Покварено сърце

35.

Марино прегъна горната част на кафявия хартиен плик и го залепи с червена лента.

— Захранвано от батерия безжично устройство, което вероятно е поставено не много отдавна. — Каза го на Аякс, който предложи да викнат екипа за киберразследвания да прегледа къщата за подслушвателни устройства.

— Не и преди да приключим тук и да си оберем крушите — каза Марино. — Не искам още ченгета да се разхождат из къщата.

— Да бе, ченгета.

— Не говорех за вас. Имах предвид компютърджиите. Да потърсят и устройства, които могат да блокират радиосигнали и да прихващат трафика от мобилните телефони.

— Някой може да ни подслушва. Щом има едно устройство, сигурно има и други — предупреди го Аякс. — Напоследък ми се струва, че има камери навсякъде.

— Да слушат. Да го начукам на всички, включително и на федералните. Здрасти, ФБР! — каза високо Марино. — Колко мило, че сте се присъединили към нас.

— Нищо не ми привлече вниманието, докато оглеждахме, но това не означава, че някой не ви шпионира. Вече не знам дали изобщо имам лично пространство, освен да се надяваме у дома — каза Аякс, говореше и на двама ни. — Сто на сто дори там има камери. Но зная къде са.

— Може би Шанел Гилбърт също не е имала лично пространство. Може би е била шпионирана — каза Марино. — Или може би е проваляла всички опити на някой да я шпионира. Без значение какъв е случаят, трябва да си зададем все пак един въпрос. Коя, по дяволите, е била тя и в какво е била замесена?

— Тук няма никой — каза Аякс. Очите му сега бяха приковани в мен.

Знаех какво е мнението му. Нямаше нужда да го казва, а и той не би го направил от уважение към мен. Но носеше съмнението си като рекламна табела и без съмнение би ни посъветвал така, ако го попитахме. Би отбелязал, че ако ситуацията изисква спецекип да претърси мястото, тогава аз не би трябвало да съм тук.

За спецченгетата, за екипите, които участват активно в бойни действия или в операции по залавяне, аз съм незначителен персонал. Ами ако заповедта в даден ден е „Убивай, за да не те убият“? Тогава правосъдието и начинът, по който нещата биха изглеждали в съда, слизат надолу в списъка с приоритети. Даже може изобщо да ги няма там. Хората като Аякс не са изследователи, учени, които тълкуват и разшифроват откритото от тях. При специалните операции се стреля по лошите. Аз трябваше да определя дали това си струва. Това бе моята работа. По-рано през деня си бях тръгнала оттук. Сега нямаше да го направя.

— Няма следа от никой горе и долу — продължи Аякс. — Всъщност ако питате мен, изглежда, че в къщата отдавна не са живели хора. Освен в главната спалня в дъното на този етаж. Някой определено я ползва. Или я е ползвал.

Стоеше на прага, другите три ченгета бяха зад него в коридора, с пушки на гърдите и с очила за нощно виждане, вдигнати на каските. Почти невидими, съвсем тихи. Пъргави и непоклатими. Онази идеална смесица от себеотрицание и нарцисизъм, от която смятах, че са направени героите. Трябва да се обичаш, ако искаш да се биеш славно и смело, ако искаш да оцелееш на всяка цена, докато защитаваш други хора с цената на живота си. Противоречие е, но изглежда логично. Не е стереотип или клише, че спецченгетата не са като останалите.

— Така че ако няма нещо друго? — каза Аякс на Марино.

— Точно в момента няма, освен да разберем какво се е случило с Хайд. — Марино надписа плика, сложи капачката на маркера и го хвърли обратно на най-горната полица на отвореното куфарче. — Чух се с Лейпин, но все още нямам вест от Хайд. Знаем, че се е обаждал по телефона оттук преди да тръгне тази сутрин. Все същите откачени глупости. Пингнахме телефона му и проследихме сигнала до клетка тук, на това място, но такава клетка не съществува. Според мен някой е прихващал или заглушавал радиосигнали, като е превърнал къщата в мъртва зона за комуникация.

— Ако не използва пак телефона си, няма да получим никаква друга информация — каза Аякс. — Ако не пратиш съобщение, няма сигнал и няма как да те намерим. Необичайно е, че не е използвал телефона си през последните три часа. Освен ако не е болен, обезвреден или на място, на което е трябвало да го изключи, все щеше да го използва за нещо.

— Стига бе — каза Марино.

— Сигурен ли си, че телефонът му не е тук? — попита едно от другите ченгета. — Дали не е възможно да го е изпуснал или да го е оставил и той сега да не е с него? Не го видяхме никъде. Но това не значи, че не е тук. Какво става, когато набереш номера му?

— Праща ме директно на гласова поща, все едно е изключен или батерията му е паднала. — Марино пак набра номера на Хайд. — Гласова поща както и преди.

— Пуснато е съобщение, че го издирваме заедно с колата му — каза Аякс. — Всички го търсят. Ще повикам подкрепление за този периметър, та да не ви е самотно.

— Няма да останем още много. — Марино прибра телефона си. — Докторката иска да се разходи из по-важните стаи и след това се махаме. Искам подкреплението да остане на място, докато не намерим Хайд и докато не разберем какво се е случило с рейндж ровъра на жертвата. Никой неупълномощен да не пристъпва в имота, нито в къщата, докато аз не позволя.

— Ясно — отвърна Аякс. — Знаеш къде да ме намериш.

С Марино ги гледахме как си тръгват. Изчезнаха по коридора покрай стълбището, после във фоайето. Чаках да чуя затварянето на входната врата. Едва долових звука от запалването на джипа им. Усещането, че отново сме сами, ме връхлетя с всичка сила, усетих празнотата и тишината, когато Марино се върна във фоайето. Остави запечатания хартиен плик и други доказателства край вратата.

— Чу го какво каза — припомних му. — Ако има едно скрито устройство, значи има още.

— Не бих бил толкова сигурен. Готова ли си? — Той затръшна капака на работното куфарче и го взе.

Излязохме пак в коридора. Следващата дясна врата водеше към трапезарията, малка, с нисък таван, масата бе направена от стара врата и около нея имаше осем груби стола с кафява кожена тапицерия. От тавана висеше полилей от „Тифани“. Огледах мрачните пасторални платна под специално направеното за тях галерийно осветление. Картините бяха от седемнайсети и осемнайсети век, английски и холандски. Чиниите в старинния английски бюфет от XVIII век бяха от много стар китайски порцелан. Отново забелязах почерка на интериорния дизайнер.

Пердетата от бледа златиста дамаска бяха пуснати върху плъзгащите се френски прозорци. Дръпнах тежката копринена тъкан и видях тесен страничен двор, обграден с ограда от ковано желязо. Локвите от дъжда бяха като малки езера, тревата бе посипана с розови листенца като с конфети. Оградата продължаваше с висок гъст жив плет в задната част на имота. Забелязах отделни тухли и големи камъни, намек за руини, вероятно от външна постройка от по-ранна и по-изискана епоха. Помислих си за хората от Нова Англия и как строят около останките от миналото. Но никога не се отървават от тях.

Тогава го чух пак. Приглушено тупване. Сякаш някой бе затръшнал врата на долния етаж, в мазето.

— Какво беше това, по дяволите? — Ръката на Марино се стрелна към пистолета му. — Остани тук — нареди ми той, сякаш изобщо щях да го послушам.

— Няма да стоя никъде сама в тази къща. — Последвах го. Той отвори вратата, през която го бях видяла да влиза тази сутрин, и светна лампите.

— Проверявам — каза тихо.

— Точно зад теб съм.

Дървените стълби, които водеха надолу, бяха много стари, стените бяха каменни. Струваше ми се, че се спускам във вътрешността на стар английски замък. Слизах бавно и внимавах с крака си. Въздухът беше хладен. Помирисах прах. Долових промени в светлините и сенките, сякаш облаци минаваха пред слънцето. Но нямаше слънце. Мазето бе под земята и нямаше прозорци.

— Какво се движи? — попитах Марино. — На стената има светлина, която леко се движи.

— Не знам. — Той вървеше пред мен с изваден пистолет.

След десет стъпала имаше площадка. Още четири и се озовахме в празно пространство без прозорци със стени от камък и хоросан. Видях арки с колони, груб каменен под, покрит с тръстикови рогозки. Таванът бе висок като на пещера и от него на сплетени въжета висяха керамични фуниевидни лампи. Тази най-близо до вратата към двора леко се люлееше.

Тихо се взирахме в нея, след това в двойната дървена врата, която бе посивяла от тази страна, бе пребоядисвана много пъти и забелязах мокри следи по нея. В някакъв момент докато беше валяло, беше отваряна. Беше на над метър над земята и до нея се стигаше по каменна платформа, която бе напълно суха и съвсем чиста. Забелязах, че ключалката е нова и ключът е в нея. На пръв поглед на вратата нямаше аларма. Марино я бутна с покрития си с найлон крак. Тя не помръдна. Той вдигна очи към лампата, която едва доловимо се клатеше, сякаш бутната от дух или от течение.

— Това, което чухме току-що, не беше затварянето на тази врата — реши той. — Ако някой току-що е излязъл през нея, няма да е заключена. Не и ако ключът е още в ключалката. И вътре щеше да влезе дъжд. Щеше да има вода и пръст от лехата.

Не и ако някой бе почистил след това обаче.

Марино държеше глока в дясната си ръка, дулото сочеше надолу. Тръгна към друга врата, нормална врата, боядисана в бяло. Изкачи четирите стъпала към нея.

— Заключена и затворена. — Кракът му, обут в найлон, изшумоля по камъка, докато той се връщаше при мен. — Не знам защо лампата се люлееше, освен ако нещо не я е блъснало или не е прелетяло покрай нея. Вероятно тук има прилепи.

— Определено чухме затваряне на врата, и то повече от един път днес. Да не казваш, че и за това са отговорни прилепите? — попитах и точно тогава телефонът ми иззвъня. Изненадах се, че има сигнал тук долу.

Погледнах дисплея. Беше Джен Гарейт. Паркираше на алеята. Казах й да се видим до кофите за боклук от източната страна на къщата.

— Защо има ролка с жълта полицейска лента в цветната леха до голямата дървена врата? — попита тя.

— Не се приближавай до фасадата на къщата — казах й. — Да се срещнем точно където ти казах. И не докосвай нищо.

Вдигнах над главата си една найлонова лабораторна престилка като чадър и излязох на площадката. Дъждът беше силен, но вече не чак толкова, небето бе започнало да просветлява на юг.

Застанах пред отворената врата. Надявах се, че ако сме навън, няма да бъдем подслушани от някакво устройство, скрито в къщата. Нищо друго освен това не можех да направя и не за първи път се тревожех за камери и други шпионски джаджи, които стават все по-разпространени и лесни за използване. Напоследък винаги, когато работех на местопрестъпление, имах едно наум, че това, което правим и казваме, може да бъде видяно и от друг.

Джен Гарейт слезе от джипа, който бе паркирала пред моя ван. Беше с дъждобран. Тръгна към мен; цопаше с гумените си ботуши, сякаш това бе някакво страхотно забавление. Беше превъзбудена. Докато си разменяхме ключовете, усетих напрежението в мокрите й пръсти.

— Не влизай в задното отделение на вана, освен за да извадиш пакетираните доказателства — казах. Не бях дружелюбна; нямах намерение да я пускам в къщата.

Тя това искаше. Очевидно бе, че отчаяно иска да влезе.

— В първия шкаф са — обясних й делово. — Занеси ги на Ърни, след като оставиш вана в зоната за доказателства. Той ще поеме нещата нататък.

— Трябват ми повече подробности какво се е случило. — Дългата й тъмна коса бе вързана отзад, сините й очи се взираха изпод бейзболната й шапка покрай мен в кухнята.

— Дадох ти информацията, която ти е необходима засега.

— Ще се радвам да вляза и да помогна — каза тя. — Сигурно е сложно, иначе нямаше да се върнеш, след като вече си идвала тук днес. Марино с теб ли е?

— Дали е с мен? — Това бе моят начин да й напомня, че не бива да ме разпитва.

— Ей, не ме занасяй, знам, че е с теб. — Дразнеше ме, и то нарочно. — Чух го по радиостанцията. Как се казва онзи полицай, когото търсиш? Хайд като „Доктор Джекил и мистър Хайд“? В Туитър съобщиха, че кеймбриджката полиция го търси, че има бюлетин до всички, защото изчезнал от радара и не могат да намерят и колата му. Знаеш ли какво се е случило?

— Не съм слушала радиостанцията. Ти ми кажи. — Не отговорих на въпроса й и не ми харесваше начинът, по който продължаваше да гледа покрай мен и да се приближава към отворената врата.

— Мога да довърша тук с Марино, а ти да се върнеш. — Не ми предлагаше, а ми нареждаше, и усетих как неприязънта ми към нея се усилва.

Джен Гарейт е хубава по начина, по който са хубави лошите момичета. На около трийсет и пет, със смугла кожа и закръглена фигура, която обича да показва. Когато кандидатства за работата, не се замислих много за татуировките и готическите й бижута, нито за оскъдните й прилепнали дрехи, но не това бяха истинските ми проблеми с нея. Това, срещу което се противопоставях и което ненавиждах, беше натрапчивостта и театралниченето й. Всичко, което правеше, бе мотивирано от някакъв неин ексхибиционизъм. Можеше да копае останки от скелет или да вади труп от реката и някак си успяваше да го превърне в секси спектакъл.

— Моля те, откарай вана, както ти казах — казах й, — и се надявам скоро да се видим с теб и всички останали.

Тя продължаваше да стои на горното стъпало в дъждобрана си, който бе тъмносин, с жълт надпис „криминолог“ на гърба. На лицето й се появи лукава самодоволна усмивка.

— Съжалявам да чуя това за Луси — подметна, но аз не реагирах.

Правех се на глуха, но чух тежките стъпки на Марино, докато той влизаше в кухнята.

— Какво искаш да кажеш с това, че съжаляваш да чуеш за Луси? — попитах спокойно Джен, сякаш в момента нищо на тази земя не ме притесняваше.

— Ами чух, че хеликоптерът, който летял тази сутрин над къщата й, не е бил нейният.

— И къде си чула това? — попитах. Марино вече бе зад мен в кухнята.

Влязох и застанах до него; двамата бяхме на сухо, а нея оставихме под дъжда.

— Луси загазила ли е? — Джен се взираше в Марино. — Все пак имам право да знам. Имам предвид, че дори ти имаш право да знаеш, Пийт. Няма значение, че вече не си в КЦК. С Луси сте много близки. Така че ако е загазила пред федералните, не мислиш ли, че трябва да знаеш? Че всички свързани с нея трябва да знаят?

— Какво те кара да мислиш, че е загазила? — попита той.

— Бостънската полицейска спешна радиомрежа.

Бостънската полицейска спешна радиомрежа включваше над сто различни местни институции, щатската полиция и ФБР. Не можех да си представя защо нещо, касаещо Луси и нейния имот, би трябвало да бъде предавано по нея.

— Знам, че ФБР са пратили хеликоптер, и беше съвсем очевидно къде — обясни Джен. — Голямото имение на Луси в Конкорд.

— О, нима? И защо федералните ще говорят за свой тактически хеликоптер по радиомрежата? — Марино я изгледа злостно. — Би трябвало да са на честотата на контрола на въздушния трафик.

— Не говореха федералните, а ченгетата от Конкорд. Оплакаха се и от вана. — Това последното го каза на мен. — Блокирала си кола на ФБР или нещо подобно. Очевидно патрулка от Конкорд е проверила защо хеликоптерът лети над къщата на Луси, говореше се и за нашия ван, който блокирал кола на ФБР.

— Стига бе! — каза подигравателно Марино. — И знаеш ли какво? Не сме длъжни да отговаряме на въпросите ти. Трябва да тръгваш.

— Не задавам въпроси. Казвам неща, които очевидно не знаете.

— Нямаме нужда от помощта ти.

— Може би не сте достатъчно умни, че да я поискате. — Тя се взираше предизвикателно в него, а аз не можех да повярвам какво се случва.

Той затръшна вратата в лицето й. Последното, което видях, бе как устата на Джен Гарейт увисва, докато тя се опитваше да протестира.