Покварено сърце

13.

При думите й в ума ми изникнаха още картини от видеото, което не знаеше, че съм гледала. Или поне предполагах, че не знае. И тогава ми хрумна друга неприятна възможност.

Ако Кари ми бе изпратила линка към видеото, може би пращаше подобни неща и на ФБР. Може да беше пратила същия запис и на Ерин Лория и не исках и да си помислям какво биха могли да направят федералните с него. И колко засрамващо беше това за Луси. И колко опасно. Пак си спомних за незаконното автоматично оръжие.

Може би точно заради това бяха тук сега.

— Знаете ли кое не ми се връзва Кари да е пратила информация на ФБР или да има нещо общо с това? — каза Марино. — Съмнявам се, че те вярват, че тя съществува. Сериозно. Те наистина я смятат за мъртва, точно като нас допреди два месеца. Забравете за съдията. Забравете за миналото в Куонтико. Забравете всичко освен това, че няма доказателства, че Кари е жива. Нашето мнение няма значение.

— Нашето мнение? — Погледнах го. — За теб мнение ли е това, че стреля по мен с харпун и че е цяло чудо, че не умрях?

— Това й е любимият номер. Да те кара да мислиш, че не съществува — каза Луси със затворени очи. Лицето й изглеждаше умиротворено под ярката светлина. Беше спокойна, но под привидната външност — едва ли. Не познавам друг човек, който повече да брани собственото си пространство. Мисълта, че агентите ровят във всеки сантиметър от личния й живот, беше непоносима. Хрумна ми, че аз може да съм следващата, и се зачудих какво ли би направил Бентън, ако ескадрон от негови колеги се появи на прага на нашия старинен идеален кеймбриджки дом.

— Нека се придържаме към това, което е под носа ни. — Марино се отказа от каменната си пейка, изправи се и се протегна. — Какво казват, че си направила, Луси?

— Знаеш ги федералните. — Тя сви рамене. — Не казват в какво си мислят, че си виновен, и не питат. Хвърлят кал по стената, докато нещо залепне. Като например че не помниш някоя подробност съвсем точно. Може да кажеш, че си отишъл до магазина в събота, а то да е било неделя, и тогава те уличават в лъжливи показания, в престъпление.

— Предполагам, че не си се обадила на Джил Донахю. — Сигурна бях, че знам отговора.

Джил бе един от най-уважаваните адвокати в Съединените щати, отличен боец в мръсни битки. Точно от такъв човек имахме нужда в момента. Това не означаваше, че я харесвам.

— Нито на нея, нито на никой — потвърди Луси това, което подозирах.

— И защо не? — попитах. — Тя трябваше да е първият човек, на когото да се обадиш.

— Стига, Луси, ти си умно момиче — каза Марино. — Не може да се разправяш с тях без адвокат. Какво ти става?

— Аз бях една от тях. Знам как да мисля като тях — отвърна тя. — Исках да им съдействам, за да събера достатъчно информация какво точно ги е превъзбудило и разтревожило. Или какво се преструват, че ги е превъзбудило и разтревожило.

— И? — попитах.

Тя пак сви рамене. Не можех да разбера дали няма отговор, или отказва да го каже.

— Ще отида до къщата да видя какво правят — каза Марино. — Не се тревожете. Няма да влизам. Но ще се погрижа да ме видят. Да им го начукам.

— Джанет, Деси и Джет Рейнджър са в къщата на реката — каза му Луси. — Иди ги нагледай. Да стоят там. И запомни, че Джет Рейнджър не може да плува. Да не го пускат близо до водата. И да не го изпускат от очи.

Видях трепване на лицето й, неволева мускулна реакция на силно неприятна мисъл.

— И им кажи, че скоро ще дойда — добави Луси и долових в гласа й убийствен гняв.

Но този гняв също така бързо, както се бе появил, се скри под множеството й пластове, дълбоко в нея, в място, до което никой нямаше достъп. Като плувец, който се показва на повърхността и после се гмурва и изчезва. След него не остава нищо друго освен разлюляното море, уловената от водата светлина и плоския празен хоризонт.

Не си спомнях. Просто знаех, че се е случило. Така си представях, че изглежда раждането: в един момент си на топло и сигурно място, а след това внезапно и насилствено си избутан през родовия канал, изпадаш в шок и някой те принуждава да дишаш. Нямах спомен как Бентън ми помага да изляза на повърхността. Не си спомнях как бях стигнала до кърмата на яхтата, нито как се бях качила на нея. Не можеше да съм била в състояние да се кача по стълбата.

Първият ми ясен спомен беше как някой слага кислородна маска на лицето ми и колко суха е устата ми. Чувствах се все едно дясното ми бедро е в менгеме, което е толкова стегнато, че ще ми счупи костта. Беше най-силната болка, която бях изпитвала, поне с такова впечатление бях останала. Черната карбонова стрела беше закачила костта, преди да излезе от другата страна на крака ми. Виждах я, но не разбирах какво се е случило.

За един странен миг си помислих, че съм паднала от строително скеле и съм си нанизала крака на арматурно желязо. Не можех да повярвам в това, което виждах, докато не докоснах стрелата и болката не прониза целия ми крак. Видях кръв по ръцете си и кървави петна по палубата. Не спирах да опипвам бедрото си, за да се уверя, че стрелата не е близо до феморалната артерия.

Мили боже, моля те, не позволявай да ми изтече кръвта… Ще ти изтече кръвта… Не, вече щеше да си умряла, ако изтича… Помнех какво ми минаваше през главата. Мислите ми бяха като отломки, пронизващи съзнанието ми, несвързани парченца, след това мрак, после се свестих. Смътно долавях, че лежа на палубата. Помня кръвта и многото хавлиени кърпи — и Бентън, който се бе надвесил над мен.

— Бентън? Бентън? Къде съм? Какво стана?

Той държеше крака ми неподвижен, караше ме да дишам и ми говореше. Обясни ми всичко. Казва, че го е направил, но аз не мога да върна лентата, не помня и дума. Всичко ми беше като в мъгла. Толкова странно недостъпно.

— Деси знае ли какво става? — попитах Луси. Изведнъж забелязах, че вече не е седнала.

— Добре ли си? — Беше застанала над мен. — Къде се отнесе?

Не й казах, че когато се отнасям там, където и да е това „там“, виждам несвързани фрагменти от нещо, което ми се струва като илюзия. Че мисля, че съм умряла, а после съм се съживила. Не исках да споделям тези мисли. Не исках да споменавам нахлуването на образи и усещания, което се случваше внезапно, когато най-малко го очаквах. Поводите бяха неуловими. Щракване на запалка, пръскане на маркуч. Движение, доловено с крайчеца на окото.

След това без причина, внезапно и яростно като пристъп, в мозъка ми отекна крещяща болка. Все едно кракът ми бе в челюстите на акула, която ме грабва и отплува с мен. Приех съдбата си. Щях да се удавя. След това всичко се изпразни и потъна в мрак, все едно ми изключиха тока. И изведнъж се случи нещо откачено, чух го пак.

До диез от електрическа китара.

Погледът ми разсеяно се насочи към телефона, който стисках, към съобщение в горната част на дисплея.

Линията за спешни случаи на Луси.

Въведох паролата си и отворих съобщението, а то бе същото като предишното. Линк и нищо друго. Но не можеше да е от Луси. Как би могло? Нямаше начин. Тя стоеше на няма и два метра от мен. Позна сигнала, който й бе така добре известен, и ме погледна.

След това погледна собствения си телефон, после пак мен, и каза:

— Не съм ти пращала съобщение.

— Знам. Или по-точно не съм те видяла да го правиш.

— Не си ме видяла? Току-що чух сигнала на моята линия за спешни случаи, втората линия на този телефон. — Тя го вдигна; беше объркана и разтревожена.

— Да. Знам, че не съм те видяла да докосваш телефона си.

— Защо говориш така?

— Просто коментирам какво съм видяла и какво не съм видяла — отвърнах.

— Да не би и някой друг да ти звъни с този сигнал?

— Ти го създаде и той е уникален, Луси. Никой друг в списъка ми с контакти не звъни така…

— Добре — прекъсна ме тя нетърпеливо. — Кой номер се появява?

— Никой. Пише само „Спешен номер на Луси“, така съм въвела номера в списъка си с контакти. А ако вляза в този списък и погледна… Ето. — Вдигнах телефона си, но не я оставих да се приближи. — Изглежда така, както е изглеждал винаги. Спешният номер на Луси. — Прочетох номера на глас. — Твоят е. — Погледнах я в очите. — Възможно ли е някой да го е присвоил? По-точно, възможно ли е някой да е открил начин да присвои спешния ти номер така, че да изглежда, че ти се обаждаш или пращаш съобщения, когато не го правиш?

— Страхотен начин да ти привлече вниманието. Да те накара да зарежеш всичко, което правиш, точно както направи сега. Страхотен начин да те манипулират да направиш това, което някой иска от теб, в точно определено време по определена причина. — Луси се огледа, все едно някой можеше да ни наблюдава, след това протегна ръка. — Дай да видя.

Нямах намерение да й давам телефона си и станах. Отстъпих от нея.

— Трябва да видя. — Тя продължаваше да държи ръката си протегната към телефона ми. — Кълна се, че това, което получи току-що, не е от мен.

— Няма да го направя.

— Защо?

— По закон нямам право. По закон няма да проявя такова неблагоразумие. Не съм сигурна кой прави това, Луси.

— Прави какво?

— Праща ми неща, които изглежда, че идват от теб.

— И се тревожиш, че може да съм наистина аз. — Изглеждаше обидена, след това съкрушена.

— Не съм сигурна кой е — повторих.

— Какво имаш предвид с „по закон“? — Тя започваше да се ядосва, аз също. — Същата си като тях. Мислиш, че съм направила нещо. ФБР са в дома ми и това ме прави виновна в нещо?

— Няма да обсъждаме това. Не си чула нищо, дори и звъненето, по дяволите, така че просто млъкни. — Бях ужасена от тона си, а Луси бе на път да си изпусне нервите.

— Не мога да помогна, ако криеш от мен, лельо Кей.

— Можеш да помогнеш, като отговориш на простия ми въпрос, Луси. Възможно ли е някой да ти е хакнал номера? Възможно ли е някой да го е присвоил?

— Знаеш, че не си раздавам телефонните номера. — Ръцете й бяха скръстени на гърдите в знак на съпротива. — Почти никога не звъня от номера си за спешни случаи. И никой друг освен теб го няма. И Бентън, Марино и Джанет, разбира се.

— Е, очевидно го има и някой друг. Чудя се как може да се е случило това. Особено на теб.

— Нямам представа. Все още не знам достатъчно.

— Почти никога не съм те чувала да казваш, че не знаеш. — Внимателно — изпитвах болка — се изправих от каменната пейка. — Прощавай, но за няколко минути трябва да остана сама.

Бръкнах в джоба за безжичната си слушалка. Сложих си я, натиснах линка и веднага се появи текст, кървавочервен като предишния.

Усещах как каменният дракон гледа от постамента си от розов кварц. Блестящите му гранатови очи сякаш ме следваха, докато се отдалечавах от Луси.

Лицето на Кари, огромно и приличащо на делфийско, се появи на микрокамерата, скрита в бежовата острилка с батерия, която приличаше на тухла.

Тя я взе и започна да се снима от различни ъгли, след това насочи мъничкия обектив в тъмнорозовата пещера на устата си. Започна да мърда езика си — огромен и тлъст, като някакъв неприличен метроном. Бавно нагоре и надолу. Наляво и надясно, вече по-бързо. Събра розовите си устни и те издадоха звънко пукане. След това хвана острилката като черепа на Хамлет и започна да говори към нея.

— Да бъда или да не бъда бог? Това е въпросът. Дали е по-достойно да понасям въздържание и да отлагам удоволствието, или да се отдам на незабавно задоволяване? Отговорът е не. Не трябва да се отдавам. Трябва да съм търпелива, толкова търпелива, колкото е необходимо, без значение колко трудно ще е това. Бог планира всичко милиони години предварително. Аз също го мога, шефе — каза тя и пак го чух, изречението бе монтирано. Кого наричаше тя „шефе“?

— Как сме? Добре дошли отново. — Кари отиде до компютъра на бюрото, остави острилката, дръпна стола и седна.

Посегна към мишката, кликна с нея и на екрана се появи кадър с Луси и мен. Аз размахвах ръка и говорех, а Луси седеше на дървена маса за пикник, слушаше и се усмихваше. Познах сивия копринен костюм, с който бях облечена и който отдавна не носех. Кари сигурно бе имала обектив за далечно снимане. Веднага разпознах перспективата, времето, листата.

Паркингът на Инженерното изследователско звено. Горещо и слънчево. Късен следобед.

Короните на дърветата бяха гъсти и зелени. Нямаше и следа от жълтеещи или червенеещи листа. Беше лято. Юли или август. Кари вероятно бе седяла в кола, от която бе снимала Луси и мен край масите за пикник до паркинга за служители. Виждах го, усещах го, помирисвах го, сякаш бях там.

Носех елегантния копринен костюм, който Бентън ми бе подарил за рождения ми ден на 12 юни, който бе почти един месец преди този на Марино. Бях сигурна, че през 1995 година го бях облякла само веднъж в съда, защото лесно се мачкаше. Докато дойде време да давам показания, полата изглеждаше така, сякаш е била държана в чекмедже, от подмишниците на сакото също тръгваха гънки като пачи крак. Виждах ясно костюма. Спомнях си, че се пошегувах с него пред Луси.

Беше случай в Северна Вирджиния, недалеч от Куонтико, и след съда бях минала да видя Луси и да обядвам с нея на мястото за пикник. Не беше 1997 година. Определено не беше. Тя току-що бе започнала стажа си и аз се присмивах на костюма си. Казах, че по него се появяват петна от пот и че Бентън е типичен мъж и не се замисля за такива работи. Може да беше чувствителен, свръхинтуитивен и да имаше изключителен вкус, но не биваше да ми избира дрехите.

Спомнях си, че казах на Луси, че не работя за ФБР или нещо подобно. Не се обличах за срещи в щабове, а за бойното поле. Пери и обличай, това бях аз.

Кари беше шпионирала още през 1995 година. Може би бе започнала да ни записва тайно с Луси веднага след като се бе запознала с нас. На дисплея на телефона си я видях как стана от бюрото две години по-късно, през юли 1997 година. Гледах я как върви през стаята в общежитието. „Съсредоточи се. Не позволявай на спомените ти да те разсейват от нейните манипулации.“

— Приятна ли ти е разходката из спомените, шефе? Защото имам чувството, че е така, че си спомняш неща, за които не си мислила отдавна. — Кари намери друга камера и започна да говори в нея. — Ще ми се да знам в какво обкръжение си в момента. Аз съм тук, в тесния скучен будоар на Луси, в страната на задниците, които носят оръжие и размахват значки.

Беше боса и със същите бели тренировъчни дрехи, а процеждащата се покрай щорите светлина не беше толкова силна като преди. Беше по-късно през деня.

— Луси излезе за няколко минути, за да свърши малко домашна работа. Учудена ли си? Представям си как се чешеш по главата. И аз се чудя. Добре, кажи ми истината. — Кари се наведе заговорнически към камерата. — Помага ли тя в домакинството на леля Кей? Мие ли чинии, чисти ли тоалетната, изхвърля ли боклука, поне предлага ли да го направи? Ако не, трябва да поработиш с нея по този практичен аспект на нейната значителна незрялост и разглезеност. Защото аз нямам проблем да я накарам да е отговорна. Просто и казвам: „Луси, направи това и това“. И готово! — Кари се засмя и щракна с пръсти. — Точно в момента се грижи за мръсното ни пране.

— Така че докато имаме малко време насаме, ще ти разкажа какво да очакваш. Докато видиш това, ще са минали месеци и години. Не знам колко. Може би пет. Може би трийсет. Ще минат като миг и колкото повече остаряваме, толкова времето започва да лети по-бързо и да ни приближава към загниване и физическо изчезване. За мен вече дните текат по-бързо, отколкото за Луси, а твоите трябва да минават дори по-бързо от нашите, защото биологичният часовник на мозъка, суперхиазматичното ядро в хипоталамуса — тя се почука по челото — остарява както всички останали наши части. Не времето се променя, а усещането ни за него, тъй като инструментите в биологическия ни съсъд са податливи на стрес и умора и се износват. Стават по-неточни като разкалиброван жироскоп или компас и възприятията ти вече не са акуратни.

— Паметта ти вече те отнася назад като конвейер, нали? Миналото е като по чудо възстановено, докато преживяваш отново това, което виждаш. А това ще е чудесно преживяване. Смятай го за подарък от мен за теб. Частица безсмъртие, пръска от извора на младостта. Но както отново ще наблегна извинително, не мога да кажа кога ще го получиш. — Замълча за момент, после продължи: — Точно в този отрязък на пространството и времето честно казано не мога да предскажа кога ще реша, че историята на света е в подходящата си точка ти най-накрая да бъдеш осветлена, и то както трябва, за значението на твоя живот и твоята смърт, както и за началото и края на хората по тази земя, които имат значение за теб. Включително и аз. Да, аз. Никога не сме имали възможност да станем приятелки. Никога не сме провели смислен разговор. Дори не и сърдечен. И това е шокиращо, като се има предвид, че би могла да научиш много от мен. Нека те осветля за някои факти за Кари Гретхен.

Друга скрита камера започна да я снима, когато тя тръгна към армейската зелена платнена раница на пода. Клекна и започна да рови в нея. Извади един кафяв незапечатан илик и измъкна от него сгънати листове, още страници от сценария.

— Знаеше ли, че съм писател, разказвач, артист? Че съм почитателка на Хемингуей, Достоевски, Селинджър, Керуак, Капоти? Разбира се, че не. Ти не искаш да ме погледнеш като човешко същество. Не искаш да ми припишеш нищо положително или забележително, като например любов към поезията и прозата. Или че имам хапливо чувство за хумор.

Погледна право в камерата.

— Е, предлагам ти бързо описание на характера, което ще ти даде някаква представа, а ти можеш да го споделиш с когото си искаш. Вкарай го в някоя от скучните ти научни книги. Да, това е идея. Моля да ме извиниш, че предпочитам да говоря в трето лице. Не говоря за себе си. Говоря за нея. Готова ли си? Сигурна ли си?