибрал се да си вземе лекарство против настинка и не си направил труда да съобщи по радиостанцията. Поне така твърди. Преди няколко минути най-накрая се обадил, че е болен и си тръгва.

БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ! БЯГАЙ ОСТАНИ!

— Какво точно е знаел Лейпин, когато двамата с Хайд са си тръгнали? — попитах.

— Че Хайд отива за кафе и до клозета и след това ще се върне, за да отцепи периметъра с жълта лента. Бързал, защото искал да го направи преди да завали.

— Освен ако някой друг не е опънал лентата пред предното стълбище, по всичко личи, че го е направил той. Започнал е и после изведнъж си е тръгнал. Погледни на другата страна, ако обичаш — казах и разбира се, Марино погледна право към мен. — Обърни се. Не ме гледай. — Започнах да си разкопчавам ризата.

Свалих я, след това махнах и подгизналите си обувки, мокрите си чорапи и спортни панталони и ги оставих на пода на безопасно разстояние от кръвта и счупеното стъкло. Униформените панталони, които бе донесла тактическата група, бяха толкова големи, че можех да ги обуя, без да им свалям ципа. Прегънах колана, за да го стегна малко. Сложих и черната риза, която ми бе огромна в раменете и кръста. Памучната тъкан бе нова и твърда. Поне имах достатъчно джобове за пълнители за пистолет, химикалки, фенерчета, ножове, въобще каквото можеше да ми потрябва, помислих си с ирония. Погледнах се в огледалото. Униформата ми висеше отвсякъде и си личеше, че не е моя.

Не изглеждах наистина заплашително без бронежилетка, каска, очила за нощно виждане и автомат или поне пистолет с повече от шест патрона. Можех само да се надявам, че ако някой лош ме види, няма да ме застреля, защото ще предположи, че съм опасна. Но не такава исках да бъда точно в този момент.

— Е, Лейпин изведнъж се разболя благодарение на теб — каза Марино, който стоеше с гръб към мен и търсеше нещо в телефона си.

— Защо благодарение на мен? — Седнах на студения мраморен под и си обух мокрите обувки без чорапи, а върху тях сложих найлонови калцуни, за да не оставям мокри следи из къщата.

— Ти каза на Вогъл нещо от сорта, че няма ваксина за тетанус, а той може би просто е имал магарешка кашлица. Лейпин беше там и чу и на това аз му викам силата на внушението. Изведнъж и той се почувствал болен. — Марино си обуваше подгизналите маратонки. Телефонът му пак звънна.

От това, което чух, останах с впечатлението, че е неговият човек от телефонния оператор. Дълго време Марино само слушаше. Говори много малко. Виждах, че това, което му казват, никак не му помага. Или не разбираше колко му помага, или не го смяташе за достоверно.

— Това е лудост — възкликна той, когато затвори. — Пингнахме телефона му…

— Телефонът на Хайд.

— Да, Лейпин не ни интересува. Знаем къде е, скатал се е от работа вкъщи. Последното обаждане на Хайд е от девет и четиридесет и девет тази сутрин, докато все още е бил в къщата — каза Марино. — От разпечатката се вижда, че обаждането е минало през клетка със същите координати като на тази къща.

— Не разбирам — казах.

— Не разбираш, защото тук очевидно няма клетка. Не съществува. — Марино повиши глас, беше объркан. — С други думи, обаждането на Хайд е минало през фалшива клетка, вероятно симулатор, устройство за проследяване на телефон. В днешно време са толкова компактни, че можеш да си ги носиш в колата, в куфарче или дори да ги скриеш някъде в къщата.

— Тези устройства се използват от лоши хора. — Замислих се за Луси и за това колко много исках да мога да говоря с нея. Тя би знаела какво представляват тези устройства за проследяване. Вероятно можеше да ми каже какво точно се е случило на това място и кой е шпионирал или прихванал комуникациите и защо.

— Но и полицията го ползва — казах на Марино. — Имаше много спорове доколко ченгетата трябва да разчитат на подобни устройства, за да прихващат информация, да проследяват хора и в някои случаи да заглушават радиосигнали.

— Точно така. Работи и по двата начина. Шпиониране и контрашпиониране — каза Марино. — Можеш да проследиш някого и да прихванеш информация или да използваш същото устройство, за да се предпазиш да не те проследят теб. Бентън би трябвало да знае дали ФБР са шпионирали този имот.

— Щом казваш.

— Но предполагам, че няма да ти каже.

— Вероятно няма. — Подадох на Марино сухите дрехи с размер XXL. — Преоблечи се. — Хвърлих му и найлонови калцуни.