Покварено сърце

25.

Лицето й бе младо и много красиво, но очите винаги я издаваха. Напомняха ми на колела със спици. Сякаш се въртяха, когато ненормалните й мисли се надигаха зад тях и захранваха злото чудовище, което обитаваше душата й.

Кари Гретхен беше рак. Осъзнавах, че това е изтъркана патологична метафора, но в нейния случай беше самата истина. Не бе останала здрава тъкан, само злокачественост, която бе погълнала живота й и напълно бе превзела психиката й. Почти не я разглеждах като човешко същество и в известен смисъл тя не беше, защото й липсваха основните характеристики, с които да стане член на същия вид, от който сме всички ние.

— Е? — каза Донахю. — Тази жена ли видя?

— И да, и не — отвърнах. Настроението ми потъваше все повече, докато не се озовах на морското дъно, дълбоко и мрачно като мястото, на което за малко не бях умряла. — Не бих се заклела в това в съда. Не и на основата на това.

Жената, която бях видяла на трийсет метра под повърхността, приличаше на по-възрастна Кари, но беше факт, че не можех да съм сигурна, и вероятно нямаше съдебни заседатели, които да я осъдят на базата на този запис или на моите твърдения какво се бе случило. Не знаех какво бях очаквала, но си мислех, че видеото ще е с по-висока резолюция, с по-добро качество. Мислех си, че ще видя как ножът ми порязва лицето й. Беше толкова реално!

Можех да се закълна, че съм я ранила лошо. Никой не постави под съмнение думите ми тогава, дори и Бентън. ФБР провери местните болници и лекари заради сигурността ми, че Кари има сериозна рана на лицето, която изисква пластична хирургия. Дори и след нея тя вероятно би останала обезобразена до живот и това би било ужасна съдба за нея, като се имаше предвид какво бях научила днес за суетата й, за страховете й от остаряването и погрозняването. Но не виждах нищо, което да подкрепи това, което си мислех, че се бе случило. Ставах все по-объркана и потисната и Луси го виждаше.

— Долу е било тъмно и фенерчето ти не е било насочено към това, което си снимала — каза тя. — А доста си се движила. Това е проблемът. Движила си се.

— Ами ако записът се обработи? — попита Донахю.

— А ти какво си мислиш, че виждаш? — отвърна Луси. — Прекарах доста време върху това. — Не каза кога и къде. И добави: — И както казах, това е най-доброто, което може да се постигне. Камерата, която инсталирах на шнорхела, бе за да записва събирането на доказателства и при него леля Кей би насочила фенерчето си към това, което взима. Не съм инсталирала камерата с мисълта, че ще бъде нападната под вода, че изобщо ще се случи нещо подобно.

— Мислиш ли, че Кари е очаквала Кей да снима гмуркането и атаката й да бъде филмирана?

— Това е смисълът на камуфлажа, качулката, ръкавиците — каза Луси. — Тя се е сляла с обкръжаващата я среда при слаба видимост и ако трябва да отговоря на въпроса ти — да. Кари е знаела точно какво прави и би забелязала камерата на шнорхела. Кари със сигурност е очаквала, че някой може да записва гмуркането. Тя ни познава.

— Може би по-добре, отколкото ние се познаваме — добави Джанет.

— Какво друго? — Донахю отново насочи цялото си внимание към мен.

— Помня, че бързо се отдръпнах от труповете в корпуса. — Продължих историята оттам, където бях спряла. — Очевидно някой току-що бе влизал там с харпун, и то решен да ни избие всичките. Това бе първата ми реакция. Бентън претърсваше океанското дъно с фенерче може би на петнайсет метра от мен и аз доплувах до него и почуках по кислородната му бутилка с ножа, за да му привлека вниманието. Тогава я видях да излиза иззад потъналия кораб.

— Видяла си някой да излиза иззад потъналия кораб — поправи ме Донахю.

— Видях я да се прицелва с харпуна в мен — повторих настойчиво. — Завъртях се с гръб към нея и тогава чух свистене, а после тракане.

— Завъртяла си се, за да се защитиш, затова първата стрела е ударила кислородната ти бутилка — заключи Донахю.

— Не — отвърна Луси вместо мен. — Първата стрела е ударила кислородната й бутилка, защото такова е било намерението на Кари.

— Защо го казваш? — попитах. — Откъде би могла да знаеш намерението й?

— Видя какво стана, когато кислородната бутилка на Росадо бе улучена, докато той чакаше на повърхността, а жена му го снимаше от кърмата на яхтата — отвърна Луси. — Въздухът под налягане го изстреля като ракета нагоре и започна да го върти, всичко е във видеото. Ако вече не е бил мъртъв, вероятно е щял да умре от счупен врат или да се удави.

— Неговата кислородна бутилка бе улучена от куршум, не от стрела — отговорих.

— Това е психологическа игра — каза Луси. — Кари би трябвало да е знаела, че си видяла видеото с Росадо, който се върти във въздуха. Трак! Удря кислородната ти бутилка и ти би трябвало да направиш връзката. Че може би същото ще се случи и с теб. Само че щеше да е по-зле. Ти си на трийсет метра под водата и кислородната ти бутилка е пробита, а от нея излиза компресиран въздух.

— Стрелата не би могла да пробие стоманената ми кислородна бутилка.

— Знаеше ли го в мига, в който се случи?

— Това не би било възможно — отвърнах. — В мига, в който се случи, нищо не разбирах.

— Знаеше ли дори, че това е стрела?

— Спомням си, че силен тласък удари устройството, контролиращо плаването ми, и се опитах да се освободя от него възможно най-бързо. — Спомнях си го много ясно. — Може би заради това беше. Може би след като бях гледала видеото с убийството на Росадо съм се страхувала, че кислородната ми бутилка ще експлодира като неговата.

— И след това вторият изстрел те улучва в крака — каза Луси. — И това също е било нарочно. Както нарочно стрелата е била закачена за поплавък. Кари е направила всичко така, че поплавъкът да започне да те дърпа с прибоя. Третирала те е като пронизана риба.

Сетих се какво бе казал Бентън, след като това се случи. Кари обичаше да унижава. Тя ме бе размотавала като опитна мишка и сигурно все още ми се присмиваше. Той ми обясни, че в мен тя всъщност виждала себе си и собствените си реакции. Дали щеше да избяга? Или щеше да ме изкорми? Дали планът й не бе първо да ме отслаби? И да ме довърши след това?

— Искам внимателно да разгледаш мига, в който я виждаш да насочва харпуна към теб. — Луси се пресегна към телефона. — Съжалявам, че не мога да го покажа на голям екран. Но ще видиш какво имам предвид. Много важна подробност, която не се забелязваше, преди да изчистя видеото.

На екрана се виждаше размазаният силует на Кари, когато я видях да излиза иззад потъналия кораб. Спомнях си, че ме погледна в очите, когато вдигна харпуна и стреля. Свистене. А след това тракане. Аз се обърнах и стрелата улучи кислородната ми бутилка. Луси погледна над рамото ми и посочи.

— Ето тук. Погледни добре харпуна. Виждаш ли това?

— Не знам. Просто прилича на харпун.

— Всъщност е релсотрон, и то дълъг, поне метър, и е за едър дивеч. — Тя докосна екрана с два пръста и увеличи изображението. — Но виж и нещо друго. Виж я как държи оръжието. Едва се забелязва, но съсредоточи се върху ръцете й, как ги дърпа към гърдите си. — Тя пусна няколко секунди от видеото, за да ни покаже. Беше тъмно и размазано, но разбирах какво цели.

— Ето. Има два гумени спусъка, но използва само единия — обясни Луси. — Така презарежда по-лесно и по-бързо. Но за такова голямо оръжие единият не е достатъчен, ако иска да постигне необходимата скорост, и можем да се обзаложим, че когато е застреляла двамата гмуркачи на полицията, е използвала и двата. Но не и с теб.

— Можела е да убие теб и Бентън — каза Донахю. — Била е бърза и въоръжена, а вие двамата — нито бързи, нито въоръжени. Но по някаква причина те е оставила жива. Възможно ли е, Кей, да си решила, че тя няма да те убие? Защото си я познала? И то след множеството й ужасни убийства? И въпреки това си сметнала, че няма нищо страшно да отидеш да се гмуркаш там?

— Просто си вършех работата. — Това бе единственият отговор, който имах, но осъзнавах, че не е честен. Не се боях тогава, а трябваше. И все още не се страхувах. Може би защото нямаше смисъл. Да се боиш от Кари Гретхен нямаше никаква полза. Може би се бях отказала от тази нормална човешка реакция преди много години и не бях наясно с това до този момент.

— Много дразнещо е, че фигурата, която посочваш, е неразпознаваема — каза Донахю. — Дори не мога да кажа дали е жена. Но който и да е този човек, той те е оставил жива.

— Не бих казала, че ме е оставила жива — отвърнах разгорещено.

— Но е така. — Луси спря видеото на пауза и ме погледна. — Независимо дали ти харесва, или не. Точно това се е случило. Кари не е искала ти и Бентън да умрете. Поне не в онзи момент, защото това не е част от дългосрочния й план.

— Внимавай, когато казваш подобни неща — сгълча я Донахю. — Трябва да избягваш да даваш вид, че можеш да предвидиш мислите на Кари Гретхен и да предскажеш поведението й.

— Е, мога — каза Луси. — Мога да мисля като нея и да предсказвам какво ще направи и мога да се закълна, че това, което е задвижила, каквото и да е то, тепърва започва. Това не е предположение. Всъщност сама ще видиш, защото то вече се случва дори докато си говорим.

— Мислиш ли, че Кари има нещо общо с това, че ФБР са в имота ти? — попита Донахю.

— Ти как мислиш? — Не беше въпрос и Луси пусна пак видеото и го върна малко.

Отново видяхме как човекът с качулката излиза иззад корпуса на баржата и Луси обясни, че за кислородната бутилка на Кари е било закачено устройство за придвижване на гмуркачи чрез оттласкване, малък пластмасов цилиндър, който трудно се виждаше. Той не се управляваше ръчно и даваше на Кари възможност да маневрира пъргаво и бързо под вода, докато се оправя с релсотрона и стрелите. Луси каза, че звукът, който бях чула, е бил тихата вибрация на този мотор и това го научавах за първи път. Досега си бях мислила, че съм чула нещо странно, но не си бях давала сметка какво е било и дали не съм си го въобразила.

Луси отбеляза, че воят на мотора е идвал от нещо като подводен скутер, каквито използвали морските тюлени от армията, и добави, че никой от нас не е бил равностоен на Кари Гретхен. Дори и двамата гмуркачи, които бе убила. Бентън също. Както и аз. Не сме били въоръжени. Не сме имали предимството на устройството за придвижване, което да ни изстреля на петдесет метра за минута. Не сме можели да я хванем. Не сме можели и да се измъкнем от нея.

Когато Марино се върна с Деси, вече минаваше пладне. Чух стъпките им по кея. След това влязоха.

— Искат да ти предам, че трябва да си отместиш вана — каза ми Марино. — Екипът с кучето и още някои са се опитали да си тръгнат, но ти си блокирала алеята. Чакат до портата и те предупреждавам, че са ядосани.

— Бяха направо откачили! — възкликна развълнувано Деси. — И имаха и оръжия!

— О! Страшно съм уплашена. — Луси го вдигна и го завъртя и той се разкикоти.

— Подозирам, че съм допринесла към проблема — каза Донахю на Марино. — Трябваше да оставя колата си там по същата причина. Сигурна съм, че е блокирала допълнително алеята.

— Да — каза той. — Ти си блокирала вана, а ванът е блокирал няколко задника.

— Ако ми дадеш ключовете си, ще се погрижа — каза й Луси.

Донахю ги извади от чантата си, подаде й ги и заяви твърдо:

— Нито дума пред ФБР, полицията или някой друг. Не се шегувам. Не ги ядосвай нарочно. И без неприлични жестове.

Но това нямаше да помогне. Вече го знаех, а и познавах племенницата си. Знаех какво я разгневява. Знаех кога ще се изсипе адът на земята.

— Ще настоявам всички последващи комуникации да стават през мен. Съгласни ли сте? — попита Донахю.

— Не ми пука — каза Луси.

— Трябва да ти пука.

— По-добре да не ми пука.

— Не искам да се плашиш, но наистина искам да ти пука.

— Не се плаша и не ми пука. Не и по начина, по който на тях им се иска.

— Трябва да ти пука по начина, по който на мен ми се иска — отсече Донахю и добави още инструкции. — Не се връщай в голямата къща, докато те не си тръгнат. Ако искат да те разпитат, е, не би трябвало да казвам, че не може да го направят…

— Със сигурност трябва да го кажеш — прекъсна я Луси грубо. — Точно това трябва да стане, защото най-голямото ни притеснение е, че те не искат да ме разпитват, да чуят моята страна, никога не са имали такова намерение. Не им пука какво аз имам да кажа. Само търсят някакви доказателства, които да съвпаднат с дребнавата им стратегия.

— Предполагам, че ще искат да ти зададат въпроси. Ще настоявам да уговорим официално час и могат да го направят в моята кантора. — Донахю не беше паникьорка и не приемаше казаното от Луси.

Според правилника на Джил Донахю всички искаха да задават въпроси. ФБР не би трябвало да се отказва от възможността да разпитат Луси, особено ако си мислеха, че могат да я преметнат или да я уличат в лъжа. Ако не можеха да я пратят в затвора за престъпления, които не бе извършила, вероятно бяха в състояние да я изманипулират да даде неверни показания. На това му викат да участваш в законовата лотария. Моят отговор бе — не ги оставяй да пуснат монета в твоята машина. Никога не им давай шанс да извадят късмет.

— Какво ще правиш с телефона? — попита Донахю племенницата ми.

— Върнах му фабричните настройки. — Луси всъщност казваше, че се е погрижила телефонът й да се самоунищожи, след като Ерин Лория го бе взела. — В същото състояние е, както ако бяха взели чисто нов от магазина — добави тя. — До края на деня ще имам друг номер, на който ще можеш да се свързваш сигурно с мен.

— И няма да разберат какво си направила? Че си се сдобила с друго устройство? С друг телефон?

— Придобиването на нов телефон не е противозаконно. Мога да го правя по цял ден и знаеш ли кога ще разберат? — Луси я гледаше предизвикателно. — Просто ще продължа да ги разгромявам. Това е война. Те нахлуха в имота ми и в живота ми и аз няма да оставя нещата така. Искат да ме шпионират? Искат да ме обвинят? Мислят, че ще ме сварят беззащитна в собствения ми дом, докато Кари Гретхен е на свобода? Наистина ли? Да видим какво ще стане.

— Внимавай. Могат да те арестуват. — Донахю бе безпощадно откровена. — Силата на правораздавателната система е на тяхна страна, а ти нямаш нищо освен бдителността и гнева си.

— Бдителност и гняв. Красноречиво описание. И ти също трябва да внимаваш, особено когато профанизираш това, което не разбираш напълно.

— Възнамерявам да разбера всичко. Но трябва да правиш каквото ти казвам.

— Леле, тъкмо това е единственото, в което не съм добра. — Луси докосна ръката ми. — Хайде — каза ми. — Да вървим да отблокираме алеята.